Гласът на България

Всестранният талант Зорница София пред „Гласът на България”

Зорница София завършва като частна ученичка софийската Художествена гимназия, специалност „Детски играчки”. Магистър на изящните изкуства, специалност „Живопис” при проф. Андрей Даниел в Националната художествена академия; прави следдипломна специализация в School of Visual Art, New York и в American University, Washington DC.

Има над 55 изложби и фестивални участия по цял свят с видеоарт, инсталации, пърформанси и живопис. През 1996– 1997 година организира реставрацията на църквата в Софийския централен затвор, която реализира заедно с колеги и със затворници.

Начинанието завършва с изложбата "След затвора". Четири години е арт-директор в  рекламни агенции, „преди да дойде на себе си” и да специализира „кинорежисура” в НАТФИЗ “Кръстъо Сарафов” при академик Людмил Стайков. Дипломният й филм като сценарист, режисьор и продуцент "Мила от Марс" (2004) печели 16 награди и става българското предложение за наградите „Оскар” за 2005 год. Игралната лента става най-големия бокс-офис хит за български филм за 15-те години след промените. Следват два документални филма - "Смъртта и целият път обратно" (2005) и "Modus Vivendi" (2007); раждането на дъщеря й - най-добрият й проект изобщо; втори игрален филм - "Прогноза" /2009/; работа в пет телевизионни сериала и премиера на театралния спектакъл "Когато дъждът спря да вали" /2013/ в Малък градски театър, който донася три награди, включително АСКЕЕР на Илка Зафирова. В момента Зорница София работи над два проекта за спектакли, игрален филм "Румена войвода" по Хайтов, сезон 3 на сериала „Дървото на Живота“ и изложба, която ще открие на 5 септември в Лондон, а в свободното си време се учи да лети - с параплан, кайтсърф и малък самолет.

Кога и как се роди Зорница София?

-                           Още преди да се кръстя така, като ученичка, след прочитане на разказа „Румена войвода” от Николай Хайтов исках да избягам от къщи и тайно да се прекръстя на Румена и после да се върна и само аз да знам, че името ми е друго. Това го бях забравила и чак когато по случайност преди три-четири години препрочетох разказа на Хайтов, още в сълзи от спомена, реших да направя филм за тази героиня. Зорница го е избрал баща ми, а София се кръстих на 22 години, за да вкарам малко мъдрост в откачения си живот. Нещо като автомагия.

Твоят дядо капитан Петко Попганчев е една легенда в българската авиация, баща ти е бил боксьор и алпинист... Какво си наследила ти от тези храбри мъже?

-                           Голяма драма ми беше, че след 7-ми клас не можех да кандидатствам бокс в Спортното. Нямало такава специалност за момичета, или поне нашите ми казаха така. Едва ме навиха за художествено училище, но на мен това ми се струваше компромис. Години по-късно, след „Прогноза“ Део ме запозна с треньора си Краси Чалъков и така известно време потренирах бокс и ми мина. А за летенето, мисля че няма кой знае каква връзка между това, че дядо ми е Петко Попганчев и това, че сега се уча да летя. Той е бил ас, за него това е живот, риск, калкулиран инженерно точно, много интересно съчетание беше той от педантичност и лудост. При мен парапланеризмът и самолетът са страсти, хобита, летя за да се откъсвам от ежедневието, да се изправям срещу разните ми страхове и просто за срещи с красоти от друг порядък. Ако мога да избирам какво да наследя - именно към това съчетание на методичност и лудост на дядо Петко имам огромен респект.

Какво може да те извади от равновесие?

- Не излизам лесно от равновесие. Ако нещата не зависят от мен, ако идват от други хора или обективна действителност, не намирам никакъв смисъл аз да се вадя от равновесие. Ако едно нещо не е по моя план и вкус за живота, гледам или да открия какви други неща може би ми носи или го зарязвам в първия възможен миг.

Опасно ли е да се спори с теб на живо, като се има предвид, че си тренирала бокс?

- Не е опасно, интересно е. Обичам да споря, преди често се налагах, сега - обичам да слушам, да научавам нови неща, да сменям посоки, да тече енергията. Не раздавам еднопосочно шамари. Вече.

Тясна ли се оказа кожата на художника за теб, защо реши да се занимаваш с кино?

- Киното съчетава много изкуства и умения в себе си, аз пък с каквото и да съм се занимавала – музика, танци, скулптура, живопис - ми се е искало да го обединя с другите ми интереси и в един момент на размисъл открих, че филмите са едно поле където всякакви умения се впрягат на работа и заедно теглят колата. Има и друго очертание на този ми избор. Работех като арт директор в рекламна агенция, нормална реализация за художник, но аз много страдах там, много ми беше тясно и задушно на душата. Разболях се от сложни неща, цяла година, отидох на хомеопат и лекарката ми предписа хомеопатично лекарство и смяна на работата. На снимачен терен започнах първо като художник на костюми. Срещата ми с моя учител Людмил Стайков беше определящото нещо, не знам как го убедих да ме вземе за специализант, след като вече ми отказа веднъж, както и на други… Помня, че след всяка среща с него ходех маса километри пеша до нас и имах усещане, че летя, че не стъпвам по земята и че така ще е оттук нататък. Дори не забелязах кога оздравях.

Лесно ли се роди Мила от Марс? Или ако искаш да перифразирам въпроса така – как се прави пълнометражен игрален филм с нулев бюджет?

- Какво значи лесно? Направих го с радост, вдъхновение, много зор, изключително много безсъние, бях се научила да спя по 15-20 минути през няколко часа, много истински другари, чудесни професионалисти и същевременно сърцати хора, и сигурно има още 101 неща, но най-важни в труден миг ми бяха подкрепата на моя учител, на партньора ми, на оператора Румен Василев, на монтажиста ми Сашо Етимов, на художника Грета Великова и на урагана Весела Казакова и на всички останали. Голям процент от резултата от всеки филм всъщност зависи не само от идеята ти, но и от съюзниците ти. Филмите са отборно класиране.

Получи ли някакво главозамайване от успеха и наградите, които ти донесе „Мила”?

- Чак сега си давам сметка за тези неща. Аз на практика веднага се втурнах в нови проекти, два документални филма, единия снимах бременна, другия - като кърмачка, толкова сложно ми беше на моменти, че време да се замайвам не е имало.

Какво ти даде „Прогнозата”?

- Опит. И срещи със страхотни колеги.

Кой ще е следващият ти игрален филм?

-                           „Румена войвода Планинската царица”, по Николай Хайтов, с разкошен екип и партньори, надявам се да снимам догодина. Историята на Румена съчетава толкова теми, които дълбоко ме вълнуват, че изпитвам само радост и огромна благодарност за шанса да се срещна с тази материя.

Как успяват да си те поделят Художникът и Режисьорът?

-                           Не продължавам да рисувам, а направо започнах наново, след 12 години… През февруари скъсах връзки в глезена при полет с параплан и буквално останах 1 месец в къщи, с патерици, сама. Трябваше ми да намеря смисъл в това. И прорисувах, направих серия картини, която показах в бившето ми училище. И получих 2 покани за нови изложби.

Имаш и няколко документални филма...

-                           „Смъртта и целият път обратно“ щеше да е първият ми филм, но поради забавяне във финансирането снимах „Мила от Марс” първо. Обаче темата за наркокомуните ми беше много на сърце и част от екипа на „Мила” бяха именно момчета, преодоляли хероинова зависимост в комуните. След това снимах „Modus Vivendi” – любимия  ми филм досега – разказва се за едни готини хора, които следват мечтите си, колкото и луди да изглеждат на останалите; филм за хора извън Матрицата. Догодина ще станат 10 години откак го снимах, ще ми се да направя продължение, дори имам интерес от продуцент. Имам и разработка за серия документални филми за българските светци исихасти, за БНТ е, но телевизията още не го е пуснала за производство.

Сериалите – какво дават и какво вземат те от един режисьор?  

-                           Правят ни олимпийски състезатели. Бързина, съобразителност и комбинативност. Единственото, което може да ни отнемат, е част от високия идеал, и това много го внимавам – да не си занижа личните критерии и вкус. „Дървото на Живота“ затова си го обичам, защото въпреки, че е сериал и има обичайния стрес и рестрикции, с определени неща никога не се прави компромис - избора на темите, вкуса, който заявява... Голямо доверие имам на продуцентите, затова приех трeтия сезон, въпреки натовареността си. И затова поканих Евтим Милошев за ко-продуцент на филма ми по Хайтов.

За какво мечтаеш – като човек и като творец?

- За възможности, нови и различни, за пътешествия – далечни и шарени, за споделени открития.

Какво е за теб семейството?

- Заедност, във всеки смисъл. Семействата се събират с план да изминат някакъв път заедно; какъв е пътя в конкретния случай е откритие, което си заслужава.

Кои са твоите учители – в рисуването и в киното?

-                           Андрей Даниел – нечовешки добър живописец, искрен и неумолимо работлив откривател, посещавала съм и ателието на скулптура Крум Дамянов, много възпитателно и формиращо, дисекции в морги сме правили… В киното не пропускам да си напомня, че имах шанса да срещна титан – моя учител, режисьора академик Людмил Стайков, автор на едни много силни като драматургия и въздействие, но и сложни технически филми като „Аспарух” и „Време разделно”. Той е автор също и на малки дълбоки филми като „Обич” и „Илюзия”, акад. Стайков е учител на повечето млади работещи мои колеги и е един от най-щедрите хора, които мога да си представя.

Кои са твоите явни и тайни страсти?

- Езда, летене, катерене, планините изобщо, уиндсърф, а отскоро и кайтсърф. И танци, много танци, поне 3 пъти седмично. Това е засега.

Кога си била щастлива?

- Много често съм щастлива! Току-що завърших малко проектче, корица на книга, което писателката Леа Коен много си хареса и това ме зарадва. Утре почвам огромен проект, свързан с цар Самуил, и това ме радва също толкова. Гледката от терасата ми ме радва. Разговорът с дъщеря ми току-що… Търся си поводи за радост постоянно и постоянно си ги намирам.  

Кои са петте най-велики филма в историята на световното кино, според теб?

-                           „Имало едно време в Америка” (Серджо Леоне), „Мост над река Куай” (Дейвид Лийн), „Порейки вълните” (Триер), „Тайни и лъжи” (Майк Лий) и „Английският пациент” (Мингела).

А петте най-добри български филма?

- „Време разделно” (Стайков), „Аспарух” (Стайков), „Лачените обувки на незнайния воин” (Рангел Вълчанов), „Понеделник сутрин” (Акташева и Писков), „Вчера” (Андонов).

Меродавен критерий ли са наградите за качествата на един филм? И конкретно – какво мислиш за Оскарите?

-                           Няма лоши филми, номинирани за „Оскар”, но има разбира се политики, лобита и моди, не е задължително да спечели най-добрият от номинираните. Самата номинация вече е награда за филма.

Ти си учила една година и в казанлъшката Художествена гимназия – какви спомени пазиш от Града на розите и 100-те художници?

-                           Цветни и дъхави спомени имам от Казанлък, обичам този град. Пролетта там е специална и различна, казанлъшка.

Какво ти е мнението за политиката и политиците в България? Или пък да попитам така – имаш ли чувството, че ние, обикновените българи бихме могли да променим към по-добро родината си?

- Рядко мърлява пасмина са нашите политици, напълно заслепени и тотално дебелокожи. Разпродадоха Черноморието за частните си интереси и всяко едно ново поколение ненаяли се се втурва да граби. Абсолютно отвратена съм от тези хора. Няма чуваемост между управляващи и народа. Не искам да им следя безобразията, но когато ми писне съм на улицата и протестирам. За Корал например, за Карадере. Вярвам, че и страната, и светът имат нужда от осъзнати хора, които могат да живеят в хармония с околните и с природата. Промяна е възможна, да; когато е отвън, с политика, тя е козметична, когато е отвътре - тя е титанична.

Наемаш ли се да поставиш диагноза на съвременното човечество?

- Трябва спешно да се излекуваме отвътре, за да не ни повърне планетата.

                          Петър МАРЧЕВ