Папа Лъв произнесе публично Символа на вярата без спорната добавка „Филиокве“

Сергей ЧАПНИН

Очакваше се първото посещение в чужбина на папа Лъв XIV да бъде изключително трудно. Няколко напрежения се събраха в едно пътуване: войната и желанието за мир, християнско-мюсюлманските отношения и новите перспективи за православно-католически диалог. Изборът на Турция за първото чуждестранно посещение

беше до голяма степен предопределен: пътуването беше планирано от папа Франциск, но поради смъртта му беше отложено за ноември. Да се пропусне 1700-годишнината от Първия Никейски събор беше невъзможно – това е едно от централните събития в историята на християнството, споделяно от църквите както на Изтока, така и на Запада. Организирането на посещението изискваше невероятни дипломатически усилия: координиране на държавните и църковните протоколи, строги мерки за сигурност и не на последно място, богословските формулировки на съвместната декларация между католици и православни.

Символът на вярата

На 27. ноември папа Лъв XIV проведе разговори с турския президент Реджеп Тайип Ердоган в Анкара, като направи символична спирка пред мавзолея на Ататюрк. Той говори за необходимостта от прекратяване на войните и за ролята на Турция като „мост между Изтока и Запада“, като страна, която „може и трябва да бъде източник на стабилност и мир“ в региона. Тези формулировки ясно предават пряка политическа подкрепа: Анкара получава от папата потвърждение за самия образ на страната, който упорито насърчава в собствената си дипломация. А папа Лъв XIV се съгласи да запази мълчание по наболелия въпрос за превръщането на християнските църкви в джамии, по-специално „Света София“.

На 28. ноември той отлетя за Истанбул и се срещна с католическата общност в катедралата „Свети Дух“ и с представители на християнските деноминации от Сирийската църква. След това хеликоптер откара Лъв XIV до Изник, докато Вселенският патриарх Вартоломей и представители на други християнски църкви пътуваха до малкия град с автобус под засилена охрана.

На 29. ноември папата посети Синята джамия и отслужи литургия във Фолксваген Арена.

Не всеки знае името на византийския град Никея, сега Изник, но за Църквата той е жизненоважна отправна точка – както богословска, така и историческа. През 325 г. епископи от целия християнски свят се събрали тук за Първия Вселенски събор, за да отговорят на фундаменталния въпрос на християнската доктрина: кой е Иисус Христос? Християнският свят бил разделен. Арий и неговите последователи проповядвали, че Божият Син е създание, макар и висше, но не равно на Отца.

Съборът отхвърли тази позиция и прогласи: Христос е „единосъщен с Отца“ (на гръцки: ὁμοούσιοντῷ Πατρί), тоест, той притежава същата божествена природа като Бог Отец. Това не е философска тънкост. Ако Христос е просто творение, тогава християнството се превръща в една от формите на почитане на посредника между Бога и човечеството. Ако обаче Той е истинският Бог, станал човек, тогава в Него цялото човечество е истински съединено с Бога.

Никейският събор избра втория път и го закрепи в Символа на вярата.

Именно към това преживяване се обърнаха Лъв XIV и Вартоломей, когато пътуваха до Изник – не на конференция, а към руините на древната базилика „Свети Неофит“ край езерото. И това само по себе си е силен образ: мястото, където според археологически разкопки някога са се събирали участниците в събора, сега е в руини. Още една трагична страница от историята на християнството.

Единството е възможно

Турските власти направиха всичко възможно, за да предотвратят превръщането на годишнината в масово християнско честване. Само много малка група служители и журналисти – буквално няколко десетки души, водени от Папата и Патриарха – отидоха в Изник. Нямаше поклоннически групи, нямаше церемониални шествия, нямаше публично участие. Годишнината на голямата катедрала беше отбелязана изключително скромно, под надзора на службите за държавна сигурност. И това беше съзнателен избор от страна на Анкара: да позволи символичен жест, но да не му позволи да придобие масово измерение.

Централното събитие на това поклонение беше съвместното рецитиране на Никейския символ на вярата в оригиналния му текст – без по-късното добавяне на Филиокве, което разделяше Изтока и Запада. Папата и патриархът произнесоха същите думи, които формираха основата на Никейското изповедание, като по този начин демонстрираха, че фундаменталното съгласие относно личността на Христос не е било загубено. Това беше не само богословски жест, но и декларация за намерение: единството е възможно. А пътят към него се крие в споделената молитва и общата доктринална основа.

Не е случайно, че протестите избухнаха точно тук. Националистически и ислямистки групи събраха протестиращи в Бурса и Изник с плакати с надписи „Не сме във Византия!“ и обвиняващи в „икуменически заговор“. Протестите бяха малобройни, но не останаха незабелязани: част от турското общество е чувствителна както към завръщането на християнската памет за Никея, така и към всяко засилване на ролята на християнските общности. Папското посещение подхрани спекулациите за „външна намеса“, а връзката Рим-Фанар е особено дразнеща: Вселенската патриаршия изглежда по-влиятелна в този контекст; тя вече не е просто вътрешна институция на Турската република, но и проводник за „външно влияние“.

Срещата на папата с Вартоломей в Истанбул на 29. ноември се явява като едно продължение на Никейския събор. В патриаршеската църква „Свети Георги“ те отново се молиха заедно, след което подписаха съвместна декларация. Текстът подчертава, че стремежът към единство не е дипломатически проект, а послушание на Христовата молитва „да бъдат всички едно“. Единството е описано като цел, която трябва да бъде постигната „с търпение, чрез диалог в истина и любов“.

Отделно се говори за намиране на решение, което би позволило на католиците и православните да празнуват Великден в един и същи ден всяка година, така че „радостта от Възкресението да може да отекне по целия свят с единен християнски глас“. За църквите на Изтока и Запада, които са запазили едни и същи правила за изчисляване на датата на Великден, приети на Никейския събор, но използват различни календари, това би било важна стъпка към единството.

Ключовата морална тема на декларацията е отхвърлянето на религиозното оправдание на войната. Папата и патриархът заявяват категоричното си отхвърляне на всякакво използване на религията за легитимиране на насилие, тероризъм и агресия: името на Бог не може да служи като прикритие за враждебност и омраза. Този апел е насочен както към политици, които използват религиозен език за военни цели, така и към религиозни лидери, които твърде лесно оправдават държавната политика. Очевидно е, че тези изявления са пряка критика към позицията на Руската православна църква по отношение на войната в Украйна.

От Истанбул Лъв XIV пътува до Ливан, където отслужи литургия на открито, помоли се на мястото на експлозията в пристанището на Бейрут и се срещна с представители на християнските деноминации. Страната е в разгара на дълбока икономическа и политическа криза и самото напомняне, че външният свят е готов да се вслуша в гласовете на ливанските християни и мюсюлмани, е жест на подкрепа.

Завръщането в Никея е силен образ, който съдържа едновременно надежда и тревога. То е може би ключово за разбирането на възможните пътища към християнското единство. Тревогата произтича от факта, че само юбилейните дати водят до реални действия. Надеждата произтича от факта, че Рим и Константинопол сега говорят не само за желанието за единство, но и за начините за постигането му.

--------------

Сергей Чапнин

е старши сътрудник в Центъра за православни изследвания към университета Фордъм и редактор на publicorthodoxy.org