Гласът на България

Признава писателят Галин Никифоров, който е абониран за всички литературни награди 

Петър МАРЧЕВ

Познавате ли човек, който може да вкарва голове от ъглов удар? А такъв, който бие толкова красиво шефа си на шах, че той му повишава заплатата заради това? А професионален писател, който е абониран за всички литературни награди в БГ?

Да, това е Галин Никифоров, запознайте се! 

Шут и мат!

Той е роден през Пражката пролет, но в град Толбухин /днес – Добрич/ и до 14-тата си година само кръстосваше улиците с ожулени колене и висеше по черешите в махалата. После спечели трето място на олимпиада по химия и влезе без приемен изпит в Математическата гимназия. Навремето в Математическата гимназия имаше всякакви образи, но момчета, които можеха да вкарват гол от ъглов удар и да знаят мата на Легал, нямаше. Авторът беше първият и това му разгонваше фамилията, защото след ритниците, които получаваше като десен бег, се преобличаше на бегом и прелиташе до Дома на шахмата, където играеше Царски гамбит с очилати хлапета, после учеше на свещ (заради режима на тока) и сутринта приличаше на възкръснал. Литературните му интереси тогава се простираха от „Синовете на Великата мечка” до „Авакум Захов” на Андрей Гуляшки. Класната му връщаше контролните по литература винаги с петици заради грозно писане, но никога не ги четеше.

Когато влезе в казармата, редник Никифоров прописа, подпрян на стелажа за обувки, вмирисан на непогребани кокошки. Всеки наряд пишеше по 12 страници на една гимнастичка, която приличаше на Савската царица. И след 146 писма авторът се уволни под карловските балкани, а гимнастичката се ожени за друг. Тогава авторът от мъка а-ха да пропише, но отложи с още шест години и, без да се преоблича, хвана влака за Пловдив.

Бий шефа на шах, за да те уважава

В града на тепетата авторът завърши за инженер, но какъв точно - никой не разбра. Когато хвана обратния влак от Пловдив към дома, беше вече 1993-та. От скука той се ожени за варненка, записа задочно ВИНС-а и почна работа в местния вестник, където игра шах с началника. И когато го скъса от бой, началникът излезе мъж и му вдигна заплатата с двеста лева, защото за пръв път видя мата на Анастасия от 1803 година. А авторът – пак от скука – прописа, защото работата във вестника започваше към десет сутринта и свършваше по обяд, когато главната редакторка слизаше в барчето да си допива...

В резултат на близо 19 години литературен труд Галин Никифоров има в творческия си актив романите „Умерено нежно” /отличен с Наградата на корпорация „Развитие”/, „Добро момче” и „Фотографът: obskura reperta”. С последните си две книги авторът направи големия си удар  – „Къщата на клоуните” спечели наградата „Елиас Канети 2011”, а „Лятото на неудачниците” бе избран за „Роман на годината”!

Писането като наркомания

Кога разбрах, че от Галин Никифоров ще излезе писател?– вдига въпросително вежди авторът. И отговаря: „След като издадох първия си роман „Умерено нежно” през 2003-та. Макар че бях започнал да пиша девет години по-рано – през 1994-та, но не го правех постоянно. После обаче всичко се промени и изведнъж усетих, че не се чувствам добре, когато не пиша – всъщност само писането ме караше да се чувствам пълноценен. И, честно казано, и до днес е така. Нямам сърце за нищо друго. Малко е плашещо, но това е положението…”

А наскоро решава да премине най-важния Рубикон в живота си. Напуска мелницата, в която цели 17 години изкарва прехраната си като инженер и скача в Неизвестността – без ластично въже, без парашут. И става професионален писател. 

„Напуснах работа без да си правя сметки – просто бях стигнал до онзи момент, когато трябваше да разполагам с цялото си време и сили, за да продължа да се развивам като писател. А и работата ми на инженер ставаше все по-трудна и по-напрегната. Трябваше да избера едното или другото и аз избрах писането” – казва Галин.

Наградите – потупване по рамото свише

Няколко месеца по-късно идват и двете престижни награди – като едно окуражаващо потупване по рамото свише, като знак че е направил единствения разумен избор. Авторът от Добрич не отрича, че наградите са хубаво нещо. Но не те са целта на писането – те са просто следствие от отношението ти към писането, казва той. И добавя, че сега вече пише и мисли само за романите си.

„Имам големи надежди за бъдещето, защото сега нещата не са както в началото на 90-те, когато бе последната вълна на полиграфическия бум и след него всичко се срина. Сега ситуацията е коренно различна: отварят се много нови възможности, издателствата придобиха опит, върна се интереса към българските писатели, някои колеги филмираха част от произведенията си, други започнаха да работят с чуждестранни издателства. – въодушевява се авторът, като се застрахова за всеки случай. - Но гаранции няма – просто послушах съвета на Чарлз Буковски: „като ще го правиш, влизай целия, и с двата крака, иначе изобщо не се захващай… това е единствената битка, която човек си заслужава да води…”

Жените ли?

Не жените, а писателските съпруги!.. По правило повечето от тях са убедени, че са се омъжили за най-самовлюбения егоист на света, който на всичко отгоре носи ужасно малко пари вкъщи.  Да, обаче Галин излязъл късметлия и в този случай. „Напротив, съпругата ми винаги ме е тласкала към писането – и в такъв смисъл тя също е ирационален човек. – казва той. - Вече двайсет години съм с нея и мога да кажа, че тя единствена винаги ми е вярвала, дори когато аз самият съм губил вяра в себе си. Най-хубавото нещо, което може да се случи между един мъж и една жена не е любовта, а това да имат еднакви ценностни системи. Тогава могат да надживеят всичко – колкото и странно да звучи...”

Твърде маниакално!

Галин Никифоров смята, че е твърде маниакално, когато един автор претендира за мисия.По-скоро му е познато чувството за отговорност пред собственият му живот и смисъла в него. „Не, определено не се чувствам като човек с мисия. Просто разказвам истории, които смятам за интересни или вълнуващи или и двете заедно, като се надявам те да се харесат на читателите. Без да си вменявам излишна отговорност.” – казва той.

Идеите за книгите му се раждат много лесно, но много трудно се обличат в думи, признава писателят. Трябва да знаеш много неща, други трябва да си направиш труда да научиш, за да може историята, която разказваш да звучи убедително. И трябва да работиш много, да редактираш и да ползваш съветите на специалисти в съответните области, в които се изявяват героите ти. Важно е също да си дадеш сметка в какъв „емоционален диапазон” ще напишеш романа си, както и да създадеш вътрешните връзки в книгата, за да отговориш на всичките въпроси, които отношенията и сцените в нея пораждат. Това са „невидими” неща за читателите, но не и за тези, които се занимават с литература и знаят как стават нещата и как се пише добра книга.

Животът като китайска притча

Галин обича да разказва една китайска притча: вървели към двореца един владетел и най-мъдрият му помощник и видели един просяк, който седял отстрани край пътя с протегната ръка. Тогава владетелят спрял и попитал мъдреца:

- Ако можеше да дадеш само едно нещо на този просяк, какво би му дал?

А мъдрецът веднага отвърнал:

- Нищо не бих му дал. Той има всичко.

Така е, истината е, че си имаме всичко: животът и това, което е вътре в нас! И ако не сме доволни, трябва да си дадем сметка какво имаме, какво искаме и какво можем да променим. И по този начин да станем по-отговорни. Всички сме смъртни, затова трябва да създадем смисъл в живота си. И – както казва Дейвид Кроненбърг в едно свое старо интервю – да разберем, че „единственият смисъл, който човек има в живота си, е само смисълът, който сам създава.”

Важните книги и автори за Галин Никифоров

Те самного. Но тези, които са му най-близки на сърцето са Джак Керуак, Кормак Маккарти, Реймънд Чандлър, Томас Харис, Уилям Уортън и нашият Димитър Паунов, на когото е посветил „Лятото на неудачниците” – книгата, която спечели конкурса „Роман на годината 2011”. А този списък с фаворити продължава да расте. Защото сега - като писател на свободна практика - Галин опитва

да навакса с някои малки сладки неща от живота, за които дълго време си мислел, че е пропуснал безвъзвратно – като четене на "пропуснати" книги, гледане на стари комедийни сериали, каране на колело, гледане на живо на мачове от А групата...

Новият роман-хищник
В момента писателят работи върху шестия и седмия си роман. Това си е негов специалитет – да пише едновременно два ръкописа; а използва този „трик”, защото по този начин с единия си почива от другия и обратно, особено когато по-завършеният текст трябва да поотлежи до следващата редакция. Този път, обаче, Шестият роман проявил характер на хищник и буквално „изял” следващия си събрат. В смисъл, че текстът е оказал изключителна съпротива, поглъщайки цялото внимание и творчески усилия на своя автор...

Другата новина е пълнометражният игрален филм "Нощта на мечтите" на младия режисьор Борислав Костов, заснет по една новела от първата книга на Никифоров със заглавие "Последната истина".

Тайната на успеха

Писателят предпочита да замълчи и загадъчно да се усмихва иззад очилата си.  Но, ако питате мен, тайната е в зверското редактиране /разбирай – шлифоване/ на вече готовите ръкописи. Галин казва, че има навика да редактира ръкописите си минимум четири пъти, като много разчита на странични редактори, повечето от които не са писатели: техният поглед е по-реален, няма рамки, а само инстинкт. Рекордът му е 12 редакции – на ръкописа на третият му роман "Фотографът: obscura reperta"!

За какво мечтае писателят от Добрич

„Искам хората да се поотпуснат малко, да се усмихнат и да започнат да се радват на живота; както и да спрат да говорят за политика и кризи. – признава Галин. -Липсват ми лудите – тези, които живеят красиво и увличат след себе си другите, тези, в които още има страст и жажда за живот, за чувстване, за обичане. Мечтая някой ден да седна в някой бар, да си поръчам едно питие и да усетя, че всеки на този свят е простил всичко на другите. И че няма да има вече нищо, за което хората да се карат помежду си. После да си пийна като хората и да си поприказвам с бармана! Наистина за това мечтая!”