Гласът на България

Спомня си известният български кинорежисьор Станимир Трифонов

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Вместо визитка: Станимир Трифонов завършва кинорежисура във ВИТИЗ през 1986 година. Автор е на десетки документални и игрални филми. Най-оценени от тях са „Елиас Канети. Отговор на едно писмо“, който печели “Сребърен ритон” през 1992; „Образ невъзможен...“ е награден със “Златна роза”; ТВ сериалът “Хайка за вълци” е отличен със “Златна ракла”.

„Изпепеляване“ е дебютът му в игралното кино, който печели “Златна роза”. Последната му засега творба „На границата“ по военните разкази на Йовков също бе отличена с Наградата за най-добър сериал от Филмовата академия.

Вие сте един от немногото български автори, успешно „емигрирали“ от страната на Словото в страната на Киното, г-н Трифонов. Имам предвид, че първо сте учил българска филология, а след това и кинорежисура. Кога за пръв път се появи тази идея, това желание – да се изразявате чрез киното?

-  Като юноша съм графоманствал и аз, разбира се. И си пазех всичко написано… Докато не прочетох мисълта на Оноре дьо Балзак, че най-добрият архивар на творчеството си е бездарникът; тогава изхвърлих всичките си ръкописчета и спрях да пиша. Това е шега, но иначе - киното е невъзможно без литературата.  И понеже не ме приеха навремето във ВИТИЗ кинорежисура, влязох българска филология във Великотърновския университет. Но после, докато бяхме студенти в Търново, пак кандидатствахме и ни приеха кинорежисура, в един клас с Красимир Крумов, така се случи. А иначе, в моята биография незабравими остават годините в киноклуб „Искра“ в Търново, там са правени първите ми филми. Те бяха два киноклуба с това име – в Търново и в Казанлък. Прекрасни киноклубове! От казанлъшкия клуб излезе например режисьорът Илко Дундаков, Бог да го прости…

Студентският алманах „НЛО“. Какво си спомняте за него?

-  Този алманах се печаташе на пишеща машина в помещенията на киноклуб „Искра“, под индиго. В този алманах за първи път са публикувани, например, стихове на световния поет Борис Христов. Красимир Крумов - Грец участваше също в списването. После Държавна сигурност ни надуши. Академик Иван Радев /тогава доцент/, този достоен българин и учен, ни защити. А и ченгето, което отговаряше в ДС за Университета се случи човек. Той вече е покойник, аз мога само да съм му благодарен.

В този контекст няма как да не споменем отново Красимир Крумов – Грец. Какви думи и спомени пазите за Грец? 

-  Грец е незаобиколима фигура в българското кино. Вие можете да харесвате или не неговите филми, но няма как да ги подминете. Защото, както каза едно време поетът Павел Матев в едно интервю – „спори се за талантливите произведения, за бездарните никой не говори“. Ние бяхме много близки приятели, мъчително ми е да говоря за него, но… остават филмите му, пиесите му, книгите му… Колцина български режисьори са се осмелили да напишат две Поетики – на Киното и на Българското кино?!

Какви качества трябва да притежава един автор, за да стане добър кинорежисьор?

-  Аз харесвам максимата за 99-те процента труд и единия процент дарба. Много е правилна. Но трябва и характер, трябва и ум реактивен, въобще, нужни са много качества, защото синтетичният характер на кинематографията ги изисква. Както казвам на студентите – един режисьор трябва да разбира от всички професии, които са нужни за направата на един филм. Особена професия. С особени качества трябва да е одарен човек, който иска да прави кино…

От кого и от какво се е учил на кино Станимир Трифонов?

-  Мнозина са, не мога да ги изброя, но… най-добрият филм в българското кино беше и си остана „Крадецът на праскови“. Особеният талант на Въло Радев роди тази творба, която пак е екранизация… Иначе, моите учители от ВИТИЗ са трима, двама вече не са между нас – Димитър Пунев, който ни преподаваше актьорско майсторство, той беше театрален режисьор. Много млад си отиде и големият телевизионен режисьор Александър Янов. Слава Богу, жив е и да ни е здрав режисьорът Иван Терзиев, когото младите едва ли са чували. Той има 6-7 филма, но какви филми само, дай Боже всекиму! Той е режисьор и на едни от най-добрите български сериали, спомнете си „Селцето“. От Янов съм се учил как се работи с актьори, а Иван Терзиев ни учеше да бъдем безмилостни към собствения си филм. В смисъл, че когато филмът се съпротивлява и не иска да приеме даден епизод или кадър, ти трябва да бъдеш твърд и да го изхвърлиш. И никакво умиление, никакво умиление. Своеобразна жестокост.     

Кой е най-великият филм на всички времена?

-  Ах, кой е най-великият на всички времена?! Не знам… Не знам. Със сигурност не е мой…

Кой от филмите си харесвате най-много? И има ли такъв, който бихте искал да заснемете отново?

-  Еднакво критичен съм към всичките си филми. Когато правя театрална постановка, обикновено още след премиерата, на следващия ден чакам актьорите да изтрезнеят и ги събирам на „коригираща“ репетиция. В киното, обаче, това е невъзможно. Понякога ми идва да се самоубия, тъй като е невъзможно да преснимаш отново филма, да го премонтираш… Киното е като консерва, каквото шльопнеш в буркана –  край! Някои твърдят, че филмите са като деца… това са глупости. Филмите са си филми, това е професия, това е занаят. Филмите идват и си отиват. Важен е следващият, важен е този, който предстои. С напредване на възрастта и на опита в занаята изпитвам все по-голям страх от всеки следващ филм. Докато в младостта морето не ми беше до коляно, нищо подобно - морето на киното ми беше до под глезена дори... И си шляпах почти като един своеобразен Христос, и си въобразявах, че ходя по водата… А сега страхът от лош филм е огромен, защото много рядко се правят филми.  

Как преценявате състоянието на съвременното българско кино? Какво му липсва, за да се заговори за „нова българска вълна“ например, по подобие на румънското кино, което е в подем?

-  Липсва възглед. Киното, като всяко изкуство, не може да бъде управлявано с директиви, това го гледахме от 1948 до 1991 година. И някакси не се получава, слава Богу. Но, когато има едно Министерство на културата, то трябва да има възглед, концепция или програма – както щете го наречете. Въобще за културата и в частност – за киното. Такова нещо няма! Например, на последната сесия за две позиции кандидатстват 34 проекта, т.е. съотношението е 1:17, представяте ли си?! В някой тотализатор шансът да спечелиш е по-голям. Идват млади хора, млади колеги, които искат да правят своите филми. Въобще, всичко се прави на парче . Да не говорим, че с тази професия /ако изключим телевизията/ да се прехранваш е абсолютно невъзможно. Мисията невъзможна!  

А що се касае до румънската култура – тя е особено нещо. Първо, тази държава е 4 пъти по-голяма от България и по територия, и по население. Второ, Европа ги брои за романски народ, там има особен вид симпатичен протекционизъм към тяхната литература и кино. Излишно е да споменавам румънската емиграция във Франция. Имат лоби, както се казва напоследък. И трето – там има голяма литература, имат голяма литературна традиция.  Огледайте всички кинематографии наоколо: Турция има нобелов лауреат, Гърция има нобелов лауреат, сърбите – също, Румъния – също. И ние имаме лауреат, но той само е роден в Русе, майка му и татко му го качили на парахода и хайде към Европа… Говоря за Канети. Така че – това е ключът, отново Литературата!    

Какво се случва в катедрите по киноизкуство в ЮЗУ и в Нов български, където преподавате? Можем ли да очакваме някакви изненади, нови имена?

-  Ами голямо следване пада по българските земи, надявам се във всичко това да има смисъл! Това е шега, разбира се… Изключително умни и талантливи млади хора идват при нас. Най-прясното доказателство – на фестивала на българския игрален филм „Златната роза“, който се проведе тази есен във Варна, филмът „Синът“ на режисьора Христо Симеонов, който е наш възпитаник и прави докторантура в ЮЗУ, спечели „Златната роза“ за късометражно кино. Така че, очаквайте изненади и нови имена, без съмнение. Да спомена тук и казанлъшката група в Югозападния университет – Румен Сомов, който завърши при нас магистратура, както и нашите млади колеги студентите Милена Кънчева и Любомира Касабова… преди това близнаците Деница и Русалин Георгиеви… 

 Какъв човек е Станимир Трифонов? В какво вярва той?

-  Вярвам в Бога, разбира се! Вярвам в Бога… Какъв човек съм – знам ли?!

Екранизации на литературни шедьоври – това ли е формулата на успеха, според Вас?

-  Да! Да. Ако погледнем в историята на българското кино, ще видим, че огромен брой от филмите ни са екранизации. Вижте и световното кино…

Коя книга  си мечтаете да превърнете във филм?

-  Ами някоя много хубава, надявам се да се появи велик български роман. Както навремето, когато се появи „Хайка за вълци“ десетки колеги си мечтаехме да го превърнем във филм. В момента работим с Емил Андреев по неговата нова книга; той написа една много интересна повест „Боби Блажения и другия американец“, която се надявам да превърнем във филм, поне полагаме усилия в тази посока.

 Как попаднахте на сценария на Йордан де Мео за „Изпепеляване“?

-  Данчо, Бог да го прости, той ми се обади навремето. С него сме свързани по особен начин, в който няма нищо случайно. Запознахме се в Русе, докато снимах моя филм за Елиас Канети, който бе награден със „Сребърен ритон“. След това сме работили и по филма ми за Буров, той много помагаше на киното. Беше кино-ЛЮБИТЕЛ в най-истинския смисъл на думата. Но ето каква е историята на „Изпепеляване“ – моята майка /Бог да я прости/, като дъщеря на враг на народа е нямала право да следва и това, което властта ѝ е позволила да завърши, е медицинско училище за сестри, независимо, че е била отличничката на Випуск 1953 на Еленската гимназия. Обърнете внимание на годината – „Студеното лято на 1953 година“, имаше такъв филм. И когато завършва и става медицинска сестра, я разпределят обратно в Елена, в кабинета на д-р Константин де Мео – на Данчо татко му, чиято съдба е в основата на сценария. Малък е светът – клаустрофобично малък и шеговит. Историята е шегобийца!   

Върху какъв филмов проект работите сега?

-  Засега върху никакъв. Но кандидатстваме с вашия колега Емил Спахийски с един проект – „Часовникът на Брежнев“ се казва. Много хубав текст и много хубав проект.

От какво се нуждаят България и човечеството в тези несигурни времена?

-  Ами от сигурност. А сигурността означава… любов. Бог е любов! Толкова по този много важен въпрос… другото би било словоблудство.       

-----------------------------------------------