Гласът на България
Национален новинарски портал
Сунна МОЛЛОВА
* * *
Ограда от трънчета,
овошките – до гърло в трева.
Къде ми е съседа?
Дворът опустя.
Вратите скрибуцат ръждиво.
Вятър – мародер
мириса на дом отвя…
* * *
Младостта ни е заложна къща.
Дворците са конюшни за кентаври.
Имам заешка устна –
махнаха ми катинара.
С късчета пяна,
останали от Афродита
си търкаме петите.
Далечен силует
на претоварен керван
минава превала –
камъни пренася
за прокрустово ложе.
* * *
…и не съм от ребро Адамово.
От кост на риба съм
на времето във гърлото заседнала…
* * *
В коя епоха сме?
Офелия пропи се
Хамлет не задава въпроси.
* * *
Разкъса си огърлицата
Млечния Път.
Заваляха светулки
над узряла ръж.
* * *
Душата ми витае
над този ад от звуци,
затворени в метална сфера,
излята от камбаните
на разрушени Божи храмове.
Отчаяно бързам да нареждам
последните житни зърна
в букви, срички, думи за тези,
които знаците ще разпознаят
и преглъщайки щастливо
сълзите и зърната,
да не забравят да четат
евангелието на земята,
слънцето, огъня, водата…
* * *
Думите са вече от стъклени букви.
С подканващия поглед
на кръчмарска певица
всеки пийнал веселяк,
вместо чаши
удря в земята стъклени думи.
Жалко звънят сричките
под метлата на чистачка.
* * *
Резеца на смеха дълбае
вадичките на сълзите…
В мрака на забравата
самотен ловец е сърцето
на слънчеви бисерни миди…
* * *
Нищо лошо, нищо няма,
само есенна тревога.
Няма кой да ни залюби
във леглото на тревите.
Няма кой да вдигне камък,
в облак да го запокити.
Дързостта ни се убива
в мекотата на килима.
Любовта ни спи на меко
в пухени завивки.
Нищо лошо, нищо няма,
само есенна тревога…
* * *
Син синчец, сълза небесна.
Сред жълто жито си ненужен,
ще те посекат с узрелите зърна.
* * *
Денят ми – с превързани очи.
Придошла река
под изгорели мостове.
* * *
Много малко, малко имам
много искам, имам всичко,
все нещо не достига.
Имам младост, искам мъдрост,
имам двете, само времето ме изпревари.
Леем думи,
малко вяра,
много хора,
и накрая е обратно.
Едни отляво, други вдясно,
а отсреща никой – все се разминавам.
Слънце грее, дъжд след него,
път отварят пред мен, но косите побеляха.
Един се ражда, друг умира,
аз съм по средата,
все мисля за начало,
а забравям края.
* * *
Тъничко, тънко
се вие на бръшляна вратлето
по стени и по балкони,
наднича през прозорци, прегръща первази.
Всяка пролет
връхчето търси неприласкано място,
да прикрие и чака птици, гнезда,
подслон да им предложи…
Търси непрегърнато място.
---------
Бел. ред. - Тази година се навършват 5 лета откакто поетесата Сунна Моллова напусна любимия си Казанлък и този свят...
Бончо КЪРОВ
И трием подметки и хора в протрития делник -
с блиндирани входни врати и студени резета,
с прозорци в решетки, със чувства и спални – отделни
в бетонни пространства с оклюмали цветни пердета...
Отвън се звъни, но са глухи ключът и ключалката,
мигат шпионки с клепачи и мигли железни.
Отвътре часовникът стреля с отмерени залпове
всяка секунда. И този отвън е прострелян.
Човекът си тръгва ранен и в тълпата се влива,
главата му ври като чайник, та пара изпуска...
Днес беше поставен „на мушка” и нямаше милост.
А утре? А може би утре ще бъде зад спусъка!
И пулсът си чука с длетото червено, не спира,
не спира да тича по своите тънички вени
към оня завой, който делникът беше минирал,
завоя последен – в сърцето му – вече взривено...
Иван НИКОЛОВ
Родният град е нежно постлан с килими
от жълта тишина на есенни листа,
но от небесното огледало надничат
изкормени туловищата на облаците,
и парцали от свирепи земни чувства.
Мастилниците са пълни с черна нощ,
с плешиви черепи в зобницата на коня;
със следи от пепел в селските дворове,
и надгробни камъни със сълзи от восък...
Мрачните нощи сънуват бели зори
но сънищата се развяват с мъглите
над угарите и неораните ниви,
почне ли денят да си отваря очите...
Светлината е на светлинни години от нас –
само надеждите светят в междинната зона
между въображението и химерите,
но Апостолът няма да седне на престола...
------
сн. taurus13
Мария ДОНЕВА
Щом трябва да е зима –
да идва и да свършва.
Тя светлината взима
и клоните окършва.
Снегът натрупва бавно
и стяга, и сивее.
И рязко става явно,
че сам не се живее.
-----
Стихотворението е от новата стихосбирка на Мария Донева "Чисти стихотворения", ИК "Жанет 45". Премиерата е насрочена за 17 декември, от 18:00 ч. в старозагорската книжарница "Приятели".
Керана АНГЕЛОВА
жената с кожените мокасини
меки като шоколадови лапи на лисица
жената със сламената капела през която
се сцежда слънце и капе върху полата ѝ
седи в шезлонга и се полюлява равномерно
книгата в скута ѝ е разтворена по средата
и похлупена като колибка в която живеят думите
жената ги полюлява внимава да не се разсипят
от време на време погалва с върховете на пръстите
грапавата корица забавено движи ръката си
върху дланта ѝ също се сипят слънчеви капки
през рехавото сито на сламената капела
създават неочаквано съвършена картина
в стила на соларния поантилизъм
на тази августовска сутрин
сред яркозелената морава
след това жената обръща книгата
поставя я възнак върху коленете си и свежда глава
периферията на шапката скрива колибката
и всичкото онова което в нея живее
все по-силно и равномерно жената се полюлява
все по-устремно и неудържимо
като заклинателка в транс
-----
Бел. ред. - Стихотворението е от новата стихосбирка "Леванте"
