На 29 август в созополската "Аполония" бе представена новата книга на големия белетрист
Гергана ДОЙКОВА
За добрите книги може да се пише много, а не винаги е нужно. Те просто трябва да бъдат прочетени, усетени и изживяни, „понеже животът на една книга е четириизмерен – освен да бъде написана, освен да бъде издадена, освен да бъде прочетена, за книгата трябва и да се говори, книгата трябва да „ехти“.
Деян Енев е добре познат на редовните читатели на портал „Култура“, където всяка сряда пише своите кратки съвременни притчи, които сега са събрани в „Малката домашна църква“ на издателство „Хермес“.
Здравка ЕВТИМОВА
Там е още, но съм се научила да бягам, слагам го в чекмедже – наум заключвам, отново наум прибирам ключа и се опитам за изгоря това чекмедже, но то не гори. Голямо е, едно тъмно дълбоко езеро, което ходи след мене. С какво е пълно – знам, но онова, което знам, не може да стои в чекмедже. Тогава Сетко дойде и ми каза - не зная дали ще изкарам още година, ей тука ме боли. Тука. Познавам го от много отдавна - не хленчи, не се оплаква.
Мартин РАЛЧЕВСКИ
(разказът е от новата книга "Емигрант",
по действителен случай)
Сергей не беше от най-общителните. Не обичаше да си играе с връстниците, да тича и да прави лудории по улиците. Беше скромен и добродушен руски малчуган, от онези, които предпочитат книгите и шаха пред телевизията и заведенията. Или иначе казано – беше различен, но в добрия смисъл на думата. Когато беше едва дванадесет годишен, заяви на майка си и баща си, че когато порасне, иска да стане учен.
Димитър НЯГОЛОВ
На Спасовден дядо Митьо пристигна рано в църквата. За първи път се умори по дървената стълба на камбанарията. През пет-шест стъпала спираше. Най-после с пухтене се изкачи на площадката с камбаните, облегна се на една от гредите и дълго оглежда селото и долината, докато дишането му се успокои. Повече от двайсет години биеше църковните камбани на Могилино в делнични и празнични дни. И по погребения. Досега не беше се уморявал.
Деян ЕНЕВ
Стоях на стълбите пред болницата и гледах снега. До стълбището имаше градинка с тенекиено павилионче за кафе. Отпред на циментовата площадка беше изнесена масичка с два стола. Снежинките падаха върху цимента и се топяха. Лекарите ми бяха забранили кафето. „Никакво кафе”, каза ми доктор Пенков. „Никакво кафе, никакви цигари и никакъв алкохол. Говоря сериозно.” Отидох, взех си едно кафе и седнах на влажния стол.