Гласът на България

Твърди в интервю публицистът Георги Тодоров, изследовател на българската история и Православието

Петър МАРЧЕВ

Как бихте се представил за нашите читатели, г-н Тодоров?

-  Православен християнин. Изследовател на историята, културата и изкуството.

Какъв е Вашият коментар за отказа на БПЦ и на още 3 Поместни православни църкви да участват в работата на подготвяния Велик вселенски православен събор, който бе насрочен за 16 – 26 юни на остров Крит?

-  Съборът в Крит беше лебедовата песен на един мрачен стогодишен период в историята на Православната Църква, период на господство на светския дух (комунизма, масонството, папството, икуменизма и пр.). Цариградската Патриаршия, още от времето на патриарх Мелетий ІV Метаксакис (1921-1923) и до днес е в плен на светски сили и в тежка зависимост от тях. Съборът в Крит имаше една главна цел – да легитимира икуменизма в Църквата, т. е. да вкара светския дух в самата догматика, във вътрешната отбранителна крепост на църковното учение. Слава Богу, този замисъл се провали и Българската Църква носи част от велика историческа заслуга за тази победа на Православието. Често сме недоволни от нашите свещеноначалници, но този път те заеха една смела, отговорна и доблестна позиция, която им прави чест!    

Перманентната криза /политическа, икономическа и демографска/, в която живеем през последните десетилетия е само върхът на айсберга на една друга криза – нравствената криза. Какъв е изходът от тази криза на ценностите, според Вас?

-  Изходът е точно там, където е входът. Ние влязохме в нашата перманентна криза, когато напуснахме Православието (т. е. Христа) като критерий за поведение. И това стана много преди 1944 г., дори преди Освобождението. Симптомите са видими още преди средата на ХІХ век, но българският общонароден разум не успява да разбере болестта, която прихваща. „Чипът“ се поврежда, започва да тълкува събитията бездуховно (т. е. без Бога) и това е същността на кризата. Другото – политиката, икономиката, демографията – са само следствия. Ние трябва да върнем Христос в умовете и сърцата си. Друг изход от кризата няма.  

Ако приемем, че покаянието е единственият реален изход – имате ли идея как на практика би могло да се случи едно подобно всенародно покаяние?

- Покаянието се състои в това първо да осъзнаеш греховете си, второ – да престанеш да ги вършиш и трето – да започнеш да вършиш обратното. Най-важното е първото. Ние не осъзнаваме нашите исторически грехове и продължаваме да ги възпроизвеждаме. Това провалено общество, на което всички сме свидетели, се дължи на погрешните кумири, които сме си създавали през последните 150 години. Това са погрешните „опорни точки“ на нашата всенародна идеология, които ни доведоха до пълен провал, при това именно поради наша вина.    

Според мен, демографската криза е естественият резултат от възприемането в българското общество на абортите като нещо нормално. Всъщност, става въпрос за узаконено избиване на неродени бебета, като от 1956 година досега са избити над 6 милиона невинни български дечица. Как може да се прекрати това ужасяващо, всенародно престъпление? 

- Достоевски е казал: „ако няма Бог – всичко е позволено“. Но Бог има. Затова абортът е страшен грях, който не може да бъде оправдан с никакви човешки мъдрувания. Но тези, които убиват неродените деца, извършват страшно престъпление и срещу самите себе си.     

Неотдавна Господ даде красноречив знак на българския народ, че е близо до него и чува молитвите му – спомнете си всенародния молебен за нашите медицински сестри в Либия, които скоро след това бяха освободени като по чудо. Как възприемате идеята отново да се съберат трите най-прославени чудотворни икони на България и пред тях в продължение на 40 дни да се отслужват покайни канони и всенародни молебени за това – Бог да даде спасителен път на нашата загиваща нация и държава? 

- Всички подобни духовни инициативи са полезни. Трябва по-добре да се възползваме от светините, защото не бива да поставяме светилника под крината. Имаше и друг подобен хубав почин – мощите на св. Иоан Рилски да обиколят главните градове на България през настоящата година, когато честваме кръгла годишнина от кончината му (18.08.946 г.) и от раждането му (876 г.).

Мерило за духовното здраве на един народ е броят /и качеството/ на неговото монашество. Аз разполагам с цифри от 90-те години, когато монасите в Гърция наброяваха около 4000, в Румъния – 6000, а в България бяха около 200 /последно се говори за число около 150/. Има ли някаква промяна в тези цифри и какво може да се направи за подема на българската монашеска традиция? Защото, както казва св. Иоан Лествичник: "Светлина за монасите са Ангелите, а светлина за миряните - монашеският живот."

- Монашеството в България е малобройно. Липсва традиция. Когато народът е безбожен, не можем да очакваме възход на монашеството. Бъдещите монаси се раждат в светски семейства и семейното възпитание е главен фактор за техния избор на житейски път. Но, докато в други страни да има монах в семейството е въпрос на чест и радост, то ние българите, с повреденото мислене, казваме „зачерни се“.   

Акушери на сегашната „демокрация”, в която живеем, са офицери от бившата Държавна сигурност. И най-силното доказателство за „пъпната връв” на днешното българско общество с безбожния атеистичен комунистически режим е упоритото нежелание на всички „демократични” правителства да реабилитират предмета „Религия” в българските училища. Вие имате ли надежда, че статуквото може да се промени към по-добро?

- Щеше да е добре проблемите с безбожието в България да започваха с комунистическия режим, но е много по-лошо. Прочетете „Строителите на съвременна България“ – всички тези „строители“ са бездуховни и построената от тях България е бездуховна. Толкова бездуховна, че дори не прави разлика между „духовно“ и „душевно“. Вероучение трябва да има не само за децата на България, но и за възрастните, и за интелигенцията, и за политиците.   

Преди години писах няколко писма с молби за интервю с тогавашния патриарх Максим. Накрая той ми отговори, че няма да ми даде интервю, защото съм искал „да изпъкна”. Аз си обяснявам затвореността на дядо Максим като реакция срещу медийните атаки срещу него по време на разкола. Но не мислите ли, че Църквата не бива да се самоизолира, че трябва да се използва всяка възможност за проповед на Истината – включително и чрез медиите?

- Всички ние сме Църквата. Всички ние сме призвани да изповядваме Православието чрез всички средства – чрез медиите, чрез разговорите, чрез делата и личния пример. Ако някой е по-затворен като характер, то нека другите – отворените – да проповядваме още по-усърдно!

Кога БПЦ ще се произнесе официално и категорично относно „феномени” като Ванга и Вера Кочовска? Защото мълчанието на Църквата за „делата на мрака”, които вършат врачките и екстрасенсите, води до прелъстяването на голяма част от българския народ. Хората се заблуждават, казват си – ами ето, Ванга построи черква, митрополитът я освети – значи всичко е от Бога. По БНТ излъчиха и сериал в прослава на „пророчицата” Ванга. Стигна се дотам, че архиерейският наместник на Петрич поиска врачката Ванга да бъде канонизирана. Какъв е Вашият коментар?

- Отношението към Ванга е срам за Българската Църква. Тя трябваше още приживе да бъде поставена на мястото ѝ, духовно обгрижена, измъкната от окултисткото ѝ обкръжение – особено след 1989 г. Екстрасенските способности винаги са съблазън за духовно незрящите, каквито са всички почитатели на Ванга. Църквата трябва да обяснява – чрез вероучението – че духовете са два вида: небесни (чисти) и поднебесни (нечисти). И че най-важното е да различаваме проявленията на Светия Дух, който води към спасение, и проявленията на лукавия дух, който води в обратната посока.

Нещо повече – откровени екстрасенси се подвизават като монашествуващи и заблуждават православните българи. Пример – т. нар. „сестра Христина” край Смолян…

- Тя също е духовно заблудена и заблуждаваща.

Публична тайна е съществуването на т.нар. „старостилен разкол” в България. Как би могъл да се разреши този наболял проблем, който е голямо изкушение, и то за едни от най-ревностните православни християни?

- Старостилните разколници са прави за стария стил, но съвсем неправи в разкола. Те трябва да се върнат в Църквата като вземат разрешение (благословение) да служат по юлиянския календар, по който са служили светите Отци. Така те ще помогнат на църковното ръководство да преосмисли грешката от 1968 г., когато под влияние на светския дух се отказа от светоотеческия календар и прие светския.

Не мислите ли, че схизмата, наложена на Българската екзархия от Вселенската патриаршия /1872 – 1945/, е в основата на българските неблагополучия – както в духовен аспект, така и в национален /неслучилото се българско обединение, изплъзналият ни се национален идеал/?

- Решаващата самоубийствена крачка е направена на 3 април 1860 г., когато ние престъпваме църковния канон – т. е. Божия ред – и кощунствено заместваме насред литургията Христос със светския дух. И до днес ние късогледо празнуваме тази национална катастрофа като мнима победа (наречена „Българския Великден“). А всъщност това е „турският велик ден“. Това е победа на турската геополитика и исторически провал на българи и гърци, които така и не разбират, че са се хванали на турското „разделяй и владей“. Именно т. нар. „Български Великден“ съсипа българите и гърците и съхрани турското владичество над Цариград и Проливите.  

Т. нар. Македонска православна църква в момента преживява изпитания, подобни на тези, които Българската екзархия понесе по време на схизмата. Какво може да направи БПЦ, за да помогне на нашите еднокръвни и едноверни братя отвъд Осогово да излязат от тази изолация?  

- Българската Църква в случая не е решаващият фактор. Тя може да лобира за Охридската Архиепископия, но няма достатъчен кадрови и политически ресурс.

Вие сте известен и със скептицизма си относно ролята на нашите национал-революционери за българското национално битие… Предполагам, че обществените реакции на такава позиция са били съпоставими с реакцията на човек, комуто някой е бръкнал в окото?

- България ще продължи да бъде  в състояние на перманентна национална катастрофа, докато продължава да се кланя на бездуховни кумири – на хора с душевност (страсти, чувства), но без духовност. Българските национал-революционери, както всички революционери, естествено, са острастени, душевни, а не духовни люде. Един народ става истински духовен само когато си постави за образци светците, а не двигателите на светския дух.  

Слабоизвестно в българското общество е едно печално обстоятелство – че погромът над България през 1913 година е подготвен от руската имперска дипломация. По този повод един голям български патриот и духовник – Старозагорският митрополит Методий /Кусев/ издава през 1914 година специална книга. Несериозно е да си мислим, че решаването на българския национален въпрос /който минава през зачитането на правата на българите в Р Македония, в Сърбия и Гърция/ може да мине без намесата на Русия. Не са възможни и истински добросъседски отношения между България и нейните съседки, ако тези отношения не почиват върху Правдата. Църквата по презумпция е богочовешка институция, в която благодатно живее Истината, Която е Христос. Българската православна църква и Руската православна църква биха били най-добрите посредници за началото на едни ползотворни разговори и общение между държавните ръководства на Русия и България. Чиято крайна цел ще е да бъде поправена извършената Неправда спрямо България и българите. /Не е тайна, че от 1886 година реалната руска политика е насочена към фаворизиране и уголемяване на Сърбия и Гърция, за сметка на България./ Какъв е Вашият коментар, г-н Тодоров?

- Българското историческо мислене е митологично. А неговата митология е създадена не от нас, българите, а от „опорни точки“ на по-умните от нас велики сили (през ХІХ век това са Австро-Унгария, Великобритания, Франция, папството). България не е имала умствен потенциал да се противопостави на световните тинк-танковете и е станала тяхна жертва. Обикновено ние се заблуждаваме, че мислим с главите си, а всъщност само възпроизвеждаме митологемите („опорните точки“), които могъщите интелектуални центрове ни внушават. Водещите интелектуални центрове в света през ХІХ, ХХ и ХХІ век са антиправославни. Те щамповат мисленето на огромното мнозинство от българите и успяват да ни накарат да намразим всички наши православни братя: и гърците, и сърбите, и руснаците – което е целта. Жертва на подобни „опорни точки“ са и голяма част от нашите духовници – включително и светски мислещия митрополит Методий (Кусев). Българският национален провал от 1913 г. е шедьовър на австроунгарската геополитическа мисъл. Първо тя успява да торпилира създадения под егидата на Русия православен Балкански съюз тъкмо когато той срази историческия враг на Русия – Турция. Второ: Австрия успя да доведе до национална катастрофа нас, победителите от Лозенград, Люле-Бургас и Одрин – и да превърне България във враг на всички православни държави и в свой безумен съюзник в последващата катастрофална световна война. И трето – това за авторите на „опорните точки“ е висш пилотаж, а за нас вече е диагноза – ние сто години продължаваме да повтаряме като свое умно „мислене“ антиправославните мантри, които ни погубиха („българският Великден“, „задунайска губерния“, „съюзници-разбойници“ и пр.). По този въпрос миналата година издадох книгата „1915 – българската световна катастрофа“. Истинският критерий за всичко е Христос, т. е. Православието. Но ние не прилагаме този критерий, който съвсем ясно разкрива истината в историята, а го заместваме с митологеми, специално създадени за да ни доведат до национални катастрофи. Тези катастрофи, преди да станат военни, политически, икономически, демографски – са умствени и духовни.