Редно ли е свещеникът да благославя войници, които убиват други християни?!

Иоан БУРДИН

Публикувана бе информация, че Московската патриаршия търси 250 военни свещеници - те дори изпратиха съответно циркулярно писмо до епархиите. Не разбирам съвсем защо. Свещеникът не може да убива и не може да благославя убийствата...     Ясно е, че ако се отнасяме към свещеника като към жрец, тогава присъствието му в действащата армия е разбираемо:

да прогони злите духове, да умилостиви боговете с жертвоприношение, да се моли за победа над враговете и други подобни. Такива „специалисти“ придружаваха всяка езическа армия. Но нима християнският свещеник не е нещо различно?

Аз вярвам, че свещеникът е преди всичко пастир, който насочва хората към Бога и се грижи християните да не се отклоняват от изпълнението на Божиите заповеди. Учи ги на любов, милост, състрадание – на всичко онова, което няма място на фронта.

Според мен, християнският свещеник на бойното поле може да бъде само в едно-единствено качество (освен ако няма някакви медицински познания) – на юродив, който стои между воюващите страни и в името на Христос ги моли да спрат да се избиват взаимно.

Но не съм чувал за такива свещеници. Такива неща, изглежда, не е имало нито в древността, нито в близкото минало. Донесоха ли, все пак, военните свещеници някаква полза?

Институцията на полковите свещеници е съществувала преди революцията. От спомените на протопрезвитера на руската армия и флота Георгий Шавелски знаем, че някои свещеници дори водеха своите полкове в атака. С кръст в ръка, готови първи да умрат.

Повече от 5000 духовници са били мобилизирани на фронтовете на Първата световна война. Това спаси ли армията и флота ни от крах? Спря ли жестокостта - дори не към враговете, а към самите тях от страна на разбунтуваните руски войници? Това помогна ли на Църквата по време на революцията и гражданската война? Може би вчерашните другари по оръжие не са позволили на революционерите да обиждат и убиват техните полкови свещеници?

Според свидетелството на отец Георгий Шавелски, много военни свещеници през 1917 – 1918 г. са били принудени да обръснат брадите си, да се облекат във войнишка униформа и в този вид да избягат от фронта от неизбежни репресии. Самият Шавелски едва се спасява от смъртта.

Откъде такава омраза у довчерашните колеги? Заедно с които хранихме въшките в окопите и тръгвахме в атака, с които се изповядвахме и причастявахме със светите Тайни?

Или може би свещениците са правили нещо нередно по време на войната? Нали за това говореха? Нали това са проповядвали? Не са ли служили на Христос?

Същият Шавелски цитира крещящ случай, когато военни офицери - още преди революцията, през 1916 г. - направили тоалетна в палатката, която преди това е била използвана като полкови храм! Не е ли вярно, че това говори много за авторитета на църквата на фронта, където смъртта изглежда принуждава дори атеистите да си спомнят за Бог?

Има едно удивително свидетелство, оставено от бившия военен свещеник архимандрит Спиридон Кисляков. През 1914, след избухването на войната, той изнася проповед, в която по-специално казва: "Докато християните водят войни, дотогава те нямат право да се наричат християни."

Той обаче не остана настрана, а честно се опита да разбере има ли място за християнин (и особено за свещеник) във войната. В крайна сметка толкова убедителни бяха препратките към Александър Невски, Сергий Радонежски и Пересвет – всички онези имперски митове, с които църквата в продължение на стотици години оправдаваше отстъпничеството си от Евангелието и Христос.

Написа рапорт и доброволно отиде на фронта.

В полковата църква в гората архимандрит Спиридон отслужи литургия, причасти войниците, произнесе проповед, след което, както той пише, причастниците отидоха на фронтовата линия „да убиват други християни“. По този начин той причасти с Кръвта и Тялото Христови най-малко 200 000 души. Преломът в него настъпва след като самият той попада под бомбардировка. Легнал на земята и вкопчен в нея с ужас, той видя над главата си корема на немски самолет с огромен черен кръст. И от отвора на „долния надлъжен край“ на този кръст бомби летяха към хората.

Тези бомби му дадоха отговор на въпроса за християнското отношение към войната: „Войната, в която Русия се оказа като в капан, е унищожение. На първо място, това е гибел за човека, когото тя тъпче в пръстта, унижавайки Божия образ в него: войната е гибел за цялото християнство.“

И затова: „Христовите пастири не трябва да признават абсолютно никаква държавна власт, още по-малко да ѝ принасят в жертва своите християни като войници; защото Христос не е поверил Своите християни на никой цар, на никакви земни власти...”

Така пише в началото на 20. век бившият военен свещеник, който търси в християнството Христос, а не материални облаги и църковни награди. За съжаление, самотният му глас не се чу нито тогава, нито по-късно.

Минаха сто години, а ние пак се връщаме към същия въпрос: Какво общо може да има един свещеник (и изобщо всеки християнин) с войната?!

------------------------------------------

Авторът на текста о. Иоан Бурдин бе прогонен от Русия и РПЦ-МП от патриарх Кирил - заради отказа му да чете скандалните молитви за победа на руското оръжие. Понастоящем той е в България.