
Тодор Живков наградил провокатора с позлатен пистолет, но двете му деца умрели скоропостижно
ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ
През 1951 година група български гимназисти правят немислимото – създават нелегална организация за въоръжена борба срещу комунистическия режим. Към тях се присъединяват и младежи николапетковисти и така се ражда горянският отряд „Никола Петков“, който действа основно в същинска Средна гора. Но Държавна сигурност влиза в следите на бунтовниците и успява да внедри провокатор в
отряда. Преди 70 години, на 1. октомври в местността „Белите камъни“ южно от с. Александрово милиционерите устройват коварна клопка, залавят и разстрелват безмилостно 16 от младежите. Чуйте тази история за порива към свободата и за едно коварно предателство…
„Организацията на съпротивителното движение в България „ГОРЯНИ“ (ОСДБ-Горяни) се формира в началото на 1951 г. от ученици от Пловдивската гимназия, които се подготвят да действат в нелегалност. – разказва известният изследовател на комунистическия терор Петко Огойски. - Към тях се присъединяват двама войници трудоваци от под. 55080 в Кърджали, които избягали с 6 автомата „Судаев“ и 600 патрона. Това са Георги Комитски от с. Шишманци и Петко Китиков от с. Тръстеник, Пловдивско.
Те стават и командири
на сформирана чета от 15 души.“
При първото сражение командирът на четата Петко Китиков е ранен, а друг четник пада убит. Но Георги Комитски и Пенчо Бресковски продължават набирането на хора и устройване на бази за снабдяване и укритие. Въоръжената група действа в землищата на селата Стряма, Златосел, Върбен, Мраченик, Дрангово, Свежен, Розовец, Свилен, Суходол и Турия, спадащи в Пловдивско, Карловско и Казанлъшко. Целта на горяните е да респектират комунистите в този край, заради тежките данъци и непосилни наряди, заради насилственото съдване на комунистическите кооперации. Следейки кризата в международните отношения, те се надяват на избухването на война между доскорошните съюзници - СССР и Запада.
„Една вечер вуйчо Видол се прибрал вкъщи, разровил голямата торба със сухари и от нея извадил два пистолета; пъхнал ги в раницата си и заминал при горяните“, това разказва полк. /оз/ Нейчо Неделчев от с. Суходол. По онова време той бил само на 2 години, но трагичната съдба на непокорния млад земеделец белязва с черна дамга съдбата на цялото им семейство. Най-вероятно местни комунисти пускали слухове, че горяните са живи, че са избягали в чужбина. Твърде вероятно е тези слухове да са тръгнали след публикуването през 1969 година на голям материал във в-к „Отечествен фронт“. По повод годишнината от „революцията“ редакторът Генчо Бъчваров /който е родом от Шипка/ публикува спомена на старшина Никола Христов, който разказал, че арестували горяните и ги предали живи на властите.
Но горчивата истина излиза наяве.
„Беше по комунистическо време, аз съм турист човек и бродя из планината през свободното си време. – спомня си Христо Ганев, бивш учител от село Александрово. - Бях на излет в местността „Белите камъни“, това е на около 15 км от Александрово, на юг в Средна гора. Направи ми впечатление, че на една поляна някой беше оставил букет цветя и беше палил свещи. Като се прибрах у дома, казах на баща ми. Тогава той ми разказа под сурдинка историята с избитите горяни и ме предупреди да не се навъртам много по това място.“
Всъщност, тази поляна с цветята, навремето била нива на ТКЗС-то, където сеели картофи. Една част от добива есенно време заделяли за семе и го складирали там, на място в една барака. За охрана били назначили двама души от селото – един българин и един турчин. Макар че милицията им забранила да говорят, по-късно, на чашка тези хора са разказвали на свои близки какво се е случило. И така цялото село научило кървавата история… Милиционерите разстрелвали заловените младежи пред едно по-дебело дърво, дива круша. Като си свършили работата, накарали двамата пазачи на картофената нива да заровят жертвите. Единият от тях, турчинът, си харесал палтото на един горянин и съблякъл трупа. Въпреки, че дрехата била надупчена от куршумите, александровецът се пременил с нея…
„През 1992 година ни потърсиха от кметството и ни помолиха да покажем мястото на масовия гроб на група хора от Казанлък. – продължава разказа си учителят Христо Ганев. - Един съселянин показа едно място, копаха доста. Тогава аз ги заведох на мястото, където бях намерил цветята. След няколко удара кирката попадна на нещо. Разровихме пръстта с ръце – буквално
на пет пръста под повърхността
изровихме първия череп.“
После изпод земята започнали да излизат кости, алуминиеви манерки, почти непокътнати гумени галоши, метални копчета, даже една костена свирка. И много куршуми, както и няколко патрона. Някои от черепите имали дупки отгоре, на темето. Което означава, че жертвите са били доубивани с контролен изстрел в главата. Първоначалната информация на групата била, че заровените жертви са 12. Но продължавали да излизат още кости. Накрая станало ясно, че там са били погребани 16 горяни… В ексхумацията участвал и внукът на пазача-турчин. Известен е с името Резата, но също и с българското име Райчо Юлиянов. Местните хора твърдят, че Резата по комунистическо време направил кариера в МВР.
Според архивите, намерени са тленните останки на Пенчо Бресковски, Филип Георгиев, Стою Николов, Сребрю Паунов и Георги Георгиев, всичките от с. Златосел; Радню Тасев, Стою Узунов и Аврам Аврамов от с. Дрангово; Иван Райчев от с. Свилен, Карловско; Видол Илиев (Рашков) от с. Суходол, Карловско; Христо Челебоков от с. Свежен, Карловско; Тодор Македонски от с. Дебравица; Ненчо Ненчев от с. Осетеново, Казанлъшко и Павел Павлов от с. Ръжево Конаре. Почти всички са земеделци, на възраст от 17 до 25 години. Командирът Георги Комитов, Минчо Михов и Христо Петров не били в момента на трагедията с четата, защото били слезли до близките села да търсят храна. По-късно и те са заловени, осъдени на смърт и убити.
„Изключително мръсна роля в цялата тази история изиграва фелдфебелът Никола Христов от Турия. - припомня Йордан Маринов, който е един от основните инициатори за разкопаването на масовия гроб. - Той бил охрана на военното летище в Казанлък. Но след като България се включва във Втората световна война, тогава присъединяваме Македония и Беломорието. Това са Новите земи; много българи били изпратени там като българска администрация – кметове, бирници. Заминал и Никола Христов.“
Какво точно е вършил там
туриецът не се знае,
но няколко години след 9. септември 1944 година гръцките власти изпращат искане за екстрадирането на фелдфебела и още няколко човека от Казанлъшко, за да бъдат съдени за извършени от тях издевателства срещу местното население. Тогава началник на милицията в Казанлък бил Марко Марков. Той извикал фелдфебел Христов и му обещал да не го екстрадират, но в замяна да помогне на милицията за разбиването на горянската чета, действаща в Средна гора. По това време върви строежът на язовир „Георги Димитров“ и управниците се опасяват, че една горянска акция в близост до големия строителен обект може да подплаши бригадирите и те да се разбягат…
Градят му легенда – фелдфебелът започва демонстративно да псува властта и комунистите на публични места. После започва да излиза в Средна гора, уж по работа, като търси среща с горяните. И наистина, веднъж го срещат две въоръжени момчета, обискирват го и му вземат храната. Той им подхвърля, че не поддържат добре пушките си, които почнали тук-там да ръждясват. От дума на дума, успял да им спечели доверието и те го приели първо за ятак, а после и в четата.
Следващата стъпка била да ги убеди, че разбита горянска чета от Родопите уж иска да се присъедини към тях. От Държавна сигурност преценяват, че ако мнимата родопска чета е твърде голяма, младежите могат да се усъмнят. Затова изпращат на 1. октомври 1951 на уреченото място в Белите камъни само 8 преоблечени агенти. Фелдфебелът строява двете групи в две редици, на разстояние от около 5-6 метра. И командва „Кръ-гом“… Младежите, без да подозират нищо, се обръщат. И тогава агентите започват да крещят: „На колене! Хвърли оръжието!“ Едно от момчетата горяни хуква да бяга, последвал го и Видол Илиев от Суходол.
„Видол бил едър и здрав мъж, за да го съборят милиционерите изстреляли в него цял пълнител патрони… - разказва Данчо Маринов. - И наистина, при ексхумацията попаднахме на един скелет, от гръдния кош събрахме две шепи куршуми от автомат „Судаев“…“
Останалите горяни ги разстрелват пред една дива круша, стволът ѝ и до днес е пълен с олово. След успешната акция, предателят и масов убиец Н. Христов се ослушва за награда. Жена му се хвалела в Казанлък, че със сигурност ще има повишение, но не се знае колко звездички ще му дадат. Фелдфебелът обаче си останал фелдфебел, тоест - старшина. Служил в Трети казармен район на казанлъшкия гарнизон. Чак през 1969 година, по повод 25-годишнината от деветосептемврийския преврат, го награждават с позлатен пистолет. Две години по-късно предателят умира,
като преди това млади умират
и синът, и дъщеря му…
Най-точна „епитафия“ за свършеното от предателя, затрил 16 млади живота, прави Чудомир, наскоро след юдинското му дело. „Турия никога досега не е раждала подобен масов убиец. Вижте къде ще го погребат като умре и заръчайте на вашите деца да ви погребат далеч от този Юда…“
А ексхумираните кости били погребани отново, само че в двора на храма „Св. великомъченик Георги“ в село Габарево. Християнско опело над тях извършил отец Христо Няголов, а през 2014 година близките на 16-те момчета, с помощта и на родолюбиви българи, издигат скромен мраморен паметник.
А как стои въпросът с тяхната обществена реабилитация? На официална церемония на 21 декември 2016 г. президентът Росен Плевнелиев връчи посмъртни ордени на близките на двамата командири на горянския отряд „Никола Петков“ - Петко Китиков и Георги Комитов, както и на Минчо Михов. Просто тримата са имали „щастието“ да бъдат осъдени и разстреляни на 23 март 1952 година в комунистическия затвор. Докато техните съратници са избити като дивеч. Без съд и присъда. Както болшевиките обичат най-много…
