Гласът на България

Национален новинарски портал

 

 

 uubb

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Костадин Бонев и „Далеч от брега“ печелят награди и овации по всички континенти

kostaГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Българският кинематографист Костадин Бонев всъщност има диплом за икономист. Освен това, той е дипломиран театровед, възпитаник на ВИТИЗ. Впоследствие специализира филмова и театрална режисура при големия режисьор проф. Георги Дюлгеров. В игралното кино дебютира с българо-македонската копродукция „Подгряване на вчерашния обед“, която предизвиква истински фурор на

фестивала за българско игрално кино „Златната роза“, спечелвайки 5 награди в различните категории. Филмът е избран за българско предложение в категорията „чуждоезичен филм“ за наградите „Оскар“ през 2003 г., вписан е и в академичното издание на Руската академия на науките „История на световното кино“. Игралната лента „Потъването на Созопол“ има над 10 международни отличия. Последният му засега игрален филм „Далеч от брега“ спечели Специалната награда на фестивала „Златна роза 2018“ и се радва на изключителен успех на международни кинофестивали по целия свят. Костадин Бонев е режисьор и на игралния филм „Военен кореспондент“, посветен на Йовков, както и на изключително успешните документални филми „Европолис, градът на делтата“, „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“, „Корабите са пълни“, „Ловци на сънища“ и други. Най-новият му филм е посветен на поета Гео Милев.

 

„Подгряване на вчерашния обед“. Аз бях чел предварително книгата, но филмът ме изненада изключително приятно. Как работихте по сценария с Миле Неделковски? И как беше приет филмът в Македония?

- Срещнахме се с Миле в Скопие, в ресторант „Лондон“. Той беше с приятели, журналистът Владо Перев беше там, а аз бях с оператора Константин Занков. Това си беше наша инициатива с Коцето Занков и когато на следващия ден в македонската преса излезе на цяла страница репортаж, озаглавен „Подгряване на вчерашния обед“ ще се снима от българи“, аз изтръпнах, защото в България още никой не беше подкрепил нашата идея. Но македонските журналисти излязоха прави. Хората, които бяха „виновни“ това да се случи, бяха тогавашният български посланик в Скопие Ангел Димитров, македонския министър на културата Димитър Димитров и българския министър Емма Москова. Македонското Министерство на културата първо отпусна субсидия от 100 000 марки. Националният филмов център се включи след повече от година и нещата се задвижиха. Трябваше да се преборим с огромно недоверие – и в София, и в Скопие. Но на моя страна бяха актьорите и екипа. И това предопредели успеха на филма. Трите актриси – малката Мария Мазнева, Биляна Казакова и Светлана Янчева създадоха монолитен и запомнящ се образ на Катерина. През 2002 година филмът спечели пет награди на фестивала „Златна роза“, беше българският избор за наградите „Оскар“ и за една година обиколи фестивалите в Палм Спрингс, Москва, Карлови вари, Монреал, Хамбург и Пусан. В Скопие филмът имаше всичко на всичко две прожекции, но хората там, които имат българска телевизия, са го гледали многократно.

 

Кой е Вашият учител в кинорежисьорския занаят, при кого специализирахте?

- Може да се каже, че учителите ми са много. Защото пътят ми към киното беше дълъг и изпъстрен със завои. Най-ценно е това, което човек научи и осмисли сам. Един автор трябва да умее да „чете“ това, което го заобикаля – филми, литература, театър… живота, който минава покрай него…   Но най-много съм взел от Георги Дюлгеров. Нашата връзка продължи дълги години след НАТФИЗ. Практически няма филм, направен от мен, който Георги Дюлгеров да не познава. Така е и до ден днешен.

 

Обикновено родителите обичат най-силно това от децата си, което има някакъв недъг. Кой от филмите Ви бе ощетен от съдбата /в смисъл на недостатъчно признание/ и кой бе "вундеркиндът", галеникът на съдбата?

- Жена ми беше пословична с това двамата с нея да бъдем еднакво внимателни и към двете си деца. Може би тя е причината да нямам фаворити сред това, което сме направили с моите приятели. Понякога отношението към мен се пренася към филмите ми. Старая се това да не ме наранява. Считам, че съм далеч по-несъвършен от това, което съм създал през годините заедно с хората, които са покрай мен. Защото аз работя практически с екип, който почти не се променя. Спокоен съм, когато до мен са операторът Константин Занков, композиторът Николай Иванов, художникът Георги Тодоров, звукорежисьорът Валентин Кирилов… И младите около нас, с които се разбирам без думи.

 

Честно казано, когато четях "Чайки далеч от брега" не ми е хрумвало, че на база на тази книга може да стане сполучлив филм. Колко време работихте по сценария? И колко станаха наградите на филма?

- „Далеч от брега“ е последния ми филм. Минаха три години от премиерата му. Това е проектът, който претърпя най-големи трансформации в подготвителния период. Най-общо казано, в него става дума за малка провинциална театрална трупа и перипетиите по време на поставянето на една пиеса. Първоначално бяхме заложили на пиесата „Януари“ на Радичков. Имах серия разговори с Крикор Азарян, по повод легендарната му постановка в Пазарджик през 70-те години. Но в хода на подготовката на филма осъзнах, че няма как да се преборя с една легенда. Аз помнех атмосферата на този спектакъл – сценографията на Младен Младенов, невероятния актьорски ансамбъл, режисьорските решения на Азарян… Не виждах как филмът може да надскочи това. И тогава реших: вместо няколко уплашени селяни, затворени в една кръчма от неясна заплаха, дебнеща отвън, да вземем „Чайки далеч от брега“ – с екипаж от уплашени моряци, затворени на един кораб, от неясна заплаха, витаеща наоколо. И един побъркан капитан, който тормози всички с некадърността си. И Евгений Кузманов се включи в приключението. От романа създадохме фрагменти от пиеса, които влязоха в тъканта на сценария… Това, което предопредели успеха на филма беше единството между ставащото на кораба, неговото продължение на театралната сцена и дифузията на страха, проникваща в отношенията между актьорите.

Филмът вече трета година е канен на различни фестивали, което дава възможност неговите послания да стигат до повече хора. В Сочи, Русия филмът спечели наградата на руската преса. В Ричмънд, САЩ - наградата за режисура. Особено се радвам на приема, който „Далеч от брега“ получи в Латинска Америка – от Венецуела, до Чили и Аржентина.

 

Стара Загора и Казанлък - имате ли някакъв спомен, някакъв сантимент към тези градове? Все пак, Трявна не е много надалеч от тях...

- Жена ми беше родена в Казанлък. Познавам града и околностите отлично. В „Далеч от брега“ участват няколко актьори, родени в Стара Загора - Пенко Господинов, Стефан Вълдобрев, Георги Къркеланов, Добрин Досев. Най-новият ми филм също е свързан със Стара Загора.

 

А кои са най-новите Ви филмови проекти?

- Довършвам документален филм за Гео Милев и неговото време. Проучването продължи три години. Консултант на филма е дългогодишният директор на къщата-музей „Гео Милев“ Георги Янев. Усилията на екипа бяха съсредоточени в постигането на единство между личния живот на Гео, неговите отношения с баща му и с жена му Мила Керанова от една страна, и гражданската позиция на един поет от световна величина. Лайтмотивът на филма е въпроса: Защо официалната власт в България се страхува от своите поети? С какво е бил непоносим гласът на Гео, че да бъде накаран да замлъкне по този брутален начин?

Филмът ще има своята първа прожекция на Фестивала на документалното кино „Златен ритон“ в Пловдив. Надявам се през януари да бъде показан и в Стара Загора – в деня, когато е роден Гео Милев.

 

desw

 

 

   kdjfsj

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n

aaasdaq