Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

  fsdssd

Или защо е безкраен българо-македонският гео-политически театър

mokeФил БАНДОВ

Плоски, но засега успешни за пред чужденците, са внушенията в македонските интервенции на Запад, че отношенията между София и Скопие изглеждали черно-бели. Сиреч: СР Македония се стреми към ЕС, а България не я пуска, въпреки съществуващия помежду ни „добър“ договор. Ама защо е така, какви са фактите край този договор – на това нито техните, нито нашите медиите наблягат особено. За сметка

на това, вниманието на публиката се насочва предимно към великия исторически спор. Само един-двама български анализатори имаха доблестта наскоро да засегнат този въпрос, макар и съвсем общо. За съжаление, никой не ги чу и актьорите в пиесата се отдадоха на поредната сцена антагонизъм.

Все още галантно, но категорично, към нас бе посланието на Европа и САЩ, че намирането на решение за преодоляване на кризата в отношенията София-Скопие, е само и единствено в ръцете на българо-македонците. На пръв поглед казусът не е толкова сложен и при добра воля от двете страни, решение би трябвало да се намери.

Светът очакваше последното действие

на тази над 140-годишна драма

най-после да започне, но това все не става. Актьорите от двата лагера изглеждат, обаче, като в летаргичен антракт. Вече трета година не личи нито добрата воля на македонците, нито активността на българите да защитят историческата истина, нито ефективността от сключения помежду им договор.

Народът от двете страни на Струма започва да остава с впечатлението, че онези, които са призвани да сближат трикратно разделяния народ, всъщност го отдалечават така, както никога досега… Човек започва да се пита дали общата цел на политиците е да се разберат или бавят топката. Напрежението между София и Скопие никога не е било толкова високо както в последните 1-2 години. На отсрещната страна няма как да повлияем освен с увещания, аргументи и дипломация. Но да видим дали ние самите сме напълно перфектни. Да сме патриоти и родолюбци е добре, но е редно да следим и за сламките в нашето око. Иначе ще заприличаме на тези, които критикуваме.

Искрено се надявахме, че след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от 01.08.2017. , границите и споровете от двете страни на Струма постепенно ще се стопят. Вярвахме, че общия ни език, песни и история ще са само повод за взаимна гордост, а не за ненавист и повторно разединение на народа ни. Поне ние отсам Струма, сме убедени в думите на проф. Кирил Топалов, че „…През сърцата на една трета от българското население тече кръвта на онези българи, които са гинали за свободата на Македония и ние техните потомци никога няма да приемем, че нашите дядовци не са били българи...“

Уви, протегнатата ни за помощ ръка бе наплюта от давещия се. И, както се казва, граденото с години от едни, може да бъде сринато от други за минути. Договорът очевидно не се изпълнява и целите му не се постигат. Едните обвиняват другите във враждебност и обратно.

Но защо се случва така? Има ли други неща, освен политическите фактори и предразсъдъците, които спират двете страни да изпълняват подписания от тях договор? Кое улеснява едната и другата страна да си играят на взаимни обвинения и все да не намират пътя към разбирателството?! Кое дава усещането, че върху масата за преговори цари епична битка, а под масата витае странна дружба?

Толкоз ли е църен македонцкиот гявол?!

И няма ли да се окаже, че в Троянския кон пред портите на Европа днес вместо данайци, са се наврели македонци и българи? Но да не бързаме да правим дисекции върху все още жив организъм. Нека най-напред започнем от документалната предпоставка за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Едно от ключетата към този труден отговор, може би се крие в самия текст на сключения договор.

След внимателен прочит става ясно, че този рамков документ не е достатъчно императивен, за да задължи подписалите го страни да изпълняват точките му в духа на намерението. Затова наскоро се опитах да разбера какво точно визира Договорът, макар и един от неговите членове. Според формулировките на Член 8 излиза, че мултидисциплинарната експертна комисия щяла да се среща веднъж годишно, за да бистри спорните моменти в историята и образованието. По този начин светът тръпнеше в очакване най-накрая македонските учебници да напишат истината за това, от каква народност са братя Миладинови, Григор Пърличев и Гоце Делчев. А Европа напразно разчиташе, че Балканите ще възприемат нейния модел на мислене…

Нека сега да видим и какво казват т. 2 и т. 3 на Член 8, ако приемем за достоверен текста, формулиран по един и същ начин в редица информационни медии (за съжаление, обаче, пълният и оригинален текст не се открива по официалните страници на държавните институции. Така че, ако съм се позовал на неточен текст, моля за извинение – позовал съм се на това, което е налично в медиите).

И така, четем част от наличния в Интернет текст (подчертаването е мое – б.а.):

„…

т.2. В срок най-късно до три месеца от влизането в сила на настоящото споразумение, с цел задълбочаване на взаимното доверие, двете договарящи страни ще създадат съвместен мултидисциплинарна експертна комисия за исторически и образователни въпроси, на паритетен принцип, за да допринесе за обективно и основано на автентични доказателства, основаващи се на исторически източници (за) научно тълкуване на историческите събития. Комисията ще представя едногодишен доклад за своята дейност пред правителствата на договарящите страни….

т 3. Двете Договарящи се страни ще организират по взаимна договореност съвместни чествания на общи исторически събития и личности, насочени към укрепване на добросъседските отношения в духа на европейските ценности…„

(Ще, ще, ще…. Обаче кога, не става ясно…)

В този му вид, текстът на тези два члена изключително много улеснява главните актьори да абдикират от вземането на конкретни решения по изпълнението на Договора. Ето защо нямаме постигнати съгласия по главите „История“ и „Образование“. С две думи, по силата на подобни клаузи, ръцете на онези, дето следва да изпълняват договора, са предварително вързани, и то с подписите на самите договарящи се страни! (поне това ми говори прочитът на двата текста).

Поради това си мисля, че тези текстове имат най-вече пожелателен характер и не съдържат никакви конкретни и измерими цели, нито пък в тях има уточнени роли и отговорности (само не ми казвайте сега, че конкретиката следва да е предмет на допълнителни споразумения!). А щом е така, много ясно е, че нито една от страните не може (на базата на толкова либерален текст) да предяви аргументирана жалба, че отсрещната страна не изпълнява договора! Изразните средства, употребени в този член от договора показват симптоми на шикалкавене, а не на заявено желание за конкретика.

Вижте пак това:

„…Двете Договарящи се страни ще организират по взаимна договореност съвместни чествания на общи исторически събития и личности…“

(аха, значи уж в този Договор се договаряме за нещо, което после отново ще трябва да се предоговори?! Някога, но не сега?! След година ли, пет ли, десет ли?

Чудя се, аз ли нещо съм скаран с тълкуването на прости изречения или трябва да разбирам, че настоящият Договор по силата на горния текст, ще прехвърля отговорността за изпълнението си на някакъв друг бъдещ, въображаем и все още несъществуващ договор?! Сиреч, не може ли в т. 3 да се дефинира какво трябва да правят двете страни, за да се достигне целта, визирана в духа на Договора, ами ще трябва и още един договор да подписваме, та пустата точка от първия договор най-после да заработи… А кое ще гарантира, че евентуалният „втори“ договор (ако изобщо ще има такъв), няма да прехвърли изпълнението на идеята върху друг „трети“ или „четвърти“ договор – и така до безкрай?

С две думи, според мен текстът на Член 8 на сегашния договор не е прецизиран от гледна точка на лексиката. Да, това е уж второстепенен детайл, но в случая - много важен! Защото именно лексиката е призвана да дефинира конкретиката на действията и да е гарант (или пречка) за правилното тълкуване на дадена мисъл - респективно, приет ангажимент. Това създава идеална почва за протакане и нескончаеми спорове.

И очевидно някои трети и четвърти страни

печелят от тази ситуация.

Затова, в момента вниманието на следващото българско правителство трябва да е насочено не толкова към произхода на българо-македонските герои и език, а към това кой и за какво отговаря в изготвянето / изпълнението / неизпълнението на този Договор и други подобни споразумения. Би било чудесно да разберем още сега кои ще са институциите и кои ще са конкретните лица, които ще имат ангажиментите за осъществяване на под-целите на този договор? Каква и на кого е „заслугата“ подобни пропуски като в сегашния договор да поставят на карта стратегическите цели на България и на общността, към която по своя воля се присъединихме през 2007 година? Ако си отговорим на тези УЖ дребни въпроси, ще можем по-лесно да разберем защо и Гърция, и Сърбия реализират два пъти повече експорт към РСМ, отколкото България (данни за 2019 г.). Но мисля, че сега няма необходимост да обяснявам икономиката като функция от политиката.

По-неясният за момента проблем се оказва мъглявата зона около дефинициите на този пожелателен Член 8 от Договора с РСМ, както и учудващата липса на приложения и анекси с ясно написани отговорности и времеви рамки за изпълнението. Ако пък има анекси с конкретики, то нека да ни ги покажат.

А докато това не стане, в сила остават следните въпроси:

·       Кога и кое българско правителство най-сетне ще дойде до прозрението, че държавата ни трябва периодично и неуморно да инвестира в организирането на културни форуми и научни конференции по света, за да разяснява с доказателства историческите факти и решително да разобличава лукавите мероприятия от страна на Скопие? Защото няма как само с мрънкането на един-двама дипломати да убедим приятелите си в ЕС, че и ние имаме пълното основание да претендираме за признаването на холокоста срещу близо 30 000 българи в Титова Македония след 1944 г.

·       Ще се внесе ли най-после някаква яснота в този договор, за която да можем да се хванем и да изискваме конкретни действия от македонската страна, както и те от нас?!

·       Кой, как и къде ще дефинира самите действия и тяхното изпълнение?! Чакаме имена и длъжности!

·       Трябва ли още няколко години България и РСМ да си играят на взаимни обвинения, след като настоящият договорен текст изобщо не ги ангажира с времеви рамки и с ясни критерии за изпълнение?! Или има нещо от съдържанието на Договора, което все още не е публично достояние?

·       Не виждаме ли, че с подобни текстове няма как правно да задължим отсрещната страна с адекватни действия?! Или ако сме пък толкоз сигурни, че Договорът е изряден, а братята не го изпълняват, защо тогава да не се отнесем към международен арбитраж и той да реши коя е неизправната страна?! Ами си играем на кукли и парцалки?! А?!!!

·       Къде в Договора се разбира за какво и на кого ще послужи „научното тълкуване“ на „автентични доказателства, основаващи се на исторически източници“? И не е ли твърде нехайно да се съгласим подобни въпроси да се разглеждат само ВЕДНЪЖ (!) годишно и да позволим „играта на исторически спорове“ да отлага решенията за консенсус все за следващата година?! Питам се отново - КОЙ ПЕЧЕЛИ от това протакане?

·       Толкова ли няма правни експерти, които предварително да анализират лексиката в подобни важни текстове и да алармират (а не да действат пост-фактум), че такива пропуски неглижират сериозността на едно такова държавно дело и могат да се окажат препъни-камъка за постигането на целите ни?

·       Някой сети ли се в нашите две държави преди подписването на този договор, да подготви съществуващите законови рамки (например тези за образованието и медиите) така, че те да не спъват процеса по изпълнението на договора?! Провери ли някой какво техническо време би отнело да се приемат закони, уреждащи това, което очакваме от този Договор? Или тепърва ще го мислим?! Добре, за македонски управници е ясно – те вероятно все още очакват някакъв „по-старши брат“ да им подсказва „шо да сборуват“. Ама нашите защо не го помислиха?

Чудна и много странна работа…

И така - ясно е, че на аван-сцената на този сложен театър играят трите основни групи актьори:

Историците, отговорни за поднасянето на това, което е било.

Медиите, отговорни за отразяването на фактите.

Политиците, отговорни за това, което става в момента и което предстои да стане занапред.

Но най-голямата отговорност след края на спектакъла, обаче, ще носи Народът, за това какви нови лидери ще избере през юли. И дали финалът на този гео-политически театър най-после ще възстанови историческата истина, заради която страната ни продължава да инкасира негативи и да не се разделя с раницата, пълна със 150-годишни страдания. Без обединяването около тази истина, интегрирането на Западните Балкани в Европа ще остане вечна химера; Зората на свободата няма скоро да изгрее над Вардаро, а званието "баща на глаголицата и кирилицата" вероятно ще бъде приписано на Миле Китич.

 

--------------------------------------------

* КЕ ГО ЍГРА ЛИ НАШ КРЪСТЕ ЦАРОТ? - Авторството на този въпрос се приписва на Борис Сарафов - известен български революционер от ВМРО, 1872 – 1907. Както твърди софийското предание, когато бил съвсем млад, знаменитият наш артист Кръстю Сарафов (по-малкият брат на Борис Сарафов), се оплакал няколко пъти на брат си, че в театъра все му давали второстепенни роли. Борис се ядосал, че подценяват брат му и веднъж отишъл в канцеларията на директора на Народния театър. Показвайки му недискретно двата си пищова, затъкнати в колана под сакото му, Борис поискал от него ясни гаранции, че в следващата постановка на брат му най-после ще бъде поверена не второстепенна, а ролята на крал Лир. Той само попитал директора на театъра: „Ке го игра ли наш Кръсте царот или да?!“

Не ще и питане какъв е бил отговорът на директора…

 gri

 

 

 

wrewetf 

   

   fhhfgg 

 

 

sa

 

   dddfe

 

   Fluida

ne

   hehevv

  hfgtsd


tjhfggf

 

imunj

gdfhtygth

 

fjttgb