Гласът на България
Национален новинарски портал
Екатерина ЙОСИФОВА
Не стъпвайте в душата на Поета...
Калина Ковачева
Отивайте понякога в душата на Поета.
Няма нищо неудобно, той това е искал,
щом я е подреждал в думи за пред хора.
Тя е природа твърде питомна,
в гъсталака нещо може и да заръмжи, но не изскача.
Изворът е само мъничко отровен, приказките му са знайни
откогато свят светува (днес кой ти мисли приказки).
И късайте цветята - те са ваши.
Ваше е и името случайно на Поета,
който толкова усърдно своята душа е обработил.
Това е впрочем
практическото ѝ предназначение:
модел на другите души, когато пътеките към тях
са неразчистени.
Или: една отворена врата;
един отворен вик (а викането разтоварва).
А висшето предназначение (ако го има) -
то, като ония птици без крака (ако ги има),
не може никъде да кацне.
Така си и витае в оня въздух,
който е над въздуха, дори за дишане не става.
Само Поетът вярва малко в него, мрежи някакви поставя
и някакви пера попадат в тях. Понякога.
Иван ВАЗОВ
И рече безумец: няма Бог!
Славянство? - глупост, братство? - празна дума.
Достойнство! - вятър, чест? - безсмислен звук!
Свещена клетва? - за хитреца глума,
измама за простака тук.
О, Сърбио, така ли оправдаваш
небратските си замисли към нас?
С таквиз ли думи дръзки заглушаваш
на съвестта неумолимий глас?
Така ли ти свети права убаряш,
и връзките с честта като скъса
на знамето си тоз позор писа?
Ний чуваме те гневно да повтаряш:
"От Македония ни педя вам!"
Но таз земя е наша, наша, наша!
Светата българска реч я оглаша,
земя е скъпа нам!
Тя жив е къс от нашто живо тело,
през вековете с нас страда, диша,
и с тръне увенчаното ѝ чело,
тронува, грее в нашата душа.
За нея бяха жертвите безкрайни,
за нея мряхме при Люлебургас,
за нея, след триумфите си сяйни,
не лаври - траур носим в тоя час!
На наший зов за правда, мир, свирепо
крещиш: "Ни педя!" - брат не, злобен враг -
И в умопомраченье слепо
с Миладиновия меч ни плашиш пак.
О, пак ли сеч? О, пак ли по полята
славянски братски кърви ще текат?
Историо, не давай си листата,
не вписвай в тях на тия дни срамът!
Май, 1913
Румен ДЕНЕВ
Утре рано аз имам дуел,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм смел,
изгодно е
да избягам...
Аз ще бъда убит войник,
вече хапвам последната хапка,
а животът е
жалък вик,
панталони и шапка.
Ето, бавно отиват на бал
всички мои предишни любовници,
с тях на много игри съм играл,
но сега
съм влюбен в часовника.
Как се случи така и как
станах трън и герой в обществото,
стар убиец е
моят враг
и навярно обича живота.
Който знае смъртта, е мъж,
но - и който живота жали.
Как отдавна е нямало дъжд...
Тази нощ ще вали ли?
Едва ли...
Гергана АТАНАСОВА
Какво толкова има в едно стихотворение?!
На този въпрос разумният ще увисне като паяк.
Не му казвай за тайните пролуки на света,
през които се връщат при тебе
разтопен скреж от снежен човек,
тетрадка с широки и тесни редове,
свито в кашлица ръкописно "г",
и косата на мама, ухаеща на всемирно спасение.
Петър МАРЧЕВ
Кубрат се бие - за България уж,
но за бели парици.
Аспарух портокали бере -
там, нейде край град Ница.
Тервел сарацини вкарва в Европа
/300 евро парчето/.
Крум краде луксозни коли в Барцелона
и стъпва напето.
Само Борис закони крои и кове
в BG-парламента.
И Симеон става велик,
но след пет мастики със мента.
Кирил рано-рано отпадна
от школо и родна просвета.
А пък Мето надува яко по стъгди
и сватби клар’нета.
Вместо елегии и строфи
с барут и буревестници,
Христо пише фейк-новини
за жълти дами и вестници.
„Петко & Пенчо“ са запазена марка,
но не в литературата;
от бизнеса им отдавна интересува се
и прокуратурата.
Пред храма Исус подложил e длан
за милостиня.
А майка му отдавна лежи
в затвора в Сливен.
Манастири пустеят.
В механи глави се люшкат.
А народът сънува -
че е пукнала първата пушка…
