Документален разказ за крушението на кораба "Ванеса"

Петър МАРЧЕВ

Кой ми го измисли тоя прякор „капитан Блъд” ли? Как кой – Пешо Пандера! И защо точно Блъд? Не че съм някой пират и разбойник, ами щото като видя кръв и припадам, затова. Обаче това между нас да си остане... Слушай сега, младеж - аз тоя Николай от кораба „Ванеса” го знам от ей-такъв запъртък. Роди се точно като сменяха парите през 62-ра година. И тъй като поднови името на дядо си Николай, помня, че старият така му викаше – „новата паричка на дядо”. Именно от тоя дядо започва и невероятната история на тоя моряк, която потресе света. Тъй като той не беше какъв да е рибар, а истински дворянин. Нещо повече – офицер от Бялата армия на генерал Пьотр Врангел. Прогонени от болшевиките, след много перипетии Николай Станиславски и жена му стигнали до Бургас. Струпали набързо малка едноетажна къщичка в крайната махала и заживели новия си живот – без деца, без радост. Така се изнизали повече от двайсет тягостни години. Накрая си осиновили едно съседско момиченце...

Изучили руснаците своята Маша, задомили я за свестен момък. А когато на младите се родило първото им дете, кръстили го Николай, естествено. Малчуганът израснал като нормално бургаско хлапе – научил се да плува с помощта на две кратунки, завързани под мишниците, ловял попчета на моста, опитвал горчивото предизвикателство на дългите фасове, захвърлени от закъснели за прожекцията зрители пред кино „Септември”, учел се от батковците как се свалят мадами вечер на стъргалото в Морската градина... Но това, което го отличавало от останалите хъшлаци, били часовете, прекарани в дядовата му къщурка. Чаят, самоварът, иконите, задушевните разговори на дядо му с неговия приятел и боен другар от белоармейския полк, в които проблясвали изрази като негово величество, волята Божия, царството небесно. Когато Николай станал мъж и поискал да се качи на корабите за първия си курс, руският му дядо свалил от стената една малка старинна иконка на свети Николай и я дал на внука си – със заръката винаги да бъде с него... 

За 25 години като корабен механик той кръстосал всички диви, ласкави, ледовити, жълти, червени и бели морета. За да се стигне накрая до обидното изпълнение в оня леген – азовския. Но точно защото е плитко до коляно, Азовското море се превръща в най-големия кошмар за моряците. Като в оная фатална нощ на втори срещу трети януари. Въпреки прогнозата за влошаване на времето, капитанът дал заповед да отплуват за Бургас. Обаче щормът, който се вдигнал, надхвърлил и най-брадясалите моряшки лакърдии. 10 бала вълнение, скорост на вятъра до 30 метра в секунда! Били попаднали в Свърталището на седемте вятъра, както местните наричали това злокобно място. Една вълна, висока колкото бургаския фар, се стоварила напреко на „Ванеса” и отнесла като листо от маруля левия и фалшборд, заедно с отдушните тръби на втория и третия баластни танкове и в тях нахлула водата. Опитали се да я изпомпят, но разбеснялата се стихия ги заливала с нови и нови вълни. Кренът вече подсказвал неизбежния последен курс към дъното; минавало полунощ, когато капитанът дал заповед за напускане на потъващия кораб. „Взехте ли си най-ценното?” – викнал той. Да, най-голямата ценност на Николай – старинната иконка - била с него, в джоба на гащеризона, до сърцето му. В следващия миг една огромна вълна помела и четиримата мъже от мостика...

Завъртяло се всичко в хаоса на черната безлунна и беззвездна нощ; когато изплувал на повърхността, нашият човек съзрял само върха на мачтата на потъналия кораб. Но най-странното било едно особено чувство на спокойствие, което обвзело корабокрушенеца! Сякаш някой му бил казал преди миг: „Няма страшно, ще се спасиш; ти си спасен, просто трябва да изчакаш...” Тогава нещо го хласнало по гърба – бил спасителният пояс, който обикновено висял вързан на леерите на мостика! Преметнал го през рамо, включил аварийните му светлинки. Леденият вятър мигом превръщал в ледени шушулки струйките морска вода пред очите му. Чупел ги, за да вижда, но странното спокойствие не го напускало. Напротив – усещал нечие чудно присъствие - как някой или нещо го крепи, дава му сили и надежда, сгрява тялото и душата му... Колко часа минали в кошмара на зимната нощ? Николай не знаел. Но в един момент дочул тръбния звук на корабна сирена; огледал се и съзрял силуета на кораб. Извикал, замахал с ръце. Видели го. И той се зарадвал на своите спасители. Но жестокото вълнение си играело с него; наложило се корабът да направи две неуспешни маневри, докато го доближи. И в последния момент, когато хвърленото от борда въже било на метри от него, една коварна върла го запратила към кърмата и Николай попаднал в зоната на корабното витло. Но и този път оцелял по чудо! Винтът пернал само спасителния пояс и светлинките му изгаснали. „Край, направихме човека на кайма!” Спасителите се отчаяли и се отказали от по-нататъшното му издирване...

Тогава – при вида на отдалечаващия се силует на Спасението – отчаянието пронизало с тънкото си отровно лезвие и сърцето на Николай. Но след малко онова чудно спокойствие се върнало отново в душата на корабокрушенеца. Даже в мисълта му зазвучала една песничка на „Любэ”, която бил слушал докато пътувал на един руски кораб. „Говорят, че ние, моряците, от нищо не се боим, че за нас не е страшен и деветият вал. Но когато настъпят съдбоносни минути и вълните черни стигнат до небето, и ние, като всички хора в Русия, повтаряме: „Помилуй, Господи, нас грешните и ни спаси!"  

Тази чудна песничка-молитва звучала в душата на нашия бургазлия, когато откъм изток започнало да просветлява; докато полека се превръщал в леден бюст, но не чувствал никакъв студ, докато отнякъде се появил един влекач, който кръстосвал ледените води, за да издирва оцелели от екипажа на потъналия български кораб... Било по обед, когато успели да го качат на борда на „Меркурий”. Температурата на въздуха била паднала до минус 18 градуса, така че после се наложило да ампутират премръзналите пръсти на един от спасителите на Николай.

А той самият, след 10 часа в ледения ад, се чувствал като след плаж на Съни бийч. Измерили му кръвното – 130 на 80. В болницата на брега двама професори го прегледали и се почудили какво да запишат в епикризата му – очаквали да развие пневмония или поне бронхит, но нашето момче нямало дори и хрема, как ти се струва това, а?!

Така завършила невероятната, но истинска история на моряка Николай, млади момко... Пък ти, преди да се качиш на дърво без корен, слагай една иконка на свети Николай в джобчето на ризата. А сега викни на сервитьорката едно „Блъди Мери” за стария капитан Блъд, че нещо ми пресъхна гърлото от приказки...

---

Бел. ред.  Историята е от книгата "Цигански роман", ИК "Сиела".