Гласът на България

България е осеяна с руски паметници. Но Кремъл успя да настрои и българите против себе си

Константин ПАХАЛЮК

3. март е основният национален празник на България. Посветен е на освобождението от османско владичество и е неразривно свързан с Руско-турската война от 1877–1878 г. След 24. февруари 2022 г. властите се изправиха пред въпроса: как да изразят традиционните думи на благодарност към страна, която сега се превърна в агресор? Тази дискусия бе една от проявите на вътрешното

разцепление в тогавашната управляваща коалиция между проруската Българска социалистическа партия и тези, които са за засилване на европейската интеграция. И, въпреки че атаката срещу Украйна рязко намали броя на привържениците на Русия в българското общество, дори през март 2022 г. те останаха над 30%.

От друга страна, зачестиха случаите на вандализъм срещу паметници, свързани с Русия. През март 2023 г. Столичният общински съвет реши да премахне мащабния паметник на съветските войници от центъра на града. Тогава те подчертаха: ние не сме против спомена за ролята на Русия в освобождението от османско иго, но съветските войници не са загинали в битки нито за България, нито в България. Традиционният отговор на официална Русия е организирането на всевъзможни проруски исторически акции от местни обществени активисти (като движението „Русофили“) и „твърда“ публична риторика, изобличаваща „русофобията“.

Но ако по-рано Втората световна война беше препъникамък, сега се добави и руско-турската война. През август 2023 г. руският посланик в България Елеонора Митрофанова заяви, че българските власти уж искат да заличат историята на Руско-турската война от 1877–1878 г. и като цяло да забравят за ролята на Русия в установяването на българската независимост (разбира се, без доказателства). През септември проруският проф. Румяна Михнева в интервю за „Российская газета“ говори за разгръщането на „русофобска пропаганда“ в България, а през февруари заяви по руската държавна телевизия:

„Наскоро нашият министър на отбраната каза, че трябва да изтрием спомена за Русия във всички наши учебници. Руснаците не били загинали тук за освобождението на България.“

Твърде много памет

Съвременна Русия винаги е искала подвизите от миналото да бъдат помнени и почитани в чужбина. И може би никоя друга страна не би могла да удовлетвори това искане като България. В цялата страна има повече от 400 паметника, които се отнасят до събитията от 1877-1878 г. или Втората световна война. Трудно е да се намери град или село, където нищо да не напомня за миналите заслуги на Русия.

В началото на 20. век срещу своя Парламент българите издигат конна статуя на руския император Александър II, известна като паметник на Царя Освободител. През Първата световна война той е покрит с платнища, но не е премахнат. Комунистите също не му посегнаха. Самият град Плевен е огромен паметник на „славата на Руската империя“, който се простира на няколко километра - от къщата-музей на Александър II през Скобелевия паметник и храма-костница до Скобелевския парк и мащабна панорама на щурма на Плевна. Ако дойдете в една от древните столици на България Велико Търново, тук ще намерите също голям музей, посветен на войната от 1877-1878 г. и Търновската конституция.

На този фон обвиненията към българите, че са „забравили” историята и „освободителната мисия на Русия” изглеждат абсолютно дивашки. Не, именно представители на руската държава и „патриотичната общественост” гледаха високомерно на неголемия, но горд балкански народ и с глупавите си изявления го дразнеха. Например Захарова приписа спасяването на българските евреи от нацистите на Червената армия (въпреки че тази история за спасението е гордост за България). По някаква причина Путин изтърси, че св. Кирил, основателят на славянската писменост, е от Македония. После и патриарх Кирил започна публично да укорява проруския президент Румен Радев за това, че уж прекалено много благодарил и на други народи на възпоменателните събития за 3. март. А някои руски блогъри и журналисти започнаха да повтарят нелепите обвинения, казвайки: „Ние ви спасихме от турците, но вие водихте две войни срещу нас“.

Но през 2024 г. руски дипломатически представители изобщо не бяха поканени на честванията на Шипка, въпреки че в речта си Радев отбеляза заслугите на „армията на Александър II“. Предния ден руснаците поднесоха венци, говорейки пред верните си сънародници и български проксита. Фондация "Русский мир" обаче реши да изглади ситуацията и да я представи така, сякаш руският посланик е говорил заедно с българския президент.

Още една колониална война

След 24. февруари за България можем да кажем, че подвизите от миналото не са заслуга на съвременна Русия. И Русия през 2024 не е равна на Русия през 1877. Въпреки това, дори такъв на пръв поглед доста ярък исторически сюжет може да бъде опасен, ако се пропуснат две неща: че войната е била част от лоша имперска политика и това се е оказало възможно благодарение на правото на държавата да има неограничен контрол върху живота на хората, на своите субекти.

Нека кажем, че Русия започна война срещу Османската империя и дойде в България не от благородни подбуди, а по напълно прагматични причини: да използва сепаратизма в покрайнините на Османската империя, за да създаде приятелска православна монархия, чрез която проливите – Босфорът и Дарданелите – да бъдат контролирани от Русия. Вярно, скоро имперските илюзии бяха разбити: българите не бяха руски селяни, те искаха конституция и политически живот, каквито има в Западна Европа, а не в Русия. Националното освобождение означава прекъсване на икономическите връзки с пазарите на Османската империя, но руският бизнес не бързаше да го замени. В резултат България се обърна на Запад, а не на Изток. Допълнителни вреди на отношенията бяха нанесени от имперските администратори, които показаха презрение и арогантност, третирайки българите като глупави аборигени.

Но има и друго измерение. За кариерните офицери това беше време на чинове, ордени и големи заплати. За руската общественост, изпитваща славянофилски екстаз, тази война олицетворява претенциите за централна роля в славянския свят. Но кой умря? Простият войник. Поради всеобщата военна повинност той е изпратен да служи, а след това по принуда е хвърлен в битка.

Статутът на „воин-освободител” облагородява смъртта, но едва ли може да се счита за справедлива награда за дадения живот и унищожените семейства.

Вижте картината на художника реалист Константин Савицки „На война”: мобилизираните имат цяла гама от емоции, с изключение на една – съзнателна готовност да спасят българите. По-късно някои очевидци дори запазиха изненадата на войниците: защо да освобождаваме българите, ако живеят по-добре от нас?

В онази далечна епоха Руската империя се държа в съответствие с нормите на онова време. Но ако нормите са се променили, тогава паметта трябва да реагира на това. Имайте предвид, че идеите за масова армия, наборна армия, въоръжен народ се основават изключително на идеи за отбрана. Реална външна заплаха няма - държавата няма право да изисква саможертва от обикновените граждани, дори да "защитава националните интереси". Опитът от руско-японската, Първата световна война, съветско-финландската и афганистанската война показва, че в руската армия започват сериозни проблеми, ако войникът не е сигурен, че защитава страната си. В крайна сметка, самият героичен мит от 1877–1878 г. има пряк обратен ефект върху руската армия в следващата голяма война - с Япония.

Спорна благодарност

Колкото и тъжно да звучи, всеки път, когато се отправя благодарност към „руския народ“ към империята и държавата, се пренебрегва фактът, че наборният войник е дал живота си под заповед в една война, която не е отбранителна и насилствена.

Това не е упрек към българите: тези решения са взети, войната е станала, мъртвите са мъртви. Дадените жертви заслужават паметници, уважение и добра памет. Но това е упрек към всички нас, които след повече от 140 години отново не сме готови да видим хиляди малки човешки трагедии, отвръщайки се от тях било в имперски екстаз, било в благодарност към „империята спасител“.

Жалко е, че български общественици и професори "русофили" /платени - бел. ред./ днес станаха участници в пропагандната машина, чиято крайна цел е да избиват украинци и да превръщат руснаците в убийци. Зад подобно съучастие могат да стоят различни мотиви: търсене на подкрепа, борба за добър имидж на България или следване на геополитически фантазии, според които, въпреки целия ужас на руско-украинската война, основното зло е „световният хегемон“ в формата на Съединените щати. Но мотивите тук не са толкова важни, колкото резултатът.

Получава се двойно парадоксална ситуация: дълги години именно България от всички европейски страни най-грижливо пази спомена за „славата на руското оръжие“, но официална Русия гледаше на българите с високомерие. Чрез политизирането на паметниците на руснаците самата държава на Путин подтикна противниците на нейната политика да повдигнат въпроса за тяхното разрушаване. Но зад това се крие друг парадокс: българите-„русофили” днес са готови да пеят заедно с режима, добавяйки гласа си към хора на тези, които пращат руснаците на смърт и престъпления. Създала се е връзка между имперските мечтатели и онези, които са готови да чистят чуждите имперски ботуши.

Решението е просто: оставете историята на историците и не влачете от нея в съвремието тези принципи, според които не искаме да живеем. Руската държава (в сегашния ѝ вид) не трябва да се допуска до него. И всички ние трябва да научим, че паметта не е за мъртвите, а за нас и затова в нея не може да има нищо, което да оправдава правото на държавата произволно да се разпорежда с живота на своите поданици.

 -----------------------------------

Константин Пахалюк, специално за "Новая газета Европа"

"Новая газета" е руска опозиционна медия, чиито журналисти работят от чужбина