Гласът на България

Вдигат паметник на големия български родолюбец на входа на Военната академия

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Съвсем скоро на входа на Военната академия „Г.С. Раковски“ ще се извиси снажната, знакова фигура на големия български военен педагог и знаменит с храбростта си офицер полк. Борис Дрангов. Роден на 3 март 1872 година в град Скопие, Дрангов учи и служи в един взвод с Гоце Делчев във Военното училище в София. Вече като офицер, става пословично известен с бащината си загриженост за редовите войници.

„Българският войник е създаден да бие и побеждава, а не да бъде бит и мачкан!” – казва той. Затова и войниците го гледат в устата и са готови да умрат за него.

 „За да живее България, има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни и поцепени нравствени кастрати. – пише полк. Дрангов. - За да побеждава България трябва да се води от възвишени характери, а не от безмълвни, раболепни самопоклонци. Ново вино не се налива в стари мехове/ Евангелие на Матея Глава 9:17/ Така е било, така е и така ще бъде и инак не може да бъде. Помнете дълбоката поука на почитания наш пустинник /Иван Рилски –б.р. /– Причина за изчезване на всяко държавно устройство е безгрижието в развалата. Помнете и усърдно, чисто метете стълбата само отгоре надолу!”

В разгара на Първата световна война, на 18 март 1917 г. подполковник Дрангов поема командването на 9-и пехотен Пловдивски полк от 2-ра пехотна Тракийска  дивизия,който отбранява участъка от кота 1050 в завоя на река Черна на Южния фронт. На 26 май 1917 г., обхождайки позициите на полка, той е тежко ранен при започналия артилерийски обстрел от страна на противника. Един от френските снаряди пада непосредствено до него. Шрапнел разкъсва крака му, засяга и ръката му, но смелият офицер стиска зъби и не губи съзнание, като отказва всякаква извънредна грижа. „Каквото за всички войници, това и за мен“ – категоричен е полковият командир.

Последните му думи са: „Колко много исках още да служа на България“! Вечерта на 26 май/5 юни 1917 г. той затваря завинаги очи; погребан е в двора на църквата „Свети Димитър“ в Скопие, като хиляди жители на родния му град го изпращат в последния му земен път. Служилите при него бъдещи бележити писатели Чудомир, Антон Страшимиров и много други се разплакват като малки деца при вестта за смъртта му.

За да изтрият спомена за българския юнак Борис Дрангов, след войната сръбските власти преместват костите му в градското гробище.

Към любимата Македония, за чиято свобода и обединение с Майка България полк. Дрангов живя и умря, ще гледа и бронзовата статуя на българския храбрец и родолюбец, който ще остане в Историята с думите: „Две смърти няма, без една не може!“