Гласът на България

Писателят Георги Господинов пред „Гласът на България”

Георги Господинов е един от най-четените съвременни български писатели. Роден е на многозначителната дата 7 януари /Коледа по стар стил/ през важната за мнозина 1968 година. Автор и съавтор е на 15 книги, работи в Института за литература към БАН. Един от най-сериозните му успехи е създаването на собствена – млада, интелигентна и начетена – българска публика, по думите на поета Бойко Пенчев.

Това обстоятелство е в основата на читателския успех на книгите на Г. Господинов и най-вече на „Естествен роман” и „Физика на тъгата”, които се продадоха в невероятни за българския книжен пазар тиражи. Последните новини, свързани с „Физика на тъгата” са, че романът е номиниран за четири от най-престижните награди за преводна литература в Германия и Италия.

Когато Ви питаха възрастните едно време – „Какъв искаш да станеш?” – какво им отговаряхте? Тогава, през 60-те години почти всяко момче искаше да стане космонавт...

- Тъй като не ставах за космонавт и инженер, престижните по това време професии (прилошаваше ми в кола и нищо не разбирах от техника), сигурно нищо не съм отговарял. Чудех се няма ли нещо, при което цял ден четеш книги и никой да не те търси, защото бях и доста притеснителен. И изобщо всичко се промени след буквите и първата книга. Пишех разни работи в един тефтер, но не смеех и да си помисля за писател. Такава професия не се предлагаше и според мен изобщо не съществуваше в регистъра на професиите.

Кога разбрахте, че ще станете писател?

- На 6 бях сигурен, като записах първата си история, един сън. С годините изгубих тази увереност. 

Каква е заслугата на семейството Ви, за да направите този избор?

- Не беше избор, дойде естествено. Имахме прилична библиотека вкъщи, макар никой от родителите ми да не се занимаваше с литература. Като дете по онова време прекарвах целите си празни следобеди в безразборно четене. Майка ми ми подаряваше книги. Баща ми разказваше много хубаво на маса. Това е. Но може би историите на баба ми и дядо ми, които така спокойно смесваха легенди, змейове и вчерашни случки, бяха всъщност много важни за мен. Без да са чели и чували Маркес, те бяха негови герои. Когато много по-късно четях „Сто години самота”, всичко ми се струваше познато и възможно.

Няма как да не поговорим за „Естествен роман” – неговият изненадващ, но категоричен успех бе една от приятните изненади в живота на четяща България в началото на новото хилядолетие. Според мен, успехът на белетристичния Ви дебют се дължи на сполучливия опит за естетизиране на ежедневието, което всички ние обитаваме по задължение. Каква е истината?

- Тази година стават точно 15 години, откакто романът излезе. Вероятно даде кураж на много хора тогава, че романът тук и сега е възможен. И със сигурност излъга други, че това е лесно. Може би най-хубавото е, че сега продължават да го четат хора, които идват от друго време, друг век, с друг опит и други очи. И откриват там свои си неща. Това ме радва най-много, няма как да го предвидиш. Помня, че когато го писах, живях в една стаичка, без телефон, не се виждах почти с никого, пишех на един стар компютър с големите дискети, пушех непрекъснато. Бях почти стопроцентово сигурен, че такова странно нещо никога няма да излезе.

Колко станаха преводите на „Естествен роман” ?

- 23 засега, последният в Исландия. Оказа се първата българска книга, която стига там. Но преводите сами по себе си не значат нищо. Важно е дали книгата наистина се случва в тези страни, дали става част от читателското съзнание, предизвиква ли отзвук, вълнува ли експертни и редови очи. Смея да кажа, че на няколко от тези езици – английски, немски, френски, италиански и др. „Естествен роман” се случи. На други – не.

Как се развива „биографията” на „Физика на тъгата”? Само за последния месец романът бе избран за финалист на четири международни конкурса в Германия и Италия...

- След като книгата излезе, тя наистина си има своя биография, и много грешат тези автори, които си мислят, че могат да й влияят по какъвто и да е начин или да поддържат интереса към нея през скандал. Не вярвам в това. Благодарен съм на българските читатели, които първи приеха предизвикателството на този роман и се видяха част от него. Това, че романът е номиниран от чуждата критика за тези награди в Берлин, Рим и  Флоренция, разбира се, ме радва. Още повече, че става дума за книга на български писател, която излиза в неголеми австрийски и италиански издателства и трябва да се бори с гигантите в тези страни, като „Мондадори”, „Бомпиани”, „Зуркамп” и др. И с прекрасни световни писатели като Светлана Алексиевич, Дейв Егърс, Михаил Шишкин, Том Маккарти, Мохсин Хамид, Иван Вирипаев и др.

В една голяма рецензия „Нойе Цюрхер цайтунг” написа, че „с този роман Господинов не само изкарва българската литература на световната сцена, но и катапултира себе си в първа лига на европейските писатели”. Там имаше и сравнения със „Сто години самота”. Какъв е Вашият коментар?

- Най-вече се радвам, че вестник като „Нойе Цюрхер Цайтунг”, един от най-авторитетните в немскоезичния свят, събира определението „българска” с думата „литература”. И наистина вярвам, че всеки макар и малък успех на българска книга навън е нещо добро, и то не само за литературата. Това събужда любопитство у другите. Не е тайна, че там знаят твърде малко за нас. И никак не е лесно да ги впечатлиш с литература, те си имат от векове.

Писането на стихове – това помага или пречи на един белетрист? Лично аз имам предвид някои несполучливи опити на поети да напишат романи...

- Започнах с поезия и никога не съм спирал. Следващата ми книга вероятно ще бъде с поезия. Според мен - помага. Ако държиш на всяко изречение в книгата си. Ако за теб фразата и начинът, по който казваш нещо, е по-важна понякога от самото действие, тогава поетът в теб пише романа. Обичам това. Ако не ти пука за езика и пишеш само за да стигнеш по-бързо до екрана, до сценария, тогава поезията сигурно пречи.

Каква е съдбата на двете Ви пиеси „DJ” и „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”?

- Тези дни, на 11 юни  „Апокалипсисът...” ще има своята национална премиера за САЩ, както я обявяват в афиша в Балтимор. За съжаление, аз няма да бъда там. От това, което знам, прочели са много близко онова всекидневие на апокалипсиса, неговия гръм и шепот... Надявам се представлението някога да бъде поканено и в България. Иначе, двете пиеси в момента не се играят тук.

Имате ли идея някои от Вашите истории да се превърнат във филми?

- Моите книги не стават за касови филми. И не съм ги мислил за кино. Но има достатъчно луди хора с кино идеи за част от разказите в „И всичко стана луна”. И един много добър режисьор и аниматор, роден също през 1968, ще запазя името му в тайна, който не живее в България, започва да прави нещо много интересно по „Физика на тъгата”.

Какъв човек е Георги Господинов?

- Не мога да ви кажа. Чувам различни работи за него. Понякога самият аз ползвам това име.

Кои са трите Ви най-ценни качества – и като човек, и като писател?

- Помня детството си. Нямам други.

Познато ли Ви е чувството завист?

- Да, но нямам достатъчно време и повод да го упражнявам. В това винаги има някой по-добър от мен. Завистта е човешка работа, но агресивното мразене, което тя произвежда тук... Ако можехме да го вкараме в нещо смислено или да го пакетираме и изнасяме, то щеше да е българското чудо...

По принцип, най-плътни и хващащи читателя белетристични текстове се раждат, когато авторът описва ситуации, места, градове и обстановки, в които е попадал, в които е живял. От своя страна, Духът на мястото също е способен да вдъхнови написването на силен текст. Къде все още не сте бил, а Ви се иска да отидете?

- Така се случи, че след като първите 20 години от живота си никъде не бях излизал, после пътувах подир книгите си на много места по света. Живял съм и в полумазето на няколко квартири в детството си, и в стари къщи с високи тавани в Берлин по-късно. И в много хотели, с които взаимно сме се забравили. Да, мястото е важно, но онова място, което си съчинил в себе си. Места, които пренасяш навсякъде. Най-често това са местата от детството. Не знам къде ми се ходи. Където ме отведе следващата книга.

Какво и липсва на България, за да стане нормална за обитаване държава?

- Постоянство и съпротива срещу бездарието от всякакъв характер. Иначе потъваме в кич (в това число политически) и разпищолване. Минати са недопустими граници, отвъд които всичко става необратимо. Поне за още няколко поколения.

А как определяте „здравния статус” на съвременната българска литература?

- Преди четях почти всичко, сега не успявам. Но винаги се радвам, като изскочи отнякъде талантлив човек. Хем се радвам, хем се боя зарад него. Защото тук, както пише Яворов, не убиват със сребърна игла, а грубо, с топора. Ама те си изскачат, слава Богу!

За 46 години открихте ли какъв е смисълът на човешкия живот? И в частност – какво дава смисъл на живота на Георги Господинов?

- Преди 40 години, на 6, бях много по-близо до смисъла. Но ако нещо още може да се направи, то е да проявиш неочаквана за себе си емпатия и обикновена доброта. И да поддържаш чудото, може и с думи, че смисъл има. Поне за няколко човека. И децата разбира се, нищо по-смислено от тях.

Имало ли е моменти, когато Ви се е искало да „редактирате” живота си, да изживеете не по този начин земните си дни?

- Ами всеки ден, всеки ден...

Четете ли книги?

- Сигурно съм втръснал последните години с това, колко е важно да се четат книги и да се подаряват книги. И защо четящият човек  е красив. Разбрах, че имало и фестивал на „Хеликон” в Бургас, който се казвал „Четящият човек”, не го правя аз, моите опити са по-скромни. Но да, това се опитвам. И което виждам на четения, пълно е с млади хора и с хора, които не са от литературата – инженери, лекари, физици, дърводелци... Говоря си с тях и имам някакъв профил в главата си. Хората четат и се връщат бавно към книгата. Мога да говоря с часове на тази тема. Важно е да предадем тази памет за книга на децата си. Красиво е да се чете, и смислено. Литературата спасява и утешава, дава смисъл и те изправя против бездарието и тъпата пропаганда. Това е съпротива на вкуса.

Върху какви текстове работите сега?

- Пиша стихотворения. И една книга с много кратки истории.

Какъв е жанрът на човешкия живот, според Вас?

- Знаете, че не вярвам в чистите жанрове. Тъкмо защото животът не e чист жанр. И той, като романа, не е ариец. Дори в един ден от него има всичко.

Има ли надежда за бъдещето на този драматично луд свят, в който живеем?

- Това е твърде голям въпрос. Бих могъл само да допусна, че има... И нататък не знам. 

                            Едно интервю на Петър МАРЧЕВ