Гласът на България

ТВ-репортаж от първата тържествена сесия. Всяка прилика с реални лица е случайна

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Залата на Парламента е готова за първата тържествена сесия на новото N-то Народно събрание. Публиката пред телевизорите е сравнително отегчена от предстоящата церемония, тъй като знае предварително всичко: бройката на дупе… пардон - депутатите от различните ПГ, кой е най-възрастният народен представител, който

ще води заседанието и прочиe. Но – какво е това?! – с няколко бързи салта и винтове някой се озовава на трибуната. О, да – това е акробатът-депутат Пенчо Керязов! Той застава изправен на една ръка на катедрата, придърпва с другата си ръка микрофона, прокашля се и:

- Здравейте, колежки и колеги и вие, прогресивни българи! Правилата вече не са това, което бяха, ние дойдохме, за да дадем нови правила, да дадем шанс на Прогреса. Вече не най-възрастният, а най-бързият депутат ще открива първата тържествена сесия…

В този момент от първата банка рязко се изправя депутатката-лекоатлетка Ефка Костадинова – протяга се и издърпва към себе си микрофона:

- Шът бе, мръшляк! Не най-бързият, а най-високият! /към залата/ Селям алейкум, Рамазан байраминиз мурабек олсун…

Но в следващия миг Ефка бива просната на пода с два ритника от притичалата световна шампионка по карате, понастоящем депутатка – Ивет Горянова. За да овладее ситуацията, от своята банка скача и тарторът на прогресистите. Включва мегафон и командва отривисто:

- Я слушай обща команда! Мирр-но! За среща по фланга - глави наля-во!

Чува се маршова музика, влизат пионерчета с барабанчета и фанфари. След тях влиза Нейно превъзходителство Елеонора Мутрофанова и се отправя с уверена крачка към председателския стол.

В това време в залата се разнася приглушен ропот и телевизионните камери проследяват, как вътре биват въведени от униформени полицаи Патриархът, Главният мюфтия и Равинът. Ръцете им са в белезници…

Зад кадър чуваме приглушения глас на тв-репортерка, която се опитва да обясни какво се случва:

- Драги зрители, в момента виждаме как в парламентарната зала влизат главите на трите традиционни за страната ни вероизповедания. Да припомня, че след като Партията на прогресистите спечели последните избори с квалифицирано мнозинство, партийният лидер обяви, че религиите са несъвместими с Прогреса като висша цел и постави под домашен арест патриарха, мюфтията и равина. Но, за да покажем на света, че нашата Родина спазва общочовешките права и свободи, тези тримата бяха доведени в Парламента под стража… А сега идва ред на тъй дългоочаквания момент, в който бъдещият ни Премиер в своята програмна реч ще ни оповести основните мерки, с които ще бъдем върнати в сладките носталгични народнорепубликански времена, по които въздишаше целокупният ни народ…

В следващият миг токът спира. Телевизорите в цялата страна изгасват…

Но вождът е предвидил и това – включва мегафона си и започва:

- Нека всички станем прави и почетем с едноминутно мълчание паметта на участниците в историческия Априлски пленум на БКП, който положи здравите челични основи на нашето национално развитие. По този начин нека отбележим кръглата 70-годишнина от това приносно за световния Прогрес събитие...

Тържественото заседание продължава на интимната светлина на парафинови свещи, внос от братски Китай.

Всички вече са убедени, че връщането в лелеяното минало ще е безвъзвратно…

-----------------

Биомасата се вълнува, че Стефка Костадинова е кандидат-депутат от „Ново Начало", а Владо Николов от „Прогресивна България". Коментарите кипят: „голямо падение за спортистите". Биомасата е великолепна в идиотизма си, защото предполага, че е имало височина, от която да паднат.

Височината е била винаги и единствено физическа - 2.09 метра в случая на Стефка, мрежата на волейболното игрище в случая на Владо Николов. Оттам нагоре няма нищо.

Биомасата продължава упорито да халюцинира и да бърка биомеханиката с човешкото достойнство..

Спортното величие е атестат на сухожилията, бързите мускулни влакна и маниакалното повторение. То изисква упоритост и когнитивен дефицит (способността да правиш едно и също нещо хиляди пъти, без да си зададеш екзистенциалният въпрос „защо"). Това не е интелект.

Вълната от възмущение се базира на делюзията на тълпата, че координацията на крайниците предполага морален и когнитивен капацитет.

Спортното величие доказва само две неща: фанатична амбиция и способност да изпълняваш заповеди до физическо изтощение.

Интелектът в тази индустрия е пречка, защото мислещият човек започва да задава въпроси, вместо да повтаря едно и също хиляди пъти, като гламав.

Това не е деградация на героя, а успешна интеграция на един празен съд в друг.

------

Спортистът е като гигантски, усмихнат билборд, привличащ насекомите около изборната урна.

Това запълва вакуума в главата на избирателя.

Така партиите получават готово стадо последователи, а пенсионираният атлет монетизира приключилия си срок на годност.

------

Спортистът е идеалният медиен продукт, генерира емоция и „национална гордост" на конвейер без да рискува да каже нещо сложно, което да обърка аудиторията. Така се ражда митологията.

Тълпата иска прости символи, медиите ги произвеждат, рекламодателите ги финансират.

Партиите използват готовия продукт.

Медиите създават митологията → биомасата я поглъща → партията я монетизира → спортистът влиза в парламента.

Никъде в тази верига не се изисква компетентност или визия за управление. Те не са нужни, дори биха били вредни.

Партията не купува човек, а аудитория, прикрепена към познато лице. Стефка Костадинова носи десетилетия медийна митология, която партията сама е неспособна да генерира.

-------

През цялата си кариера спортистът е обучаван в едно-единствено нещо: да изпълнява заповеди като редови фатмак. Треньорът казва - спортистът скача.

Когато кариерата свърши и тялото спре да генерира приходи, преходът към политиката е толкова органичен, колкото смяната на екипа.

Треньорът се заменя с партийния лидер. Спонсорът с партийната каса. Функцията остава същата: не питай и прави каквото ти кажат.

За партията такъв кандидат е съвършен. Притежава разпознаваемост, която не може да се купи с билбордове, „кредит на доверие", който партията не може да произвежда самостоятелно. И няма собствена идеологическа позиция, което го прави идеален фатмак.

Спортистът в парламента е политическият еквивалент на plug-and-play устройство - включваш го и започва да работи веднага, не изисква конфигурация, защото няма операционна система.

Занулените откъм идеи партийни централи осъзнават, че единственият останал инвентар, способен да предизвика спазъм на емоция у биомасата, е чуждата слава.

Когато една партия не разполага с идеи, единственото, което може да купи и препродаде, е чуждата слава.

Nik Ray