Гласът на България

                                                                                                               на Хачико-сан

Господи

научи ме

да Те обичам

като

куче.

Да не обръщам внимание

на студа и бълхите

да не се разсейвам

от омайните експлозии

на разцъфващата пролет

и от прелъстителната красота

на залеза.

Да не чувам

снизходителните гласове

на майките:

Остави го

той е просто едно

улично куче!

Но да търся

единствено одобрението

в очите Ти.

Научи ме да Те обичам

безрезервно

безразсъдно

до гроб.

За да сме заедно

завинаги

*    *    *

Женя ДИМОВА

Онова, което изглежда че блести,

при изгрев и залез в небето,

когато присвиеш очи и се замислиш

за съдбата на думи като Сега и Завинаги,

може да е свилената нишка на любовта,

захваната за сърцето ти.

Другият ѝ край се ветрее в пространството,

но от цялата ѝ дължина

вероятно няма да остане и следа

след още един повей на времето.

Просто часовете са

пропуснатите ни мисли,

на които позволяваме да се заиграват

с ласката на листата, с одумването на дънерите

в гората на живота ни –

страшна и приказна едновременно.

--------------------

Стихотворението е от книгата "Романтика за напреднали", отличена със съпътстващата награда "Христо Фотев"

Петър МАРЧЕВ

О, той седи на пейката и чака,

подпрял глава с ръце

и мисли, мисли

той – този стар хипар от махалата,

според Набоков – разреден /и изветрял/

разтвор от хипи.

Какво ли крие таз глава

под редките и посивели власи?

По-точно – там, в полирания

череп с форма на яйце

или на пъпеш Медена роса,

какво ли има?

Дали се вижда

как се раждат мислите

и как живеят – бохемски или скучно,

как сбабичкосват се във спомен

и как погребват някои

със реквиеми?

Във кое полукълбо е складът

с рафтовете за мечтите,

питам.

А дали ще може също да се види

споменът за оня първи боен “Райфъл”

дето свако нявга го донесе

от Скопие в 68-ма – уж за братовчеда,

но дупето му бе дебело,

и твой късметът бе

и тъй нататък…

и как със тоя райфъл пременен

и мъж успя да стане през 71-ва

с онази Буба /всъщност Бонка/,

която зарзават сега продава

в подлеза до парка

и сякаш продължава да го гледа

влажно…

Но той е друг. И отминава важно,

и всичко земно тъй му е безинтересно

защото той е пътник /както всички/

и пътува… И врат извива

към небето модро – ах, защо ли

тъй го теглят небесата?

И рови се, чете Еклисиаста,

до Откровението стига даже

и търси стълба към Небето.

И ето, сякаш я намира –

да, добра е, доста длъжка си е всъщност.

Но… на какво да я опре,

това му е проблемът...

Но ето, медсестрата го поканва,

на танц ли? Всичко е къде-къде

по-еротично – щом трябва да се съблече,

да легне и да чака в мрака…

Но скенерът е тъп и скучен

и фантазията му изобщо не работи

/не, не го упреквам че е немец,

нито се кодоша – нищо лично/,

но лъчите му наистина са груби –

като слон танцуват в тези

милиарди сиви клетки

без да могат нищо да покажат

нито спомените, ни мечтите – нищо…

Само някаква си бучка.

Но на хипито плешиво

повече не му и трябва –

ето ти опорна точка!

Бучката расте, но не старее

/защото той със бира я полива/,

после отфучава метеорно,

виж я – мъничка планета!

И хипарът стар на нея

стълбата подпира леко

и поема на възбог, нагоре.

Чао, чао – чу ли го да казва?

Чао – дето е

здравей

и сБогом

----------------------------------------

от "Песнопойка за плешиви хипита", "Жанет 45", 2004

Ивайло БАЛАБАНОВ

Момчета, знам, че вече ви дотегна

и хлябът сух, и голата ракия,

и тежкото небе на тази бедна

страна, в която няма прокопсия....

Великите ѝ царски идеали

днес вече са митичен архаизъм.

България търгува със парцали

от раклата на своя комунизъм.

България е гладна просякиня.

С душа поциганена, необута,

тя проси чуждоземна милостиня

по пътя между Лондон и Калкута.

Честта е болна, съвестта пияна,

а ореолите - алъш-вериши

и луд е, който плаче с Дебелянов

по някакави си белоцветни вишни.

Със страшна сила днес от небесата

виси един въпрос полуобесен:

Кажете ми къде е свободата

от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи

и хитреци, дошли на власт и мода,

с дрогясали бандюги и апаши...

Защо е с тях? Защо не е с народа?

момчета, знам, че е нахалос туй, че

скърбим за свобода и бели вишни.

В земята на Васил Иванов Кунчев

днес всички романтици са излишни.

Но да запеем, друг да го подеме,

със мъжки глас във тази нощ безродна

и нека екне - като в турско време,

"Къде си, вярна ти, любов народна?"

-------------------------------- 

Днес, 20. юли 2021 година - Илинден - в родното си село Хухла, Ивайловградско, почина големият български поет Ивайло Балабанов. Той е почетен гражданин на Ивайловград и Свиленград, а също и почетен селянин на „Мистериите на Хухла“. Автор е на книгите „Да се загледаш в звезда“ (1979), „Окова за щурец“ (1984), „Парола „Любов“ (1988), „Религия“ (1990), „Тракийски реквием“ (1997), „Избрано“ (1998), поетичен сборник в два тома „Песни за старо вино“ (2003), „Небесен гурбетчия“ – сборник (2010), „Българска молитва“ (2011). Бог да упокои неспокойния му дух!