Гласът на България

Кога се заблудихме и слязохме от пътя, завещан ни от свети Иоан

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Днес, 18. август, БПЦ почита Успението на най-прославения български светец, на духовния баща на българския народ – свети Иоан Рилски Чудотворец. Днес е и третият рожден ден на нашия новинарски портал „Гласът на България“. „Нашият“, защото през тези три години бяхме заедно - и списователите, и читателите /радостни, гневни, критични, смирени, търсещи истината/ - а над нас и с нас пребиваваше и нашият молитвен застъпник, свети Иоан.  

В днешния ден е редно да се поклоним на Рилския светец и да му благодарим за застъпничеството пред Бога. Редно е и да си припомним неговия Завет:

„И, преди всичко, завещавам ви

да пазите светата вяра непорочна

и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но ходете по царския път. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща…“

Опази ли се народът ни от „чужди и различни учения“? Не успя, за жалост. Още след успението на св. Иоан по земите български взеха да избуяват, като отровни плевели, еретическите лъжеучения на павликяни, богомили, адамити… на паписти, унияти, протестанти, масони, дъновисти, марксисти, ленинисти… Някой оптимист може да каже, че вече всичко това е преживяно и преодоляно… и всичко при нашия народ вече е ОК. Но дали е така, наистина? Въпреки огромните усилия и неимоверните жертви, които даде България през ХIХ и ХХ век, националното ни обединение така и не се състоя. В духовен план положението е още по-трагично – истински вярващи, практикуващи своята отеческа православна вяра днес са само шепа хора, шепа българи. Така - разтерзана и нещастна, пръсната по целия свят, топяща се като свещ, българската нация посрещна ХХI век.

Всеки човек /освен ако не е глупак или безумец/ може и трябва да направи анализ и да прецени къде, кога и в какво точно е сбъркал. И да поправи грешката си. Същото важи и човешките общности, в частност – народите. Можем ли, имаме ли умствен и нравствен капацитет, за да видим къде и кога сме сбъркали като народ? И кога сме слезли от пътя, завещан ни от св. Иоан Рилски?

Да, есента на 1944 година беше трагична!

Но единствено комунистите ли са виновни за днешната ни българска безизходица? Спомнете си, че митрополит Борис Неврокопски публикува знаменателната си брошура „Кризата в нашето училище“ още през 1928 година. Очевидно, семената на злото са били посети много по-рано!

Износът на революция от болшевишката империя на Ленин и Сталин? Да, но не е само това.

Завистливите и алчни съседи и зловещата роля на руската царска дипломация през 1912 – 1913 година? Има го и това. Но това са видимите раздвижвания на повърхността… А всичко, което се случва, си има дълбоки вътрешни причини.

Дали пък Благоев и неговите „чучулиги“ не са тези, които пренесоха от Русия и посадиха на българска почва разрушителния дух на марксизма? Така е, но… вирусът може да победи само един организъм с отслабени съпротивителни сили.

Отслабени ДУХОВНИ съпротивителни сили.

Даа, Схизмата!

През май 1872 новоучредената преди две години Българската екзархия се обявява за автокефална (независима), а не за автономна, каквато е според султанския ферман. Това нарушение на каноните е използвано от Цариградската патриаршия като повод да обяви на 16 септември 1872 година на Константинополския събор Българската екзархия за схизматична. На събора присъстват 28 архиереи от Цариградската патриаршия, антиохийският, александрийският, йерусалимският патриарх и кипърският архиепископ. Тоест само архиереи от т. нар. гръкоговорящи църкви при тотално числено превъзходство на архиереите от Цариградската патриаршия. Йерусалимският патриарх Кирил се отказва от по-нататъшно участие в събора и се връща в Йерусалим, като преди това заявява, че „не смята себе си в правото да подпише решението на събора, защото то е прието под влиянието на народните страсти, овладели, за нещастие, Вселенската църква”.

Но драматичните събития от септември 1872 година са само следствие от случилото се на 3 април 1860 година. Иженарицаемият в българската историография „Български Великден“. Когато епископ Иларион Макариополски не споменава по време на литургията името на Вселенския патриарх. Този негов бунт против канона пък е предшестван от десетилетия на съпротива от страна на българите срещу Патриаршията. Която от 18. век до голяма степен е приела етнофилетистката гръцка „Мегали идея“ /за възстановяване на Византия/ и се стреми да гърцизира негръцкото християнско население в Османската империя.  

С две думи – светският дух е завладял Цариградската патриаршия, която очевидно е забравила Христовата заповед за любовта – да възлюбим ближния като себе си.

Бедата за нас, българите е, че в притесненията си не търсим помощ от правилното място – от всеблагия, от всесилния Христос.

А се хващаме на гръцката въдица

– и тръгваме да дирим помощ от света, от светската власт на Империята.

Тръгваме унизително да търсим подкрепа от ересиарха на папизма. Спомнете си трагикомичната страница с българското униятстство и неговия „мозък“ – политиканът бай Драган Цанков. За „лице“ на униятския разкол Цанков налага престарелия и оглупял архим. Йосиф Соколски, бивш разкаял се разбойник. В началото на 1861 година дядо Йосиф бил приет във Ватикана и тържествено ръкоположен за "архиепископ и наместник на съединените с Рим българи". Безславна и краткотрайна била обаче победата им. По свидетелството на Г. С. Раковски, „първите съмнения у дядо Йосифа, че на стари години е попаднал в "клопките на сатаната", се породили, когато видял, че папата блажи в петък. А истинска буря на негодувание се надигнала у него, когато поискали да обръснат брадата му.“ Въпреки своята оперетност, епизодът с българската уния, оставя трайни поражения – през 1904 година Македонският български апостолически викариат има паство от 10 371 души.

Нека да обобщим – проблемите на българския народ започват тогава, когато слизаме от пътя, водещ към Христос. Когато спираме да живеем чрез Христос. Когато приемаме на въоръжение светските, секуларни и в крайна сметка луцифериански методи на действие /да си припомним, че Луцифер е първият „бунтовник“ във вселенската история/. Слава Богу, от 1945 година Схизмата е в историята. Но тези 73 безблагодатни години още дълго ще тежат на националното ни битие. Само един пример – и руснаци, и румънци, и сърби преживяха като нас ужасите на „реалния социализъм“. Но след промените през 1989 – 1990 година православната вяра в тези страни е в изключителен подем. Докато при нас има

бум единствено на черната, езотерична духовност.

Какво ни остава? Първо - да се убедим, че сме си научили добре историческия урок. А именно, че ако не поставим Христос в центъра на нашия личен и обществен живот като нация, ще продължим да влачим жалко и окаяно съществувание. Ще продължим да се питаме – защо, въпреки че проляхме реки от българска кръв, а армията ни не знаеше поражение, българският народ остава разпокъсан и унижаван?! Да погледнем към Македония. Да, Бог наистина забавя, но не забравя. Защото Бог е Господ на правдата. И, както припомни игуменът на Бигорския манастир думите на псалмопевеца: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят заедно!“

За да се сбъдне този наш български копнеж, трябва да помогнем на Македонската православна църква да излезе от схизмата, в която се намира от 1968 година. Но, преди всичко, да разтворим широко вратите на сърцата си за Христос, който ни е дал обещанието:  „Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.“

А днес да възкликнем:

Преподобни отче Иоане, моли Бога за нас!