Новинарски портал на българите в чужбина

Стихотворения

Публикувана на Сряда, 22 Юли 2015 17:39

dom

Сунна МОЛЛОВА

* * *

Ограда от трънчета,

овошките – до гърло в трева.

Къде ми е съседа?

Дворът опустя.

Вратите скрибуцат ръждиво.

Вятър – мародер

мириса на дом отвя…

* * *

Младостта ни е заложна къща.

Дворците са конюшни за кентаври.

Имам заешка устна –

махнаха ми катинара.

С късчета пяна,

останали от Афродита

си търкаме петите.

Далечен силует

на претоварен керван

минава превала –

камъни пренася

за прокрустово ложе.

* * *

…и не съм от ребро Адамово.

От кост на риба съм

на времето във гърлото заседнала…

* * *

В коя епоха сме?

Офелия пропи се

Хамлет не задава въпроси.

* * *

Разкъса си огърлицата

Млечния Път.

Заваляха светулки

над узряла ръж.

* * *

Душата ми витае

над този ад от звуци,

затворени в метална сфера,

излята от камбаните

на разрушени Божи храмове.

Отчаяно бързам да нареждам

последните житни зърна

в букви, срички, думи за тези,

които знаците ще разпознаят

и преглъщайки щастливо

сълзите и зърната,

да не забравят да четат

евангелието на земята,

слънцето, огъня, водата…

* * *

Думите са вече от стъклени букви.

С подканващия поглед

на кръчмарска певица

всеки пийнал веселяк,

вместо чаши

удря в земята стъклени думи.

Жалко звънят сричките

под метлата на чистачка.

* * *

Резеца на смеха дълбае

вадичките на сълзите…

В мрака на забравата

самотен ловец е сърцето

на слънчеви бисерни миди…

* * *

Нищо лошо, нищо няма,

само есенна тревога.

Няма кой да ни залюби

във леглото на тревите.

Няма кой да вдигне камък,

в облак да го запокити.

Дързостта ни се убива

в мекотата на килима.

Любовта ни спи на меко

в пухени завивки.

Нищо лошо, нищо няма,

само есенна тревога…

* * *

Син синчец, сълза небесна.

Сред жълто жито си ненужен,

ще те посекат с узрелите зърна.

* * *

Денят ми – с превързани очи.

Придошла река

под изгорели мостове.

* * *

Много малко, малко имам

много искам, имам всичко,

все нещо не достига.

Имам младост, искам мъдрост,

имам двете, само времето ме изпревари.

Леем думи,

малко вяра,

много хора,

и накрая е обратно.

Едни отляво, други вдясно,

а отсреща никой – все се разминавам.

Слънце грее, дъжд след него,

път отварят пред мен, но косите побеляха.

Един се ражда, друг умира,

аз съм по средата,

все мисля за начало,

а забравям края.

* * *

Тъничко, тънко

се вие на бръшляна вратлето

по стени и по балкони,

наднича през прозорци, прегръща первази.

Всяка пролет

връхчето търси неприласкано място,

да прикрие и чака птици, гнезда,

подслон да им предложи…

Търси непрегърнато място.

---------

Бел. ред. - Тази година се навършват 5 лета откакто поетесата Сунна Моллова напусна любимия си Казанлък и този свят...

Категория: Стихотворения

ВЕЧЕ

Публикувана на Вторник, 24 Март 2015 09:03

Бончо КЪРОВ

sem

И трием подметки и хора в протрития делник -

с блиндирани входни врати и студени резета,

с прозорци в решетки, със чувства и спални – отделни

в бетонни пространства с оклюмали цветни пердета...

Отвън се звъни, но са глухи ключът и ключалката,

мигат шпионки с клепачи и мигли железни.

Отвътре часовникът стреля с отмерени залпове

всяка секунда. И този отвън е прострелян.

Човекът си тръгва ранен и в тълпата се влива,

главата му ври като чайник, та пара изпуска...

Днес беше поставен „на мушка” и нямаше милост.

А утре? А може би утре ще бъде зад спусъка!

И пулсът си чука с длетото червено, не спира,

не спира да тича по своите тънички вени

към оня завой, който делникът беше минирал,

завоя последен – в сърцето му – вече взривено...

Категория: Стихотворения

ЗАТИШИЕ

Публикувана на Неделя, 18 Януари 2015 22:56

Иван НИКОЛОВ

Родният град е нежно постлан с килими

от жълта тишина на есенни листа,

но от небесното огледало надничат

изкормени туловищата на облаците,

и парцали от свирепи земни чувства.

Мастилниците са пълни с черна нощ,

с плешиви черепи в зобницата на коня;

със следи от пепел в селските дворове,

и надгробни камъни със сълзи от восък...

Мрачните нощи сънуват бели зори

но сънищата се развяват с мъглите

над угарите и неораните ниви,

почне ли денят да си отваря очите...

Светлината е на светлинни години от нас –

само надеждите светят в междинната зона

между въображението и химерите,

но Апостолът няма да седне на престола...

------

сн. taurus13

Категория: Стихотворения

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

Публикувана на Четвъртък, 11 Декември 2014 12:17

STAPKI

Мария ДОНЕВА

Щом трябва да е зима –
да идва и да свършва.
Тя светлината взима
и клоните окършва.

Снегът натрупва бавно
и стяга, и сивее.
И рязко става явно,
че сам не се живее.

-----

Стихотворението е от новата стихосбирка на Мария Донева "Чисти стихотворения", ИК "Жанет 45". Премиерата е насрочена за 17 декември, от 18:00 ч. в старозагорската книжарница "Приятели".

Категория: Стихотворения