Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

О, извинете – това не са лагери на смъртта, а „места за спасение“; лагеристите пък са „гости на британското правителство“

konГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Концлагерите са олицетворение на най-тъмните страни в човешката природа. За жалост, те са рожба на новото време, на „модерния“ ХХ век. Още по-жалкото е, че техни създатели са едни от най-развитите държави, чиито претенции за цивилизованост стигат до небесата. Но България също не изостава от тази „мода“ на мракобесието. Ето в концентриран вид една Кратка енциклопедия на концлагерите…  Британската империя наистина е била може би най-гигантското човешко творение – след като над нейните територии слънцето никога не залязвало. Но нейният възход, за жалост, е свързан със залеза на добрите нрави. Да припомним, че с узаконяването на пиратството, командирите на британските пиратски кораби – приватири /точно така – приватизатори/ започнали да ограбват чуждите търговски шхуни и клипери, като плащали и процент на Кралския двор. Друг неособено приятен за британците факт – „великият“ Уинстън Чърчил, който „спечели“ войната срещу Хитлер и по-късно получи Нобелова награда за литература за своите „Дневници“, всъщност стои зад един от най-ужасните геноциди в човешката история. Изкуствено предизвиканият от британското правителство глад в индийските им владения по време на Втората световна война убива милиони индуси. Според д-р Шаши Тарур, автор на книгата „Безславната империя“, през 1943 година в провинция Бенгал от глад измират над 4,3 млн. души. Гледката била ужасяваща, хората пълзели по улиците и ядели от труповете на мъртъвците, за да оцелеят.

Но за това сър Чърчил не споменава

и ред в своите дневници…

Джентълмените от мъглявия Албион са ощастливили човечеството и с още едно достижение на цивилизацията. Изобретател на първите в световната история концентрационни лагери в периода на втората Англо-бурска война 1899 - 1902 г. е благородният английски лорд, произхождащ от англосаксонската аристокрация, управлявaла още преди нормандското завоевание Англия (XI век), и гордо носещ титлата първи ърл на графство Кичънър - генерал Хорейшо Хърбърт Кичънър (1850 - 1916). Въпросната персона от началото на Англо-бурската война е началник щаб, а от 5 юни 1900 г. става главнокомандващ английските войски в Южна Африка.

Но кои са бурите, за които става дума? Това са основната част от белите жители на Южна Африка. Те говорят африкаанс и произлизат главно от нидерландски, френски и немски заселници, предимно протестанти. На африкаанс думата „бур“ означава селянин. Англичаните нямали нужния капацитет, за да се справят с партизанските отряди на бурите с военни средства. Затова след като заема длъжността командир на “ограничения контингент” британски войски, ген. Кичънър решава да се справи с бунтовниците, като отреже логистичната им връзка с местното население. За тази цел той организира огромни лагери, оградени с бодлива тел, в която биват натъпкани всички жени, деца, старци и болнави мъже. Така той постига две цели – лишава партизанските бойни части от продоволствие, като същевременно затворниците се използват и като заложници, за да се оказва психологически натиск върху бурските партизани. През пролетта на 1901 г. британски концентрационни лагери са създадени по цялата окупирана територия на бурските републики – в Барбъртън, Хайдълбърг, Йоханесбург, Клирксдорп, Мидълбърг, Почефстром, Стандъртън, Феринигинг, Фолксрюс, Мафекинг, Айрин и други места. В тях англичаните затварят над 200 000 души, основно жени и деца, което представлява около половината от бялото население на бурските републики.

Но, тъй като британците много държат да изглеждат джентълмени в очите на околния свят, правителството в Лондон публикува своевременно официално разяснение, че целта на създаването на концентрационните лагери е “осигуряване безопасността на мирното население на бурските републики”, а

самите лагери били наречени “места за спасение”.

И още един показателен за английското лицемерие евфемизъм - затворените в концлагерите, тоест в “местата за спасение”, били наричани ”гости на британското правителство”. В течение само на една година в концлагерите умират от глад и болести около 17 000 „гости на правителството“, предимно деца. През април 1901 г. в Йоханесбургския лагер загиват почти 70% от намиращите се там деца до осемгодишна възраст.

И все пак, да сложим ръка на сърцето и да признаем, че англичаните може би не са първооткриватели в тази сфера. Според американската изследователка Ан Апълбаум, първото подобие на концлагер се е появява в Куба през 1895 г., когато островът е испанска колония. Но пък по своя размах създадената от ген. Кичънър система от концлагери може да съперничи с безусловните шампиони – ленинско-сталиновия ГУЛАГ и хитлеровите лагери на смъртта. Но за последните е писано и казано почти всичко. А пък дори и самото говорене за Холокоста е опасно. Сакралната цифра 6 000 000 не подлежи на никакво съмнение, защото може да донесе на неблагоразумните обвинения в антисемитизъм, а в някои страни и затвор /пу-пу!, да чукаме на дърво!/…

По-любопитно е, че почти всички народи, както и много крайни политически партии са били изкушени в тази посока. Болшевиките на Ленин създават първия лагер за свои политически врагове в манастира на северния остров Соловки. Още през 1918 година. Долу-горе по същото време финландските консервативни сили, които побеждават в локалната гражданска война, въдворяват в концлагери близо 75 000 комунисти.

Османската империя при управлението на младотурците през 1915 година също създава

зловеща система от лагери

край градовете Хам, Хомс, Дамаск, Баб, Мескене, Ракка, Зиарет, Семга, Рас-ул-Айн, както и в крайния пункт на керваните на смъртта - Дейр ез-Зор. В тези лагери депортираното цивилно арменско население се държи под открито небе, без вода и храна. Гладът и епидемиите стават причина за високата смъртност. Според различни източници, в някои от лагерите остават живи само няколко стотици от десетки хиляди депортирани. А през март 1916 г. турското правителство решава да унищожи останалите живи депортирани арменци, които наброяват около 200 000 души.

Вече несъществуващата Австро-Унгарска империя също не остава назад - в началото на Първата световна война в специален лагер в Талерхоф, провинция Щирия, са задържани жители на Галиция и Буковина, симпатизиращи на Русия. В официалния рапорт на фелдмаршал Шлеер от 9 ноември 1914 година се съобщава, че в Талерхоф в този момент се намират 5700 русофили. На унгарска територия пък са създадени лагери за етнически сърби.

Малко известен факт е, че след изненадващото японско нападение над американската военноморска база в Пърл Харбър, всички американци от японски произход биват обявени за врагове на държавата. И така в лагери се озовават над 120 000 души. Мери Мураками свидетелства за този кошмарен епизод от живота си. През пролетта на 1942 година властите ги предупреждават, че могат да вземат със себе си само това, което могат да носят. Затова семейството бива принудено да продаде цялото си имущество.

„Бяхме настанени в щата Юта, в бараки за по 200 души. Всяко семейство получи номер. В бараката имаше общ санитарен възел за всички. Тоалетните нямаха врати и бяха разположени една срещу друга. Единствените мебели, които имахме, бяха походни легла и една печка за отопление. Понякога там беше много студено. Но по-лоши от студа бяха пясъчните бури. Пясъкът проникваше просто навсякъде.“ Това си спомня Мери Мураками, която тогава е била малко дете. Трогателен е фактът, че много младежи от тези японско-американски депортирани семейства пожелават да се запишат като доброволци в армията, за да засвидетелстват своята лоялност към САЩ. Именно такъв отряд на американската армия става освободител за жертвите на хитлеристкия концлагер в Дахау. Твърде зловеща ирония – да освобождаваш другите, когато собствените ти родители също са в лагери…

Но нека се върнем в България.

И когато говорим с основателен потрес за издевателствата над десетки хиляди българи в концлагерите на гръцкия остров Трикери и край румънския град Яш, нека не забравяме, че и нашите власти са вършили нещо подобно. След превземането на Одрин част от турските военнопленници са депортирани на остров Сарай Ески на Тунджа, където мнозина умират от глад и холера. И все пак, разликата е, че в първия случай става дума за цивилно население, а при втория случай за военнопленници. Тук е полезно да си припомним дефиницията за концлагер: това са места за масово задържане, предназначени за политически затворници, както и за етнически или религиозни групи, които са лишени от свобода без съдебен процес.

По време на участието на България във Втората световна война, прогерманското правителство създава система от концлагери, в които депортира противници на политиката си. Официалното им име е „селища на Държавна сигурност“; ето и по-известните от тях. Лагерът в Кръсто поле край град Ксанти е разположен в бивша гръцка казарма. Гонда вода край Асеновград използва сградите на дотогавашното детско летовище, а „Свети Кирик“ е в сградата на едноименния манастир. Здравите физически лагеристи са работили по строежа на пътища и корекции на реки, а също и в горското стопанство. „Единствената жертва в концлагерите по онова време е софийският адвокат комунист Коста Веселинов, починал в “Кръсто поле” от перитонит, вследствие на спукан апандисит. – твърди изследователят Иван Григоров. - Десет жертви е взел и пожарът в една от сградите в лагера “Кайлъка”. Това се случва след умишлен палеж, предизвикан от антисемити. В този лагер са били задържани 112 евреи, включително старци и деца, провинили се с неспазване на противоеврейските закони. На 11 август 1944 г. те са освободени. Така се закрива и последният концлагер в България преди 9 септември 1944 г. В никой от тях не са вършени побоища и издевателства.“

За българския комунистически ГУЛАГ е говорено и писано много. И все пак, нека си припомним разказа на казанлъчанина Христо Мичев, който посреща 18-я си рожден ден в концлагера край Ловеч, станал известен с циничното име „Слънчев бряг“.

„Работехме до изнемога на каменната кариера. Аз бях млад и силен и си изпълнявах нормата, но повечето от политическите бяха на възраст и за тях този труд беше непосилен. След като бяхме грохнали от умора, вечерната проверка продължаваше час, час и половина. Прави на плаца. Който клекнеше – бой! Биеха на убиване. На следващия ден на обекта довършваха набелязаните. Пъхаха в чували телата им и ги трупаха до клозетите. На сутринта идваше една молотовка, която ги откарваше нанякъде… По-късно разбрах, че с труповете са хранели прасетата на Белене…“ Това си спомня 78-годишният днес мъж, който не крие сълзите си…

 

 

  

 

 

sa

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n