Гласът на България

Проф. Пламен Павлов припомня как Дунав от българска река се превърна в Лета, реката на забравата

Петър МАРЧЕВ

Фактите: След 681 година територията и населението на днешна Румъния са неразделна част от Първото и Второто българско царство; попадали са за кратко или по-дълго под печенежко, унгарско, куманско или друго господство във времето, когато българска държавност не е съществувала или е била слаба. Във воеводствата Влашко и Молдова до средата на 19. век се използва кирилицата, а българският е официалният административен език, използван от местната аристокрация до 17. – 18. век /виж влахо-българските грамоти/. Старобългарският под формата на "църковнославянски език" се употребява в Румънската православна църква до началото на 20. век. И още - до 1861 година вулгарната латинска лексика в писмения влашки език е само 20%, а останалите 80 % са думи, производни или заемки от български.

Мечтите на всички българи патриоти за Велика България витаят къде ли не, но не смеят да се прехвърлят отвъд Дунава. Какъв е Вашият коментар, проф. Павлов?

-  Аз бих казал „Историческа България”, следвайки унгарския пример - там се говори за „Историческа Унгария” и това според мене е по-точното понятие. Вярно е, че  отвъддунавските земи на средновековна България за нас са само някакъв мъгляв спомен. Дори историците рядко се сещат за тях. Иначе, обикновено говорим само за Мизия, Тракия и Македония. Добруджа, макар и не съвсем правилно, я включваме в Мизия, а често напълно забравяме Поморавието – област, попаднала по силата на историческите превратности в днешна Сърбия, но в която и днес живеят може би два милиона души с български корени. По силата на този наш синдром не на историческата памет, а на националната забрава, земите на север от Дунав остават в периферията на нашето внимание, нещо повече – във все по-далечната периферия на собствените ни представи за българското етнокултурно и политическо пространство.  

Откъде идва етнонимът "влах" и съответно названието Влашко?

- Споровете за етнонима „власи” датират от векове. По името на едно келтско племе - по неговия тотем, буквално „вълците”, поне така се приема от много учени. Впрочем, появата на средновековните власи и до днес, въпреки усилията на великорумънската пропаганда, остава загадка... Някои съвременни учени в северната ни съседка образно говорят за „мълчанието на изворите” в „смутното хилядолетие”! Е, разбира се, те се стремят да „оборят” това гръмовно мълчание, но е факт – от III до средата на XIII в. няма нито едно сведение за съществуването на романоезично население между Дунав и Карпатите! Напротив, там и днес доминира славяно-българската топонимия, нещо повече – тя е „по-плътна” в сравнение с тази в самата България! Да речем, имената на реките – най-консервативната част от топонимията - тази, която най-трудно се променя... У нас доминират античните имена, наследени от траки и римляни, макар и българизирани: Дунав, Атрос/Ятрус/Янтра, Ескус/Искър, Алмус/Лом, Августа/Огоста, Тимакус/Тимок, Тонзос/Тунджа, Марос/Марица, Стримон/Струма, и т.н./, докато на север от Дунав са Дъмбовица, Бистрица, Прахова, и пр. С други думи, през Средновековието, макар и рядко населени, тези земи са обитавани от българи, от българизирани славянски племена. Това се потвърждава и от историческите извори, особено унгарските – там през Х – ХI  в. срещаме българските боляри Салан, Глад, Охтум и др., роднини на „Магнус Кеан” – „великият кан”, както унгарците по традиция наричат българските царе Симеон, Петър и Самуил.

Сериозните исторически източници разграничават ли етнонимите "власи" и "българи"...

- Византийските и други автори от XI-XIII  в. все пак разграничават българи и власи, въпреки че има случаи да наричат така привържениците на първите Асеневци, на царете Петър, Асен и Калоян. Това е донякъде с обидна насоченост, т.е. срещу „божествената ромейска власт” са се надигнали овчари и чергари... Държавата на Асеневци, Второто българско царство, обаче не е „влашка”, „влахо-българска”, че дори и „румъно-българска”, както обичайно я представят румънските историци. Българското самосъзнание, съзнанието за приемственост с ликвидираното от ромеите царство на „нашите стари царе – Симеон, Петър и Самуил” е железен принцип за търновските царе, за българската аристокрация и духовенство. Във времето на турското робство се стига дотам, че воеводството Влахия, на практика васална на Търново територия, постепенно се превръща в огнище на влашката държавност и култура, която обаче стъпва върху българското наследство и съдържа, а постепенно и абсорбира, нови и нови „вълни” българско население на своя територия. Сходна е ситуацията и в Молдова – там българската основа е факт, но в северната ѝ част присъства русинско или украинско население.

Имате ли идея как се стигна дотук – двата най-близки народа на Балканите да се отчуждят и да забравят общото си минало и общите си корени?

-  Така е, ние сме изключително близки помежду си. Дори и в днешният литературен румънски език е съхранен огромен пласт от български думи, дори от старобългарската граматика!  Ами мартеницата?! Не е ли тя най-яркият, хилядолетен маркер на общите ни корени, на древното българско наследство, възприето от средновековните власи като свое? И независимо от войните и кървавите рани от XX в.,  би следвало да вървим към сближение, към почит спрямо общите ни корени, общата ни вяра, светини, светци и културно наследство.

-------------------------------

Проф. Пламен Павлов е един от най-влиятелните български историци. Преподавател е във Великотърновския университет. Автор и водещ на знаковото предаване "Час по България" по телевизия СКАТ. Автор е и на поетични книги.