Гласът на България

Как са измислени славяните. И как изкуствено се създават нови народи

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

До 18. век никой източноевропеец няма понятие, че е славянин. За пръв път думата "славяни" – в смисъла на етнос е използвана през 1593 година. „Славяните“ са една мистификация на хърватските писатели от 16. – 17. век - в епоха, когато мистификациите са мода и привържениците на най-различни идеи започват да ги използват като оръжие за влияние над въображението на обществото.

Авантюристи си съчиняват стари родословия и хералдики, от които излиза, че са наследници на прочути владетелски родове, подправят грамоти и гербове. Поети пишат стихове и ги обявяват за народни песни от стари времена. Тези "романтици" - дори и когато са разкрити - казват, че така подпомагат някоя "благородна" кауза.

Именно в тази "романтична" атмосфера е изработена и Славянската идея от хърватската интелигенция. Отначало няма яснота, как да се нарича - първо я кръщават "Илирийска идея", а след това сред мистификаторите се налага думата "славянска".

Идеята заживява свой странен живот. В следващото си превъплъщение е разработка на австроунгарската дипломация срещу Османската империя. След това се използва за обезличаване на балканските народи, които трябва да влязат в сферата на Австроунгарско влияние.

Поклонниците на идеята се заемат да ѝ придадат пълнокръвен вид. Седемте гетски (тракийски) племена, които влизат в Българската държава на Аспарух, вече са най-известни като "Седем славянски племена". Венетите - родственици на траките - се преобличат в нови дрехи - и стават западен клон на славянството. На славяните се измислят божества - повечето от тях са стари богове от тракийския пантеон. Преди да стане славянски бог, Перун е тракийски. И на други позабравени богове им е намерено ново призвание.

Новосъздадените славяни трябва да имат и свой фолклор

Ето и позицията на проф. Светлозар Игов: "Особено силен отзвук има сред балканските славяни книгата на францисканския духовник хърватина Андрия Миошич "Разговор угодни народа словинскога" - поетическа мистификация, която създава исторически "народни песни" за личности и събития из историята на българи, хървати и сърби. Песните (особено тези с български сюжети - за Орун и Ницефор и за Владимир и Косара) стават основа на много нови литературни творби на южнославянски писатели."

След сътворяването на „славяните“ като литературен образ, задачата на обективните историци се усложнява. Те са поставени пред свършения факт да обясняват какви са или не са тези "славяни".

Същото може да се направи и с други прозвища:

Паганистката идея и поганците

Да си представим, че някой романтик беше написал история на поганците /поганец произлиза от паган – езичник/. Това прозвище се среща на различни места - появява се тук и там - за хора от една или друга област. По време на българското Възраждане се използва като нарицателно за османските турци. Ако и някоя държавна доктрина се беше заинтересувала от паганизма - и до днес историците щяха да обясняват какви са или не са поганците.

Звучи ви слабо вероятно? Но вече се е случвало. Отначало "татари" е прозвище на чуждите наемници във войските на монголския Чингиз хан - татани - род войска. По-късно руснаците започват да наричат така мюсюлманските народи в Руската империя (въпреки, че монголците и до ден днешен са будисти). След още няколко века вече се вярва, че това е народ. Най-накрая сред самите народи се появяват интелигенти, които изработват "татарски национализъм" - срещу руснаците. Днес татаризмът работи в полза на Русия във Волжка България.

"Турци" - преди да стане име на народ е западно обидно прозвище за жителите на многонационалната Османска империя. Отначало никой в Османската държава няма предвид тази дума да означава определен народ. Но с времето се стига до Ататюрк.

Македонците стават "отделен народ" 20 години по-късно.

Но първи на Балканите повличат крак "румънците" - те са измислени от гръцки фанариоти през 19. век и с този термин се наричат власите и молдованите, които населяват новосъздадената през 1859 година държава Романия/Румъния. До този момент това население пише и говори на български език, защото е било част от българския етнос, по време на Първото и Второто български царства. След падането на българските земи южно от Дунава под турска власт, центростремителните сили на българското самосъзнание отпадат и двете воеводства северно от Дунава постепенно се отчуждават от българския си характер. Със създаването на Румъния, с декрет от езика на новата държава биват изхвърлени 30 000 български думи и биват механично заменени с френски и италиански. Но първоначално прозвището "новите римляни" /румънци/ е звучало толкова нелепо, че дипломатите на всички Велики сили го посрещат с бурен смях...

Раждането на Панславизма

През 18. век идеята се настанява в Русия и там намира своята втора родина. И окончателно се превръща в национална идея. Както казахме, до 18 в. никой източноевропеец няма понятие, че е славянин. Преди Петър І и Екатерина ІІ, и руснаците нямат такова понятие.

За пръв път терминът „панславизъм“ е използван от чешкия учен Ян Херкел през 1826 г. Повлияни от военните успехи на Руската империя, много славянски активисти свързват мечтите си за еманципация спрямо властващите германци, австрийци и османци с помощ от Санкт Петербург. Други, като чеха Ф. Палацки, се надяват Австрийската империя да стане федерация на славяни, австрийци и унгарци. След нейното преобразуване само в Австро-Унгария той променя възгледите си.

В самата Русия в края на 1830-те години, основно в трудовете на Михаил Погодин, се развиват идеите за превъзходството на славяните над „западняците“. Други известни славянофили като Иван Аксаков, Алексей Хомяков, Иван Киреевски противопоставят православния свят на „болната Европа“. През 1867 г. в Москва е проведен славянски конгрес, след което започват да се сформират славянски комитети. Редица висши руски офицери, като княз В. Черкаски, генералите М. Г. Черняев, М. Д. Скобелев, Р. А. Фадеев, са били привърженици на Панславизма, използван като основно оръжие на руския империализъм.

В края на XIX в. панславизмът в Русия намалява популярността си. Едва преди Първата световна война той отчасти се възражда под формата на неославизъм. Руските неослависти начело с граф В. Бобрински заедно с активисти от други славянски страни (чеха К. Крамарж, словенеца И. Грабар и др.) провеждат славянски конгреси в Прага (1906) и София (1910) с цел да се постигне междуславянско сближение пред лицето на евентуалната немска заплаха.

Революционните събития от 1917 г. обаче погребват за дълги години идеите на панславизма в Русия. Те се изваждат от нафталина едва по време на Великата отечествена война. През август 1941 г. в Москва се учредява Всеславянски комитет. В САЩ, Великобритания, Канада и др. започват да се създават славянски комитети с участието на комунисти от славянски произход. През 1946 г. в Белград се провежда Всеславянски конгрес с участието на делегати от всички славянски страни, но след изострянето на отношенията между СССР и Югославия всички славянски комитети прекратяват дейността си.

Понастоящем, след провалите на немащабните проекти, като създаването на Чехословакия и Югославия, идеята за политическо „славянско“ обединение във всеобщ мащаб се смята за мъртва.

Панбългаризъм!

Да си припомним и становището на академик Николай Державин, директор на Славянския институт на Академията на науките на Русия. Ето какво пише той в своята „История на България. Произход на българския народ и образуване на първата българска държава на Балканския полуостров“:

„До 15. век руси, украинци, поляци, чехи не са наричали себе си "славяни". До Средновековието като славянски език е дефиниран езикът на българите, а не езика на руси, поляци, словаци, словени и т.н. През 9. и 10. век българите разпространяват своята писменост сред тези народи. От българските книги тези народи прихващат старобългарския език като свой. По онова време, когато Преславската и Охридска книжовни школи разпространяват български книги из Европа, тогава славяни не е имало! Няма писмен документ от 7. до 12. век, който да говори за славяни. За славяни започва да се говори в 17. век от Петър I и особено Екатерина Велика. Тя не може да понесе мисълта, че някой друг е дал писменост на руснаците и прегръща идеята на беенедиктинския монах с далматински /хърватски/ произход Мавро Орбини да се нарекат "славяни" всички народи с близки езици. Това на практика са всички общности, получили четмо и писмо от българските книжовни школи. Така се изместват и подменят българските заслуги за просветата на това огромно море от близки народи. Но тогава не е имало българска държава и е нямало как българите да защитят историческата истина.“