„Прояви на неоезичество в България“. Докторска дисертация на Станислава Кьосева

НАШИЯТ КРЪСТ

Въпросът за езическите остатъци в българската култура и вярата на българския народ отдавна занимава богослови, историци и етнолози. Докато историците и етнолозите се интересуват предимно от културно-историческата страна на проблематиката, то богословите си задават въпросите защо тези остатъци са устойчиви и какво предизвиква

тяхното засилено проявление сега?

Тази проблематика дава огромно поле за размисъл и изследване. Макар богослови и църковни деятели да са писали по темата, все още остава неизчерпана. Настоящият труд няма претенциите за изчерпателност, но в хода на изследването се направи опит да се отговори на част от въпросите и да се дадат нови теми за размисъл.

Размишлявайки върху днешната ситуация с традициите и ритуалите в България, тяхното възраждане сред населението, се стига до въпроса, каква е религиозността на българите. Факторите, които я определят са няколко.

Беше посочено, че няма ясно разграничение между културно наследство и религиозност. В религиозно отношение мултикултурализмът прави опит да се превърне в мултирелигиозност, като има за цел да обедини религиите, но в същото време не търпи различията. Възстановяването на традициите е колкото важно, толкова и отговорно, защото изисква добро познаване на обичаите и религиозността и умението да се прави разлика между езическо и християнско, между изкуствено създадените обреди и ритуали и тези, които носят християнските ценности.

Т. нар. поп-култури често пъти подхранват национализма, който противостои на общението в Църквата, където няма националност, пол и раса. Противно на непрекъснато изтъкваната свобода да бъдеш какъвто искаш и да вярваш в каквото искаш, се оказва, че хората биват етикетирани, което, от своя страна, е предпоставка за разрив в обществото. Вместо да се постигне така желаното освобождаване, хората загубват себе си, лутайки се между ограниченията, очертани от комерсиализираната масова култура. Наред с това, липсва и добро религиозно образование, както и познаване на българската история и култура.

Наблюдава се разпад в обществото на различни нива, като се започне от семейството като най малка единица на общество, премине се през училището и се стигне до Църквата. Всъщност кризата на идентичността на човека, в това число и неговата религиозна идентичност, засягат не само православното християнство. Опитите да се отмени християнския характер на семейството рефлектира върху възпитанието на подрастващото поколение. Неразбирането за същността на институцията семейство в християнският ѝ смисъл, води до нарушаване на връзките между партньорите. Оттам се нарушава и връзката „родител-дете“. Първо самото семейство отхвърля традиционния си християнски облик, после отхвърля и спазването на културните и религиозни традиции. По този начин оставя младия човек без авторитет, който да следва, без здрави корени, на които да се опре в своето развитие и в своите търсения.

След упадъка на семейството идва ред и на кризата в училището като следваща институция, която отговаря за възпитанието на подрастващите. Все още не е напълно осмислена потребността от религиозно образование и грижа за душевното здраве на учащите се. Необходимо е да се осъзнае нуждата от религиозно образование и от възстановяване на възпитаващата роля на училището. Това може да се постигне само чрез адекватна реформа в образователната система, като се балансира между трупането на знания и нуждата от духовна храна.

След години принудително затваряне в себе си, на Църквата и е трудно да възвърне предишните си позиции. Капсулирането, макар и да е запазило Църквата като общност заедно с нейните традиции и знания, сега има по-скоро отрицателен ефект. Свещениците осъзнават, че от тях се очаква да отговорят на потребностите на обществото от комуникация и общение, но сякаш не знаят какъв подход да изберат.

Когато не се разбира правилно истинската същност на Църквата, нейната мисия в света, ролята ѝ се свежда само до нейната материална страна, като подпомагане на бедните и други подобни социални дейности, а основната мисия като пазител на нравствеността остава на заден план. Ролята ѝ на възпитател и учител на хората в житейския им път е забравена, дори отхвърлена като остаряла, поради отказа ѝ да преиначи Христовото учение в услуга на консуматорското общество.

Пътят за преодоляване на кризата на авторитетите пред християните е единствено в осъзнаването на отговорността, която носят всички: в семейството, в училището, в Църквата. Единствено чрез личния пример на вярващите може да се опази достойнството на Църквата.

От направеното изследване се стига до заключението, че езическите остатъци са устойчиви и се прави опит за тяхното вьзраждане, тъй като чрез кризата на всички нива в обществото е нанесен сериозен удар върху човека и неговата връзка с Бога.

Устойчивостта на езическите обичаи се дължи на това, че у човека най-силно и здраво е застъпен езичникът, защото изисква най-малко усилия. Най-трудно се оказва за човека да остане християнин, спасението е само в Църквата, чрез литургичното общение и възстановяване на връзката с Бога.