Поместните православни църкви с охота канонизират национални герои, за чиято святост няма потвърждение от Небето

НАШИЯТ КРЪСТ

„Източното Православие през цялата си история е било религия на народа. С използването на говоримия език в Литургията, със способността си да асимилира и развие различните култури, с водачите, които често поемат върху себе си отговорността за цели нации, Православието става неразделна част от националното съзнание на народите. Това важи за гърците, които олицетворяват

Православието с елинизма, за руснаците, които имат своя ирационален месианизъм за "Святая Русь", за сърбите, които не правят разлика между православие и светосавие (духовното наследство на св. Сава). Силата на тези различни форми на религиозен национализъм е огромна. Но през XIX век се получава нещо ново. Балансът между религия и култура се загубва. Вместо да освещават националния си живот чрез прилагане в него високите идеали за Едната Църква, както това са правили светите отци, св. Сергий, св. Сава, православните от този регион започват да използват Църквата като инструмент за увековечаване на техните национални, политически и културни интереси.“ Това са думи на отец Иоан Майендорф.

Свидетели сме до какво дъно пропадна РПЦ, превръщайки се в знаменосец на войнолюбците на Путин, пропагандирайки империалистическата доктрина „Русский мир“. Нещо подобно се случва и със Сръбската църква, която е дясна ръка на Вучич, който не крие амбициите си да сглоби Велика Сърбия, макар и с цената на реки, езера и морета от кръв. Повечето поместни църкви са болни от етнофилетизъм – и поради тази причина е близо до ума, че те канонизират личности с калибър на национални герои, но чиято святост не е потвърдена от Небето. Примерите са много, но няма да влизаме в детайли, за да не изпаднем в греха на осъждането. Върховният съдия ще отсъди и без наша помощ…

Но ние, като българи и родолюбци, не бива да си затваряме очите за документираните пакости /меко казано/, които двама сръбски светци са причинили на нашия народ. Допускам, че сърбите невинаги са били българомразци. Даже бях разтърсен, когато прочетох свидетелството на Захари Стоянов, как при посрещането на Хвърковатата чета в Белово по време на Априлското въстание, един сърбин, облян в сълзи от вълнение, прочел свои стихове, посветени на войводата Бенковски! Проблемът при сърбите се появява с Начертанието на Гарашанин. Поради непреодолимия северен съсед на сръбското княжество /Австро-Унгарската империя/, Илия Гарашанин посочва, че сръбската държава може и трябва да се разширява в посока юг-югоизток, поглъщайки по-големи или по-малки късове плът от тялото на българската нация. Така се стига до кражбата/поглъщането от сърбите на българските области Зайчарско, Поморавието, Западните покрайнини, Вардарска Македония. Знаете ли кой е духовният управител на завоюваната с измама Южна бановина /Вардарско/ от 1920 до 1936 година? Да, св. Николай епископ Охридски и Жички. А спомняте ли си какво са вършили сръбските окупатори през това време в Повардарието – всички български учители и свещеници са или избити, или прогонени и са заменени със сръбски. Българските надписи в училища и храмове са изчегъртани, костите на погребаните в черковните дворове български офицери и войници са изровени и хвърлени в реките, терорът над българите с цел да бъдат асимилирани е бил ужасен… Бил ли е наясно с тези безчинства св. Николай Велимирович? Това, което е потвърдено е, че по това време той е съчинявал своите поетични „Езерни молитви“ на брега на Охридското езеро.

Другият сръбски светец, за който ще поговорим сега, е св. Сава Сръбски. Ето какво пише по темата известният историк проф. Пламен Павлов

П. М.

Св. Сава Сръбски в българската история

Пламен ПАВЛОВ

На 27. Януари т. г. в Скопие на възможно най-високо равнище бе отбелязан денят на сръбския национален светец Сава. Както и в предишни години, т. нар. Савинден беше официално организиран от сръбските организации в република Северна Македония. Друг е въпросът дали въпросните сърби действително са такива или са потомци на т. нар. сърбомани, чиито български предци попадат под отровното влияние на сръбската пропаганда. Новото при честването на св. Сава през 2024 г. е включването на пристигналия в Скопие сръбски президент Александър Вучич, при това в компанията на президента на републиката Стево Пендаровски, премиера Димитър Ковачевски и други високопоставени лица. В тяхно присъствие високият гост заяви, че сърбите са „най-близкият народ“ на „македонците“ и че неговата страна „... не иска от Северна Македония промени в конституцията...“. Това било „вътрешен въпрос“ - фраза, в която се съдържа зле прикрита антибългарска реторика в духа на традиционния великосръбски шовинизъм. Пък и защо Вучич да иска промени, след като сърбите изначално са записани като „държавнотворен народ“ в македонската конституция? Докато за българите (в исторически план мнозинството от населението на републиката!) това е табу, предмет на увъртания и дори на истерика, например от страна на лидера на ДПМНЕ Мицковски, на „антифашисти“ и юго-носталгици...

Ако се върнем към Савинден в Скопие, в събитието взеха участие и представители на Република Сръбска (част от независимата държава Босна и Херцеговина!), явно със съгласието на домакините. Тази „подробност“ напомня изяви от близкото минало, при които тогавашният президент Георге Иванов или пък скандалният премиер Никола Груевски се „засичаха“ при визити в чужбина с не по-малко скандалния босненско-сръбски лидер Милорад Додик. Не става въпрос за „случайни“ срещи, а за израз на доброволното, почти васално поведение на северномакедонските политици към управниците в Белград.

Във връзка с коментираното тържество в Скопие д-р Милен Врабевски, председател на Фондация „Българска Памет“, сподели с мен, че никога при многобройните си контакти с наши сънародници в Северна Македония, Албания и Гърция, не е чувал и думица за св. Сава! Ще видим защо, но нека накратко разкажем за сръбския принц Растко Неманич, останал в историята с монашеското си име Сава. Растко е най-малкият син на великия жупан Стефан Неман (1168-1996), обявен също за светец като монах Симеон. Роден е около 1175 г. и едва шестнадесетгодишен е поставен начело на областта Захълмие/Захумлье в Далмация. По не съвсем ясни причини напуска поста си и става монах в атонския руски манастир „Св. Пантелеймон“ - факт, използван за пропагандата на „дружбата“ между Белград и Москва, въпреки че пряка наследница на Киевска Рус всъщност е днешна Украйна... Под натиска на Византия Стефан Неман абдикира в полза на сина си Стефан Първовенчани (1196-1227) и също отива на Атон. През 1197-1198 г. двамата със Сава обновяват запустелия Хилендарски манастир - обител, която през вековете е под егидата на Сърбия, но в нея най-често доминират монасите българи. Достатъчно е да посочим отец Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и екзарх Антим...

Завръщайки се от Света гора, Сава работи за укрепването на духовната власт, но се меси и в политиката. През 1214 г. монахът, дошъл уж като „приятел“ от името на своя брат крал Стефан Първовенчани, е в основата на убийството на севастократор Стрез, български господар в Македония с резиденция в Просек /дн. Демир капия/. Подлото убийство е заради сближението на севастократора с неговия роден брат цар Борил (1207-1217), което пречи на сръбските планове. Не е ли абсурдно днес в Скопие да възвеличават човека, който елиминира Стрез, определен от „историчарите“ като средновековен „македонски“ владетел?! За св. Сава делото на неговия живот е учредяването на самостоятелната Сръбска архиепископия (1219 г.). В преследването на тази цел Сава проявява завидни качества на дипломат и политик. Използвайки конфликта между византийските държавици в Никея и Епир, сръбската църква получава признание от „Вселенската“ Константинополска патриаршия, тогава в изгнание в Никея поради латинската власт във византийската столица. Сръбските епархии неканонично са откъснати от диоцеза на Охридската архиепископия „... на цяла България...“, а архиепископ Димитър Хоматиан подлага Сава на убийствена критика! Наистина, не е приемливо днес Македонската православна църква да бъде третирана като „дъщеря“ на сръбската (същата, която някога се е откъснала от Охрид!), но в тази посока немалка вина има и нашият български Свети синод.

През следващите години енергичният сръбски архиепископ търси приятелството на цар Иван Асен II, нещо повече - прокарва българските интереси не само в Сърбия, но и в международен план. През 1234 г. Сава подкрепя държавния преврат, с който на власт идва крал Стефан Владислав (1234-1243), зет на българския цар, с което Сърбия попада в зависимост от България. При своята втора обиколка по Светите места Сава носи послание от българския цар до патриарсите на Александрия, Йерусалим и Антиохия за признаване на Търновската патриаршия (1235 г.). На връщане през есента на 1235 г. Сава не отива в родината си, а пристига в българската столица. Както четем в неговото житие, “... и когато пристигна с кораб в Несебър (...), царят изпрати свои слуги и коне, за да придвижат от морето с всякакви почести /.../ и го посрещна и любезно го прие, и устрои голямо тържество по случай идването му. И в неговите топли палати заповяда да се настани...“ В Търново Сава води разговори и със св. патриарх Йоаким I, дарява реликви, донесени от Божия гроб, на патриаршеската катедрала „Възнесение Христово“ и други църкви. Съборен от болест, умира на 14 януари 1236 г. на шестдесетгодишна възраст. Днес в Сърбия, както виждаме, и в „най-близката“ u Северна Македония, паметта на светеца се чества по нов стил.

По волята на „своя сват“ Иван Асен сръбският духовен водач е погребан в църквата „Св. Четиридесет мъченици“. Въпреки че мощите му са измолени от крал Стефан Владислав и пренесени в Сърбия, през следващите векове гробът на светеца е почитан, вкл. от сръбски дипломати и духовници. И още нещо важно, което обикновено се премълчава - култът към св. Сава, днес най-таченият сръбски „небесен застъпник“, възниква в Търново! Идеята е дадена от св. патриарх Йоаким I, който насърчава монаха Доментиан да напише първото житие на новия светец. Прочутата търновска църква е обект на внимание от страна на сръбски поклонници и днес, което не е случайно - през 1594 г. мощите на св. Сава са публично изгорени в Белград като част от репресиите на османските власти срещу въстаналите сърби. Оцеляват само две частици, които се съхраняват в манастирите „Св. Тройца“ в дн. Черна гора и „Покров Богородичен“ в Самоков, защото някогашната епископия в този наш град през XVI-XVIII в. е в състава на Печката патриаршия.

Далеч съм от мисълта да „съветвам“ властите в Скопие чия памет да празнуват и заедно с какви „високи гости“ да го правят... Няма съмнение, че св. Сава е емблематична фигура за сърбите, но и за „сръбския свят“, твърде сходен от геополитическа гледна точка с прословутия „русский мир“... Какво общо обаче има св. Сава Сръбски с „македонската национална свест“ и „идентитет“, още повече пък с историческата истина? И е показателно, че след разпадането на мимолетно съществувалото Сръбско царство на Стефан Душан (1331-1355) в наследилите го български държавици в Македония на Вълкашин, Йоан Углеша, Константин Драгаш и други местни господари култът към св. Сава на практика изчезва. Връх взема традиционната почит към светите Климент, Наум, Иван Рилски, Петка Търновска... Така е до XIX в., когато светецът е превърнат в един от символите на великосръбския шовинизъм. Уви, както виждаме, негови поклонници - не толкова на самия св. Сава, а на този шовинизъм - в Скопие има и днес.