Гласът на България

Чуйте покъртителната история на Ирина, която се завърна в родината

Леся РОДИНА

35-годишната Ирина Стогний от детството си мечтае да служи в Армията. През 2015 г. жената подписва договор и започва службата си в 56-та бригада. Обучена е по стандартите на НАТО и става боен санитар на ротата. „Не можех да си представя, че ще попадна в самия ад, където ще трябва да стискам зъби и да търпя и малтретиране, и болка, а след това ще получа нов шанс за нов живот“, казва Ирина. Тя спасява ранените в Мариупол и е заловена заедно с братята си по оръжие. Ето нейната история.

Хвърлена с лице към земята

Ирина Стогна има патриотична татуировка с тризъбец на ръцете си и надпис: „Те убиваха. Убиваха. Взеха ме в плен. Но аз не се предадох. Аз съм родена украинка“. „Не изтривайте нито от кожата, нито от паметта си тези думи. – призовава тя. - Тези няколко месеца се запечатаха в паметта ми с горчивина и болка за цял живот.“

Ирина Стогний е една от 108-те жени, които Украйна върна от руски плен на 17 октомври. Младата жена е от село Крищинци, Тулчински район, Виницка област.

От дете тя мечтае да стане военна. Затова е подписала договор с Въоръжените сили. По-късно е обучена по стандартите на НАТО и става старши боен санитар на ротата. По време на войната в Донбас тя срещна любимия си човек, за когото се омъжва направо на фронтовата линия през 2017 г. По време на голямата война Ирина спасява ранените в Мариупол.

„Бях в Мариупол от самото начало. Когато попаднах в плен, се сбогувах с живота си, лежах по лице под дулото на автомата. Целият ми живот мина пред очите ми. После ни разкарваха из половин Русия. Една нощ нощта ни откараха в Оленовка, там ни хранеха повече или по-малко. Момчетата бяха хранени по различен начин от нас - веднъж на ден, но нас ни хранеха три пъти.

Не затвор, а ад

„И след 4 дни ме отведоха в Таганрог, Ростовска област, в СИЗО - продължава Ирина. По време на престоя си в плен, спомня си Ирина, само молитвата я лекувала. Нямало медицинска помощ.

„Когато искахме хапче, ни го носеха… но след час идваха и започваха да ни бият още повече, за да не искаме. На някои от ранените в агония им помогнаха да отидат на онзи свят. Подиграваха ни се. А момичетата... о, Боже, трудно е да се каже...

„Хранеха ни ужасно. Чай - боядисана вода, някаква супа. Вечерята беше стабилна - или рибни котлети, или пържена риба, това вероятно ни попречи да умрем от глад. Никакви хигиенни продукти. Тоалетна хартия – малка ролка за 4 човека“, разказва Ирина.

Във Валуйки руснаците снимали пропагандни клипове. Под дулата на автоматите

„Бях доведена в Белгородска област във Валуйки. Бяхме там 3,5 месеца. Там отношението беше малко по-добро. Хранеха ни по-добре, но ни убиваха психически. Казаха ни, че Украйна няма нужда от нас. Показваха ни пропагандни новини за 20 минути, които твърдяха, че Украйна е превзета“. Това си спомня младата украинка.

Руснаците постоянно опитвали

да вербуват пленниците,

принуждавали ги да пеят руския национален химн, да слушат глупости за нацизма и т.н.

"Принудиха ни да влезем в една стая и ни принудиха да кажем всичко, което са написали там за техните пропагандни клипове. Имаше четирима души с автомати зад камерата. Но вярата, че трябва да се върна, ми даде сили да не грохна психически. Постоянно се молех и чаках всичко да свърши“, разказва Ирина.

Ирина казва, че по време на престоя си в плен те често са били премествани от един затвор в друг със завързани очи.

"Отведоха ни в една затворническа колония в района на Курск. Там ни хранеха много добре - богати супи и месо - свинско и телешко. Останахме там един месец. Всички затворници бяха активно принуждавани да приемат руско гражданство", спомня си Ирина.

„В Курската колония също бяхме принудени постоянно да пеем техните песни и да учим стихотворения. В 6 сутринта се събуждахме с техния химн. Пяхме го цели 15 пъти. След това - упражнения, в 7 - закуска и после - изпит. После изнасяха лекции за нацизма. В 10 сутринта пак упражнения - 200 клякания и 100 лицеви опори. После обяд, четем книги и разказваме прочетеното.“

„Не исках да умра на чужда земя“,

едва сдържайки сълзите си, казва Ирина.

Отново ни завързаха очите, запушиха ни и ушите и ни качиха на самолета. Първо ни закараха в Севастопол, след това от Севастопол отидохме в Мелитопол, а във Василевка ни смениха. Не вярвахме до последно. Но когато видяхме бялото знаме, разбрахме, че се прибираме – казва Ирина.

Жената още не може да повярва, че е у дома, в родната Украйна. Тя се смее и плаче… Още в първия ден на освобождаването тя пише на семейството и приятелите си, че е свободна, че най-накрая се прибира у дома. Сега тя иска да се погрижи за здравето си.

"Сега трябва да бъда "ремонтирана". Да се лекувам и да се придобия нормален човешки вид. Много от нас имат нужда и от психологическа подкрепа. Минахме медицински прегледи. Бяхме в столицата за една седмица, настаниха ни в хотел. След това - рехабилитация. Много ще имат нужда от операции и медицински грижи“, допълва Ирина.

На въпрос за плановете ѝ за бъдещето бойната медичка отговаря така:

"Планирам да се върна у дома в бъдеще. Майка ми има онкологично заболяване. Тя беше много притеснена за мен през цялото това време и тези тревоги подкопаха здравето ѝ. Сега ще отида да се грижа за нея. Аз също имам нужда от малко време. Съпругът ми е все още в плен. Бия тревога, за да опитам да го измъкна и него от този ад. Ако е необходимо, винаги съм готова да се присъединя отново към армията и отново да помогна на страната си."