
Докога чужди агенти, национални предатели, платени терористи и убийци ще бъдат представяни като български национални герои?
Цочо БИЛЯРСКИ
Няма да се спирам на въпроси от историята на световния и българския анархизъм, въпреки че те заслужават да бъдат изследвани подробно. Доскоро това, което се пишеше за българския анархизъм, беше неточно и непълно. Разглеждаше се главно от класово-партийни позиции. А написаното от анархистките среди идеализираше анархизма, което по тази причина също съдържа много неточности.
До 1989 г. цензурата не позволяваше да се говори за анархизма, а се използваше за него понятието крайно ляво движение. Анархизмът официално възниква с раждането на социалдемократическото движение по време на създаването на Първия интернационал, но се отделя от него още със самото си възникване. По-късно руските анархисти си сътрудничат с болшевиките по време на Октомврийската революция и при установяването на новата власт. Това сътрудничество завършва катастрофално за руския анархизъм, тъй като анархистите са преследвани и повечето от тях дори са безцеремонно ликвидирани. Георги Шейтанов, един от видните български анархисти, пребивава за известно време в Съветска Русия и публикува в съветските вестници свои статии. Времето, когато Шейтанов е в Съветска Русия, е от март до октомври 1918 г. Тогава все още
болшевиките и анархистите
са съмишленици
и съвместно установяват диктатурата на пролетариата, под което име се крие болшевишкия тоталитарен режим. След завръщането си в България Шейтанов участва в организирането на обири на банки, т.н. ексове (думата идва от експроприация) и в създаването на анархистки чети, които през периода 1923-1925 г. действат съвместно с българските комунисти. Заедно с българските комунисти и левите земеделци анархистите участват в създаването на Единния фронт. Едно от най-зловещите им проявления, останало по броя на жертвите си на първо място в света до 70-те години на 20-ти век, е атентатът в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г. За да съберат на едно място повечето най-висши български държавни и политически дейци, е било необходимо да бъде убита видна личност, която на погребението си би събрала на едно място този елит заедно с българския монарх – цар Борис ІІІ. За такава фигура след сериозно обмисляне е избран видният университетски професор по Балканска история Никола Милев. Н. Милев е ученик на проф. Васил Златарски, проф. Константин Иречек, проф. Ханс Юберсбергер и проф. Иван Шишманов. По това времето, когато е набелязан да бъде убит, Никола Милев е директор на в. „Слово”, орган на Дружеството на столичните журналисти и народен представител от Демократическия сговор. Той току-що е получил и потвърждение за назначението си като български пълномощен министър във Вашингтон. Н. Милев е член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО, а по-късно ВМРО) още от 1898 г. и за известно време ръководи Цариградския революционен комитет като ученик-стипендиант в Галатасарайския лицей. Остава свързан с ВМРО до края на живота си в ролята си на съветник към Централния й комитет. Той е един от най-авторитетните съветници към българските правителства в продължение на едно десетилетие и участва и в ансамблеите на Обществото на народите в Женева. След убийството на Тодор Александров на 31 август 1924 г. убийството на Милев е другият най-тежък удар върху ВМРО. Атентатът срещу Н. Милев се оказва прибързан за организаторите на кръвопролитието в църквата „Света Неделя”, тъй като
бомбаджиите в храма
още не са готови да запалят фитила.
Начинът на представяне на атентата срещу Н. Милев като убийство по идеологически причини и различие в убежденията с терористите е абсолютно невярно. Причината е тази, която посочих по-горе, т.е. че е свързана с атентата в храма, защото по-късно, когато са готови атентаторите с динамита, ще бъде убит пак по същия повод на 15 април 1925 г. запасният генерал Константин Георгиев. Погребението на генерала ще събере елита на държавата в храма и тъй като атентаторите вече са готови, фитилът е запален. Убийството на генерала ще бъде извършено след неуспешния атентат срещу цар Борис ІІІ в Арабаконашкия проход, също от анархистка чета. Такива анархистки разбойнически чети действат предимно в Стара планина и в Средна гора. Това, че са съдружници на комунистите, не ги спасява и по време на емиграцията им в Съветска Русия. Там те са подложени на репресии от Сталиновия репресивен апарат и единици са тези, които оцеляват. Цола Драгойчева пише, че разбойническите анархистки чети (на Митьо Ганев, на Нешо Тумангелов, на Васил Героя и Тинко Симов, на Кискинов и др.) са привлечени към идеите на Единния фронт и заедно с чисто комунистическите чети започват да се назовават „политически чети”. Не смеейки да поеме отговорност за кървавото престъпление – атентатът в „Света Неделя”, БКП го определя като „акт на отчаяние” на Първото си разширено Московско съвещание, а в резолюцията си, предназначена за печата, отбелязва, че „тоя атентат, както и атентатът срещу цар Борис, не е дело на БКП”. Тук искам да внеса още една допълнителна яснота. За подготовката на атентата срещу професор Милев научава анархистът Павел Шатев, който е присъствал във Виена, когато е вземано решението, и който праща съобщение до Иван Михайлов, че Н. Милев ще бъде убит и да се вземат мерки да се укрие. Проф. Милев наистина се укрива известно време в една от софийските казарми, но един път, когато посещава редакцията на в. „Слово”, е причакан от убийците и застрелян на улица „Дондуков”. Не е имал никакво оръжие и никога не е държал такова в ръцете си. Единственото, с което се е опитал да се предпази, е била папката му с материалите за вестника.
В зараждането си българският анархизъм е свързан с борбата на българите от Македония и Тракия за освобождение. В много отношения световният и главно руският анархизъм са учители на българските революционери. На анархистите в македоно-одринското движение принадлежат Солунските атентати от 1903 г., предизвикали преждевременното избухване на недостатъчно подготвеното Илинденско-Преображенско въстание. След Младотурската революция (1908 г.) българските анархисти си сътрудничат с турските анархисти, т.н. „Червени братя”, които убиват един от бележитите ръководители на ВМОРО – Пере Тошев. Резултат от тяхната съвместна дейност е
известният атентат
в Софийското казино,
който е приписан на анархиста Викенти Попанастасов и на видния политически деец д-р Никола Генадиев. В атентата в казиното участва и анархистът от Кукуш Милан Манолев. Именно той ще бъде охранителят на убийците на проф. Н. Милев и него ще успеят да заловят хората на Иван Михайлов. Бъдещата съпруга на Михайлов, революционерката Мелпомена (Менча) Кърничева ще разкрие, че Манолев е един от организаторите на атентата срещу професора. Тя ще проникне в кръга на Тодор Паница във Виена с цел да изпълни смъртната му присъда от ВМРО за убийството на революционерите Иван Гарванов и Борис Сарафов (1907 г.) и за фракционната му дейност в македонското движение. След Младотурската революция той тероризира населението в Драмско и извършва редица убийства, както от средите на ВМОРО, тъй и сред мирното население. (Вж. Д-р Вл. Бурилков, В Македония и Одринско (1908-1912). Младотурската революция видяна от специалния кореспондент на „Дневник”. София, 1998.) Симеон Радев прави анкета за извършените убийства и злодейства от Паница в Драмско и ги публикува, за което е заплашен от Паница, че ще бъде убит. С. Радев е спасен от бъдещия турски военен министър и водач на Младотурската революция Енвер Паша. Когато М. Кърничева е изпратена от ВМРО да изпълни смъртната му присъда, Тодор Паница вече е успял да вземе пари от сръбските и гръцките служби за организирането на убийството на Тодор Александров. След 9-юнския преврат той подпомага също така и земеделската и комунистическата емиграция в Югославия, Чехословакия и Австрия, като поддържа връзки и с представителите на Коминтерна във Виена. Запазено е негово писмо-изповед до Васил Коларов, който по това време е генерален секретар на Комунистическия интернационал. (Вж. П. Бичев, Надвечерието на атентата – Велики четвъртък 1925. София, 2006, с. 105-106.). По времето, когато Паница е във Виена, той участва в създаването на нова фракционна антибългарска организация, учредена под егидата на Комунистическия интернационал и с активното участие на Георги Димитров – ВМРО (обединена). „Благодетелят” на Менча Кърничева, както го нарича един неизвестен автор, е сътрудник на Военния отдел на БКП, а от 1923 г. е свързан със съветското разузнаване. (Вж. Разведка и контрразведка в лицах. Москва, 2002, с. 375.) Видният ръководител на българския анархизъм Михаил Герджиков пък е свързан със съветските тайни служби и разузнаване още от началото на 20-те години на ХХ век, когато пребивава в Цариград. (Вж. БКП, Коминтернът и македонския въпрос. София, Т. І и ІІ, 1998-1999.). Един от останалите живи солунски атентатори Павел Шатев, участник в македоно-одринското революционно движение, е свързан със съветските тайни служби още от самото и възникване и пътува многократно в Съветска Русия. Той е един от организаторите на най-голямата провокация от страна на Коминтерна в македонското движение – Майският манифест от 1924 г. През време на Втората световна война П. Шатев заедно с Александър Пеев (Боевой) е ръководител на съветското военно разузнаване в България (ГРУ). Арестуван е с радиостанцията си като съветски разузнавач в дома на международния аферист и шпионин Лазар Поповски на ул. „Казбек” в София. Шатев действа заедно с т.нар. група „Алюр”.
Осъден е на смърт за шпионаж
в полза на чужда държава,
но по застъпничеството на Симеон Радев пред цар Борис ІІІ смъртната му присъда е заменена със затвор, която излежава в Кюстендилския затвор до 9.ІХ.1944 г. След 1944 г. е министър на правосъдието в македонските правителства на Лазар Колишевски. Друг виден български анархист, също съветски шпионин, е бившият столичен градоначалник и корабен командир, съратникът на Александър Стамболийски Антон Прудкин. Заловен е с радиостанцията си, осъден на смърт и обесен във Варненския затвор по време на Втората световна война.
Но да се върна към уточненията. М. Кърничева съобщава на бъдещия си съпруг, че М. Манолев е изпратен от Виена да организира убийството на проф. Милев. /Тук ще внеса едно уточнение – Виена е една от задграничните централи както на БКП, така и на Коминтерна/. След убийството на проф. Милев Милан Манолев е заловен от хората на ВМРО, разпитан и след като разкрива, че убийците на Милев са анархистите Георги Шейтанов и Желю Грозев е екзекутиран на 16 април 1925 г. на лобното място на проф. Милев, като на гърдите му е поставена табела с надпис „Така ще завършат всички убийци”. Само няколко часа по-късно след екзекуцията на Манолев избухва взривът в храма „Света Неделя”, който взема стотици жертви.
Междувременно единият от убийците на професора Ж. Грозев се спасява, като бяга в Съветска Русия, а Г. Шейтанов се укрива известно време в България, но след започналите арести след атентата в храма, неговите съмишленици го предават, той е заловен и екзекутиран.
За съпругата на Иван Михайлов Менча Кърничева искам да направя още едно уточнение. След като екзекутира убиеца и агента на чужди разузнавания Тодор Паница Менча се предава на австрийската полиция, без да прави опит да избяга. Съдена е от австрийския съд и въпреки големия натиск е оправдана и се завръща в България. В паметта на народа тя остава с името, което и дават още преживе българските вестникари – българската Шарлота Корде.
Колкото и да се прекланяме пред делата на водачите на световния анархизъм като Елизе Рекльо, Михаил Бакунин, Пьотър Кропоткин, Сергей Степняк Кравчински и Жан Грав с прискърбие трябва да отбележим, че българските анархисти не успяват да надскочат ръста си на обикновени разбойници, треторазрядни терористи, платени убийци и руски и съветски шпиони на Азиатския департамент и на КГБ. С тяхното превъзнасяне в пресата и в книжнината едва ли ще им се създаде ореолът на големите. Единствената тяхна заслуга към българския народ е участието им в ранния период на националноосвободителните борби на българите в Македония и Тракия. Излизайки от борбите на поробените българи, те се поставиха за пари изцяло в услуга на чужди на българите идеологии против българските национални интереси.
