Гласът на България

Историята на един пловдивчанин от Измир

Ружка БРАТАНОВА

В Измир хлътваме в един ресторант. Сервитьорът не можа да ни вземе поръчката, щото не знаеше английски, но пък разбра, че сме българи и доведе главния готвач, който се оказа наше момче. Едно такова миличко, русичко, синеоко, срамежливо. Черви се като момиче. Вика "в Турция съм Мюмюн, в Пловдив бях Милко. Направиха ме готвач в казармата в България, сега готвя тук, откакто ни изселиха" и... се разплака. Извини се, а на нас ни стана едно такова гузно, гаче ли ние сме го прокудили. Сервира ни, кланя се, покани ни на вечеря в 19:00 ч.

Ние, тежкарите ганювци, отидохме с половин час закъснение, а Милко и патронът му са ни чакали на входа на заведението все едно ще ходи на гости великият везир.

Досрамя ме.

С триста зора ги придумахме да седнат на масата и да вечеряме заедно. След час кандърми приеха, след като отрупаха масата, и от пиле мляко. Милко беше преводач. Патронът му се разплака, когато ни разказа как е бил във фалит, с борчове отвсякъде и как наш Милко му дигнал ресторанта на крака, даже с труда си му вдигнал и втори етаж на ресторанта.

И пак стана прав след наздравицата и вдигна втора:

"За България, родила и отгледала такива деца като Мюмюн, не само ще стоя прав на една вечеря, а ако трябва и на колене пред вас ще пълзя! Защото той не си е ходил в България от десет години и за него Вие сте му роднини и му носите Родината му, а тя е в сърцето и ума му, и често го виждам как тихо си поплаква и ако са Ви пресолени гозбите, от неговите сълзи е! За България!"