Гласът на България

Бончо КЪРОВ

Кръстосани съдби и шпаги

в поредна Шекспирова драма…

На Сцената ѝ иде да избяга,

но Сцената обувки няма,

а от подметки ѝ е писнало.

И всичко ѝ е толкова познато,

че - тайно - иска да е зрител,

а не – дръвникът на съдбата.

Не иска ролята на „място

за трупове и за палачи“.

Огромна е, а ѝ е тясно,

но на кого да се оплаче?

Отдавна е на нож с Антрето,

което вечно интригантства

и вечно е със себе си заето,

със собственото си пространство.

Салонът пък  - ако е празен,

скърби и страда мълчаливо;

от малко публика се дразни,

от много – свят му се завива.

За миг Прожекторът отдясно

потъна зад една колона.

И другият съвсем угасна.

И той скърби за Дездемона…

А Сцената, напълно омаломощена

от кръв и от аплодисменти,

реши да си остане Сцена

и се изправи

да ни свети.

Атанас ЯНЕВ

Ти си кехлибарен пясък.
Взрив на зрели вишни.
В здрача звезден блясък.
Очите на Всевишния.

Вълна безбрежна във Всемира.
Дихание на малко бебе.
Човек не трябва да умира,
преди да е обичал тебе.

Петър ЧУХОВ

Шие Райна Княгиня

знамето

и изведнъж се убожда

пада капка кръв

като бомба

пада Райна Княгиня

заспива

ще минат най-малко

100 години

докато дойде

на бял кон принцът

ще вдигне знамето

ще го развее

и ще забрави

да я целуне

Бончо КЪРОВ

Не дойде, а нахлу като Второ пришествие

в моя камерен свят – като рафт подреден.

Ей така – на шега и със смях пренареждаше

стари ризи и чувства и полети в мен.

Не дойде, а безмълвно нахълта в леглото ми,

после легна в ума ми, приспа ми съня

И мечтите ми, както във нищото бяха закотвени,

се оказаха в нейния кораб с издути платна.

И поехме нанякъде – в нейния ритъм…

От внезапното щастие бях ослепял

и къде и кога ще пристигнем – не питах,

а живях като лъч, отразен от кристал.

Беше гладна за всички любови на всички

от мига на Вселенския взрив – досега

и събираше в шепите всяка трохичка

от любовния хляб – от пира на мига.

И кипяхме и вряхме в казана на страстите,

прелъстявахме дните, обладавахме нощите…

Благославях съдбата и виех от щастие,

прегладнял и преситен и гладен за още…

Чак на седмия ден, в който и Господ почива,

при друг се отбила, отишла сама.

Тя живее така и така е щастлива –

като в мед потопена кама.

А когато след време политне Нагоре

и с поглед отстреля небесните стражи

и литнат след нея, изгубени в чара и,

тя ще премине над Рая и Ада огромен,

накрая ще викне Ключаря и просто ще каже:

„Уверена бях, че и тук сте ме чакали!“