Как новата стратегия за развитие на държавната културна политика в РФ превръща РПЦ в секта

Валериан Дуниг-БАРКОВСКИ

В Русия държавата се стреми да контролира всички аспекти на живота. Това е особено забележимо по отношение на религиозната сфера, където режимът активно въвежда идеологията на „традиционните ценности“, които все повече се свързват с православната вяра в рамките на официалната Руска православна църква. „Стратегията на държавната културна политика до 2030 г.“,

приета през септември 2024 г., показва засилване на ролята на Руската православна църква в държавната политика, както и държавния контрол върху религиозния живот в Русия.

За да разберете, трябва да сравните текстовете на Стратегията от 2016 г. и новото издание от 2024 г. Във версията от 2016 г. религиозната сфера беше представена като част от културното многообразие на Русия, акцентът беше върху многонационалността и мултирелигията и беше подкрепена идеята за плурализъм. Документът беше насочен към развитието на културното наследство и хуманитарния потенциал и признава значението на религиозните организации в подкрепа на духовните ценности. Той обаче не поставя една религиозна традиция над другите и не предлага механизми за контрол от страна на държавата.

Във версията от 2024 г. ситуацията се промени драматично. Новият документ ясно дефинира „духовните и морални ценности“ като най-важната част от националната идентичност, която трябва да се защитава и развива. В самото начало авторите на стратегията директно заявяват (и впоследствие многократно цитират) „Основи на държавната политика за запазване и укрепване на традиционните руски духовни и морални ценности“, одобрени от В.В. Путин през ноември 2022 г. Именно в тези „Основи“ един от първите постулати утвърждава „особената роля“ на Православието „във формирането и укрепването на традиционните ценности“, точно както навремето член 6 от Конституцията на СССР официално установява превъзходството на комунистическата партия и нейната идеология над другите.

Новата стратегия всъщност налага тотален идеологически контрол в името на „православните ценности” върху целия културен живот на обществото. Официалната пристрастност на културната стратегия към новата идеология на „традиционните, особено православните ценности“ ще бъде особено ясна, ако отбележим, че самото понятие за тези „духовни и морални ценности“ се появява в Стратегията от 2016 г. само веднъж, а в новата версия от 2024 г. - 24 пъти, всъщност по два пъти на всяка от страниците ѝ.

Този подход всъщност превръща „главния учредител, укрепител и пазител на ценностите“ – Руската православна църква (РПЦ) в един от стълбовете на държавната идеология. Това може да доведе до натиск върху други християнски деноминации и алтернативни православни движения, защото не се вписват в официалната доктрина.

По този начин държавната политика за защита на „традиционните ценности“ и борбата с „външните идеологически заплахи“ формира основата за дискриминация и преследване на онези религиозни общности и служители, които се стремят да запазят своята независимост.

„Държавното православие“ срещу Символа на вярата

Стратегиите, както минали, така и настоящи, говорят много за „заплахи за културата“. Версията от 2016 г. говори за заплахи от хуманитарна криза поради „недостатъчни инвестиции“ в хората, като дори отбелязва заплахата, произтичаща от „пропаганда на религиозна нетолерантност“ и „лошо качество на образованието“. В новата Стратегия не е останала и следа от старите заплахи. Стратегията цитира почти дословно гореспоменатите „Основи на политиката на ценностите“ и всички заплахи, изброени в нея, вече са „атаки от Съединените американски щати и техните съюзници, както и от транснационални корпорации, чуждестранни нестопански правителствени, религиозни, екстремистки и терористични организации, които оказват информационно и психологическо въздействие върху индивидуалното, груповото и общественото съзнание чрез разпространение на социални и морални нагласи, които противоречат на традициите, убежденията и вярванията на народите на Руската федерация“.

Като се има предвид „основната роля“ на държавното православие, обсъдена по-горе, подобно „насърчаване“ не само заплашва религиозната свобода на неправославните, но също така противоречи на основните принципи на самата Вселенска православна църква, изкривявайки нейната еклисиология* и превръщайки я в инструмент на държавната власт. Тъй като православието сега официално се позиционира като основен елемент на „традиционните“ руски ценности, изискващ защита и насърчаване, тогава всъщност такова отношение поставя именно „руското традиционно православие” в привилегировано положение, а всички други религиозни групи в подчинено положение и предполага, че те трябва да се съобразяват изцяло с държавната „линия на партията”.

Подобно тълкуване на православието обаче влиза в пряк конфликт с учението на самата църква. Според Символа на вярата, Православната църква е „една, свята, съборна (католическа, т.е. вселенска) и апостолска“. Тя не се ограничава до границите на една държава или империя и обединява всички вярващи в Христос, независимо от тяхната националност, език или културен контекст. Църквата е призвана да бъде част от вселената, като изразява идеята за единството на вярващите и остава отворена за взаимодействие и комуникация с другите православни църкви по света: „Няма вече юдеин, нито езичник; няма нито роб, нито свободен; няма мъжки пол, нито женски, защото вие всички сте едно в Христа Иисуса” (Гал. 3:28).

Превръщането на Руската православна църква в инструмент на държавната политика, както и опитите за нейната защита от „чуждо влияние“, както е предвидено в Стратегия 2024, всъщност подкопават самата природа на Православието и противоречат на неговия глобален характер. Ограничаването на общуването с чужди църкви (заплахи за ценностите от „неприятелски държави“) и изолацията на църквата в рамките на една държава и спонсорирания от нея „руски свят“ водят до изкривяване на истинския смисъл на православието и обръщат Руската православната църква в държавна имперска секта, изолирана от останалия православен и християнски свят. Това застрашава единството на църквата и подкопава нейния авторитет като духовна институция.

Превръщането на православието в „държавна религия“ по принцип вече доведе до факта, че Руската православна църква, действайки в тесен съюз с държавата, не само подкрепя държавната политика, но и оказва натиск върху извънсистемните православни общности и други християнски деноминации. Онези духовници и миряни, които не са съгласни с политиката на правителството или критикуват ръководството на Руската православна църква за подкрепата на военния конфликт с Украйна, са изправени пред църковни и наказателни преследвания. От страна на църковните власти те са обект на църковна санкция, лишени от енории и възможност да служат. Държавните органи от своя страна оказват натиск от своя страна на такива „несъгласни еретици“, включително обиски, арести и образуване на наказателни дела по обвинения в „дискредитиране на армията“ или „екстремизъм“.

Освен това протестантските, католическите и други християнски общности, които се придържат към своите вярвания и не искат да се подчинят на държавната идеология, са изправени пред откази за регистрация, забрани за мисионерска дейност и заплахи за ликвидиране. Подобни действия нарушават правото на свобода на религията и създават атмосфера на страх и нетърпимост.

Тайно сливане

Във версията от 2016 г. Стратегията провъзгласява зачитане на многообразието от религиозни вярвания и културно наследство, като признава приноса на различните вероизповедания за формирането на културното пространство на Русия. Алтернативните религиозни общности не са били обект на дискриминация и тяхното съществуване е признато като част от многонационалния и мултирелигиозен характер на страната.

В новата Стратегия държавата декларира защита на обществото от „деструктивно чуждо информационно-психологическо влияние, разпространение на псевдохуманистични и други неолиберални идеологически нагласи“.

На практика този език се използва за преследване и маргинализиране на алтернативни християнски движения и независими религиозни общности.

Под прикритието на „традиционните ценности“ държавата насърчава сливането на всички религии и вероизповедания с Руската православна църква в някакъв държавно-религиозен синкретизъм, своеобразна локална пародия на икуменизма, който така активно бе осмиван досега. Все пак, се подразбира, че други религии и деноминации, които не са съгласни да участват в синкретичната сим/како/фония, в която Бог се предава на „Цезаря“ и неговите „ценности“, може да са опасни или несъвместими с националния интерес.

При по-внимателно разглеждане, обаче, самите носители на тези „традиционни морални ценности” често не спазват декларираните от тях принципи и това несъответствие изобличава лицемерието и корумпираността на режима. По този начин декларацията за защита на „традиционните ценности“ се оказва вътрешно противоречива, тъй като разрушава представите на хората за доброто и злото, разрушава основата на критичното мислене и възприемането на реалността.

Един ярък пример е неотдавнашният брак на известния „православен олигарх” Константин Малофеев с детския омбудсман Мария Лвова-Белова, бивша съпруга на православен свещеник. Този случай предизвика силен резонанс, тъй като Малофеев се позиционира като носител на традиционните ценности.

Друг аспект е пропагандата на насилието в семействата, подкрепяна от определени кръгове, свързани с Руската православна църква, и опитите да се представи домашното насилие като нормална или традиционна практика. Русия има едно от най-високите нива на домашно насилие в Европа, а законодателството за защита на жените и децата среща съпротива от онези, които твърдят, че нарушава традиционните семейни ценности.

В икономическата и политическата сфера високите нива на кражби и корупция сред „традиционно православните“ служители и бизнесмени се превърнаха в неразделна черта на съвременна Русия.

Много от тях участват публично в църковни ритуали и активно подкрепят „православната” политика на държавата, но в същото време са въвлечени в мащабни корупционни схеми.

Представители на алтернативни християнски движения - протестанти, баптисти, католици, несистемни православни и други независими общности - често дават примери за наистина евангелско поведение, високо морален начин на живот и истинско придържане към християнските ценности. Така авторът на тази статия имаше възможността да участва в подпомагането на изпаднал в беда православен духовник. Неговите преки началници, официалните органи на Руската православна църква и тяхното обкръжение веднага обърнаха гръб на своя брат, докато духовенството и миряните от алтернативните вероизповедания искрено се загрижиха за свещеника, „попаднал на разбойници“ и неговите близки.

Режим на религиозен контрол

В Стратегията за държавна културна политика до 2030 г. понятието „културен суверенитет” заема централно място и служи като обосновка за засилване на държавния контрол върху религиозните организации, особено ако те имат чуждестранни връзки или не се вписват в рамката на „традиционните руски ценности“. Под този претекст държавата засилва контрола върху религиозния живот, ограничава дейността на религиозните общности и си дава ролята на главен арбитър по въпросите на религиозната легитимност, като по този начин подкопава принципите на религиозната свобода и религиозния плурализъм.

В Стратегията от 2016 г. зловещата фраза „културен суверенитет“ не съществуваше, многообразието на религиозните и културни международни взаимодействия беше признато и беше подчертано значението на обмена на мнения и сътрудничеството. Държавата не се позиционираше като защитник от външни религиозни влияния и не гледаше на външните контакти на религиозните общности като на заплаха.

Във версията от 2024 г. обаче виждаме радикална промяна. „Културният суверенитет“, споменат 7 /седем/ пъти, следва политическия („суверенна демокрация“), затваряйки все повече възможности за сътрудничество.

Гореспоменатата реторика на „заплахи и атаки“ срещу „ценности“ подчертава желанието на държавата да представи всички чужди културни и религиозни влияния като враждебни и потенциално опасни.

Това създава условия за засилен контрол и преследване на религиозни общности, които поддържат международни връзки или изразяват независими възгледи.

Под предлог за защита на културния суверенитет държавата въвежда все по-строги ограничения върху дейността на религиозни организации с чуждестранни връзки. Тази формулировка позволява на държавата да атакува всякакви религиозни общности, които смята за опасни или несъвместими с традиционните ценности.

В документа се подчертава, че „ключовите фактори за формирането на духовната и морална основа на страната са въпросите за защита на традиционните руски духовни и морални ценности, култура и историческа памет“. Това дава на държавата правото да решава кои религиозни организации отговарят на „традиционните ценности“ и кои да бъдат ограничавани или преследвани. Този подход подкопава принципа на отделяне на църквата от държавата и превръща руското правителство в основен арбитър на религиозните вярвания и практики.

В резултат на това всяко религиозно движение, което има връзки с чуждестранни партньори или изразява независими възгледи, рискува да бъде етикетирано като „екстремистко“ или „чуждестранен агент“. Религиозната организация Свидетели на Йехова* вече беше обявена за екстремистка, а много протестантски и католически общности бяха подложени на натиск и заплахи за закриване.

Под предлог за защита на културния суверенитет, руската държава на практика установи режим на религиозен контрол, при който всяка проява на независимост или връзка с чужди центрове се счита за потенциална заплаха. Подобни действия създават атмосфера на страх и недоверие, подкопават принципите на религиозния плурализъм и превръщат Русия в страна с монолитна и строго контролирана религиозна сфера, в която религиозната свобода е официално подчинена на политическата идеология и държавните интереси.

„Бащите на Стардония“ в „Министерството на истината“

Прилагането на Стратегията води не само до засилване на контрола върху религиозните организации и деноминации, но и представлява сериозна заплаха за религиозния плурализъм и свободата на мисълта като цяло. Държавата, налагайки една “традиционна ценностна” интерпретация на Православието и обявявайки я за единствено легитимна, създава монополна идеологическа система, в която всяко несъгласие или алтернативно мнение се счита за заплаха за държавния суверенитет и сигурност.

Провъзгласявайки „традиционните ценности“ за единствено правилни и обявявайки всички алтернативни възгледи за „деструктивни“ или „екстремистки“, държавата на практика създава своя собствена версия на Министерството на истината от „1984“ на Оруел, което определя кое е приемливо и кое - не в сферите на религията и културата. Всяка форма на несистемна религия става мишена за репресии и пропагандни атаки, точно както „еретиците“ в света на Оруел бяха заклеймени и унищожени.

Стратегията на културната политика с акцент върху „традиционните ценности“ и агресивната борба с „външните влияния“ използва тактиката на „Голямата лъжа“, тоест повтаряне на едни и същи твърдения, докато не бъдат възприети като абсолютна истина. Като непрекъснато повтаря реториката за „враждебна идеология“, „разрушителното влияние на Запада“ и „опасности за културния суверенитет“, държавата настройва възприятията на гражданите спрямо всякакви алтернативни религиозни възгледи като заплаха за националната сигурност.

Опитът за потискане на религиозното многообразие и налагане на единна форма на „държавно православие“ превръща Руската православна църква в пропаганден инструмент, лишавайки я от възможността да бъде самостоятелна духовна институция.

Стратегията поразително напомня съветската цензура и пропаганда, насочена към потискане на всяка форма на религиозно и културно несъгласие. В Съветския съюз държавата строго контролира всички аспекти на духовния живот, потискайки независимите религиозни общности. По същия начин новата Стратегия се стреми да установи единен култ към синкретични православни ценности, обявявайки всякакви други възгледи за враждебни и екстремистки.

Паралелите стават още по-очевидни, ако се обърнем към романа на Владимир Войнович „Москва 2042“, който сатирично изобразява едно бъдещо съветско общество, в което държавата и религията са се слели в едно цяло под контрола на тоталитарно правителство. В романа целият духовен живот се ръководи от "Гениалисимуса", всяко отклонение от официалната линия е сурово потиснато, а всякакви опити за критично мислене и изразяване на независима религиозна мисъл се разглеждат като заплаха за режима. В съвременния контекст това означава, че религиозните общности, които не се вписват в одобрената от държавата версия на традиционно цененото православие, рискуват да бъдат преследвани, точно както съветската цензура унищожи всички прояви на инакомислие. В резултат на това настоящата Стратегия се превръща в олицетворение на антиутопията, описана от Войнович, и същевременно ни връща във времената на съветския тоталитаризъм, потискащ свободата на мисълта и религиозното изразяване, в който църковните йерарси се превръщат в чиновници и служители на силите за сигурност. „Бащите на Звездония“ на Войнович стават служители в Министерството на истината на Оруел.

„Ако светлината, която е във вас, е тъмнина, тогава какво е тъмнината? (Матей 6:23)"

Новата Стратегия на държавната културна политика до 2030 г. е инструмент за засилване на държавния контрол върху религиозния живот в Русия и предлага вместо свобода и плурализъм строг идеологически монопол. Под предлог за защита на „културния суверенитет“ и борба с „разрушителните“ влияния държавата установява единствената приемлива форма на религиозен живот, тясно свързана с официалната линия на Руската православна църква, и създава свят, в който всяко отклонение от тази линия става повод за репресии и унищожение.

Така Стратегията не само ограничава религиозните организации в правото им на независимост, но и се стреми да наложи единен, контролиран от висшето ниво идеологически ред, който отдалечава Русия от принципите на религиозната свобода и толерантността. Това води до системна изолация на религиозните общности, преследване на алтернативни възгледи и унищожаване на религиозното многообразие. В резултат на това страната все повече се превръща в пространство, където религиозният живот е лишен от независимост и е подчинен на интересите на държавната власт, което превръща желанието за „културен суверенитет” във форма на идеологическа диктатура. И на първо място, такава промяна вреди на самото християнство и на руското православие: смесвайки се със злото и губейки своята независимост, то губи своята Божествена светлина.

А когато истинската светлина на вярата се замени с идеология, светлината става тъмнина.

-----------------------------

Авторът свещеник Валериан Дуниг-Барковски е прогонен от РФ и понастоящем живее в Есен, Германия

* Еклезиологията е клон на християнската теология, който изучава природата, свойствата и структурата на църквата.

** Организацията е призната за екстремистка и забранена в Руската федерация.