Гласът на България

Когато замирише на печено месо, всички се сещат за Бога – твърди легендарната Тайра, за която раненият руснак също е човек

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

В продължение на осемте години война фелдшерът Юлия Паевска /с прозвището Тайра/ вижда как умират хора и загиват градове. От рани и обстрели, несъвместими с живота. По време на Майдана Юлия спасява ранените на улица "Грушевски". След това преподава тактическа медицина, а когато започва войната в Донбас, заедно със създадения от нея доброволчески отряд „Ангелите на Тайра“ евакуира ранени украински

войници от фронтовата линия.

„Повече от 600 до Мариупол“, така отговаря тя на въпроса - колко живота са спасили „ангелите“ до 24. февруари 2022 г. Следващите три седмици за нея се сливат в един дълъг ден в мобилната болница в Мариупол, която се превърна в убежище за военни и цивилни.

На 16. март Юлия Паевска беше пленена от руснаците, когато евакуираше с автобус жени и деца от Мариупол до Запорожие. Ден преди това тя успя да прехвърли карта с памет и я предаде на журналисти от Асошиейтед прес. Тайра укри картата и успя да я прекара през 15 руски контролно-пропускателни пункта. Това са 256 гигабайта видеоматериал, заснет от очевидец на агонията на половинмилионния град.

Малко се говори за подробностите около пленничеството на Тайра. Първите няколко дни без храна и вода. Минус 10 килограма тегло за три месеца. 22 жени в килия 3 на 6 метра. Ежедневно, няколко пъти на ден, изпълнение на националния химн на Русия.

Юлия бе освободена на 17. юни. Подробностите за размяната все още не са разкрити от никоя от страните. Руските пропагандисти, които успяха да излъчат 47-минутния филм „Тайра – жената с прякор „Звяр“, нарекоха размяната на Паевская „връх на цинизма и плюнка в лицето на нашите пленници“. Месец след освобождаването си Юлия Паевска разказа пред "Украинская правда" за усещането за пълнота на живота на фронтовата линия, защо няма атеисти на "кота нула", защо не изпитва щастие от смъртта на врага и за безценното преживяване от три седмици в обсадения Мариупол.

„Не се деля на Тайра и Паевска. Понякога се чувствам повече като воин, понякога като художник, но това не означава, че имам разстройство на идентичността или множество личности… - разказва тя пред репортерския диктофон. - От дванадесетте деца на моята прабаба две умират по време на Гладомора през 1933 г. Още двама загиват през Втората световна война. Единият ми дядо е бил военен, командир на ескадрила. Не е виждал сина си – детето се ражда след като дядо му е разстрелян по донос през 1938 г. Вторият ми дядо също беше пилот, разузнавач, воювал на Ленинградския фронт по време на блокадата. Опитах се да изтръгна нещо от него за войната. Но той ми разказа много малко, няколко епизода - по-скоро смешни, отколкото героични. Например за това как му трябвали доказателства от „език“, за да потвърди данните от въздушното разузнаване. Той отишъл на фронтовата линия, защитавана от балтийските моряци. Те го изслушали внимателно и казали: "Нямаме въпроси, да го направим. А какво е "език"?". Той подробно им обяснил, че е необходим пленен немски офицер. Те казали „харашо“ и тръгнали. Връщат се и носят един немски генерал и го хвърлили на дядо в краката. Дядо успял само да каже: „Ама момчета, той вече нищо няма да каже, трябваше ми жив“.

Едва сега разбирам защо избягваше сериозните разговори за войната. Има неща, които никой никога няма да разбере, ако сам не е бил на фронта. Дядо ми направи от мен „прът“, който може да бъде счупен, но не и огънат. Гърбът ми се превива само над ранените и пред Господа. Това е.

Основното, на което ме научи семейството ми, беше да живея без срам. Опитвам се да действам така, че по-късно да се гледам в огледалото без отвращение. Твърде мързелива съм, за да поправям грешките си.“

Из дневника на Юлия Паевска. 4 март 2014

„Казват, че всяко поколение трябва да има своя собствена война. Допреди няколко дни бях сигурна, че войната на моето поколение е отгърмяла с изстрелите и кръвта по паветата на „Институтска“ и „Грушевски“. Но когато съседната империя обяви война на моята изстрадала Украйна, всичко стана ясно. Това беше предчувствие в душите ни, които бяха разкъсани до оголени нерви.

Знаете ли какво намерих там, на бойното поле, лутайки се сред петна от кръв, куршуми, шрапнели, отломки и следи от изгаряния? Открих и трупа на нашия страх, загинал там, заедно с героите от Небесната сотня."

Аз съм фелдшер и нашият доброволчески отряд никога не е свалял оръжие. Но ако стрелям, ще загубя време, а раненият ще загуби живота си, защото съм си играла на "война". Моята работа е да откарам ранените живи в болницата.

В бойни условия интуицията ви се изостря и дори можете да предвидите действията на врага. Случвало се е да караме с ранен и аз казвам на шофьора: „Завийте по другия път“. Тези, които са с мен от дълго време, дори не питат "Защо?". Завиват мълчаливо и гледаме след малко взрив на мястото, където трябваше да бъдем ние в този момент.

Индивидуалист съм, но не съм правила всички евакуации на ранените сама. Винаги е екипно усилие. А задачата на командира да накара екипа да работи като швейцарски часовник всъщност е най-трудната.

Веднъж с един приятел закарахме ранен № 300 в болницата. После се качихме в колата, запалихме цигара и се спогледахме. Да, бяхме щастливи. Направихме всичко както трябва. Уверихме се, че сега нечий син със сигурност ще оцелее. И беше готино.

А веднъж партньорът ми каза: „Знаеш ли какво е казал генерал Робърт Едуард Лий: „Слава Богу, че войната е толкова ужасна, иначе бихме я харесали твърде много.“

Войната дава бърз отговор на всяко ваше действие. Снайперистът произвел изстрел и веднага получил потвърждение, че е работил правилно. Вие закарахте ранения в болницата и се уверихте, че ще оживее. В мирния живот хората обикновено не получават толкова бърз и силен отговор на своите действия.

Войната изостря всички чувства. Всичко е толкова вкусно, толкова живо... Върнах се от плен и просто се наслаждавам на топлия вятър на раменете си, комуникацията с адекватни хора, приятелско куче на улицата - в плен кучетата бяха обучени не да общуват, а да правят някои други неща.

Да усетиш пълнотата на живота на война е нещо фантастично. Когато смъртта е близо, се чувстваш по-жив от всякога.

Из дневника на Юлия Паевска. 12 април 2017

„Невъзможно е да свикнеш със смъртта. Всеки път ми се струва, че светът трябва да спре, да увисне за минута, да експлодира. Изглежда, че всичко трябва да изчезне, да загуби форма и смисъл, но светът си остава същият, а само част от душата ми плаче дълбоко в себе си, а навън изобщо не си личи.

Но.

Вчера в малък град на първа линия, в тихо кафене, едногодишно момченце се усмихна, когато ме видя в униформа. Майка му гордо каза: „Какво, миличко, войник ли ще ставаш?“. Тя прегърна и притисна своето съкровище към гърдите си.

А аз седях на чаша кафе и преглъщах сълзи. Май ги видях всичките. Момчета и мъже, чийто живот войната взе като жертва. Научих се да се смирявам, но не мога да свикна.

Не се радвам на смъртта, дори на смъртта на врага. Успокоявам се само от мисълта, че повече от братята ми ще останат живи, че моите "ангели" ще имат по-малко работа. И по-рядко ще трябва да мия колата от кръв.

Може би някой ще ме осъди, но аз не се бия с ранени. Той лежи пред мен, невъоръжен и в опасност от смъртта. И в този момент се отнасям към него като към човек, който може да разбере нещо пред лицето на смъртта. Има малка надежда за това, убедена съм.

А тяхната омраза към нас не ме засяга. Емоционалността отнема твърде много енергия. Няма да танцувам върху ничии кости. Отвратително и ирационално. Важно е да останем хора и да запазим достойнството си във всяка ситуация

Сега реагирам на смъртта не толкова остро, колкото преди. Но ако някой от лекарите ви каже, че е свикнал със смъртта, това не е вярно. И зад този страховит черен медицински хумор, особено на военните медици, ние просто крием болката си.

Смъртта е неизбежна, тя е упорита жена и ще си вземе своето. Можете да търгувате само за час, ден, месец, един живот. Но има моменти, когато пазаренето е неуместно.

Има много такива моменти. Например, когато тичам няколко километра към някой ранен и знам, че вражески снайперист дебне. Разбирам, че той ме вижда и е по-добре да изчакам или да заобиколя. Но имам информация, че нашият ранен боец ​​е в тежко състояние и ако се бавя, най-вероятно ще умре. И съзнателно поемам рискове.

Има неща по-страшни от смъртта: да предадеш себе си, да загубиш братята и сестрите си, защото те е страх. И тръгваш, въпреки този страх.

Бог

На кота „нула", в боя, не срещнах атеисти, нито един. Когато замирише на печено човешко месо, всички се сещат за Господ. Прекалено много чудеса се случват там. Една чудесна случка все може да се обясни по някакъв друг начин, при втората вече ще ти е по-трудно, но при третият случай вече разбираш, че няма такова нещо като „случайност“…

Още като дете разбрах, че Бог, който хората търсят някъде навън, в небето, в храма, Той не е отвън, а е вътре в теб. Да, можеш да измамиш всеки, дори себе си, но не и този Бог, който седи вътре в теб и знае всичко за теб.

В живота ми имаше много съдбовни съвпадения. Животът е такава верига от причини, следствия, мечти, надежди, предчувствия. Едно нещо води до друго. И ако останеш себе си, накрая получаваш пъзел, който сякаш се сглобява сам. Сякаш не вие ​​правите тази рисунка, но всички нейни малки детайли сами си намират мястото. И обратното – предадеш ли себе си, престанеш ли да бъдеш човек, всичко се разпада.

Из дневника на Юлия Паевска. 25 август 2017

„Когато ми стане непоносимо, когато изглежда, че всичко е безполезно и настъпи оловна умора, винаги ще се намери някой „доброжелател“, който ще започне да ми шепне със сладък глас в ухото: „Спри. Достатъчно. Направил си достатъчно. Помисли за себе си."

Точно сега осъзнавам, че ако си тръгна, няма да стане по-лесно. Нито на мен, нито на тези, зад чийто гръб стоя, които разчитат на нашата помощ във всеки един момент.

Благодаря за напомнянето, "доброжелателю".

Знам със сигурност: няма да стане по-лесно."

Мариупол

В навечерието на 24. февруари предчувствията бяха лоши, но мозъкът отказваше да повярва. Мислех си, че инвазията, ако я има, ще е локална.

На 23. отидохме в Мариупол с моите приятели Юрий Гудименко и Серж Марк. Те са страшни майтапчии и се смяхме през целия път.

Опитвам се да не забравям нито един момент от това време, но не пожелавам на никого да мине през това. След това имаше три седмици в Мариупол, когато работих почти непрекъснато в 61-ва мобилна болница. Тези три седмици надминаха интензивността на Майдана от 2014 г. Въпреки че по-рано изглеждаше, че е невъзможно, защото имаше много ранени и травматизирани хора на Майдана.

Блокадата на Мариупол беше… безкрайна... съжалявам, не мога да намеря друга дума... Но смятам това преживяване на смърт, кръв и страдания за най-ценното преживяване в живота ми. Този опит е твърде скъп. И все още съм на етап да опитвам да го разбера. Не мисля, че мога да се справя бързо.

Пленничество

В затвора всяка новина се възприемаше като нещо изключително. Понякога някой от Вертухианците включваше телевизора, откъдето се излъчваха парчета от техните „новини“. Събитията на фронта са представени по такъв начин, че сякаш Украйна вече е унищожена изцяло. Някои от затворниците в килията започваха да вярват на лъжата, която ги разяждаше с отровата си.

По някакъв странен начин в килията се появи книгата "Млада гвардия". Учехме я в училище и ми беше интересно да я препрочитам. Едно време тя беше ефективна като модел на комунистическа пропаганда и несъмнено постигна целта си. Сега мога да оценя нейната литературна „стойност“ и как е конструирана така, че да въздейства върху съзнанието.

В плен имаше малко забавни неща, но понякога се случваха. Представете си, по време на обиск някакъв чичко рови в една чанта с нещата ми, изведнъж избухва, тича към мен и крещи: „Откъде взе това? Откъде дойде, шпионке?!“. Мисля, че това, което намери, бяха всякакви женски глупости. "Откъде взехте пастата за зъби, произведена в Обединеното кралство? Откъде я взехте?". Е, всъщност откъде мога да взема паста за зъби! Казвам му: „Купих я от магазина, в Епицентъра“…

Най-тежкото нещо в затвора ми беше абсолютната неяснота какво се случва със семейството ми. След като бях освободена от плен, лакомо попивах информация за трите откраднати от мен месеца в затвора. Преброих загубите сред приятели, близки приятели и познати.

Войната издига най-невероятните хора на гребена и е напоена с тяхната енергия и кръв. Така се създава бъдещето, което ние няма да видим, но децата ни ще го видят. Някой ще сложи тухла в тази сграда, някой ще сложи красива колона.

 В спокойни мирни времена хората могат да си позволят да забравят целта си. А в такива моменти като днешния, вие остро усещате участието си в създаването на нещо по-голямо от личната ви съдба.

Да, не съм изтрила номерата на загиналите ми близки и приятели от телефона си. Всички са с мен…

------------------

Разговора с Тайра води журналистът Михайло Кригел от „Украинска Правда“