Истинската история на един духовен търсач и пътешественик

НАШИЯТ КРЪСТ

Бях подложен и на други влияния, освен обаянието на стареца… Интересът ми към окултизма, езотериката, „бялата“ магия, йогата, дзен, будизма и т.н. не беше намалял… Въпреки всички чудесни събития, които бях преживял със стареца Паисий, се съмнявах в него. Не се доверявах на обясненията, които ми даваше. Възможно беше той да е виждал

нещата по чисто личен начин и реалността да го надхвърля, така си мислех. Също така не изключвах възможността той да разкрива само част от истината, а останалата част да се крие в други системи на мислене и други религии. Може би и аз бях попаднал под влиянието на силната му личност и като цяло под влиянието на средата на Света гора…

И така, реших да дам равни възможности и на индуистките йоги. Разбира се, познавах ги преди срещата ми със стареца Паисий, но никога не бях ходил в Индия, лоното на тяхната религия. Затова реших да отида да живея с тях, да се смеся с тях и да отворя душата си за тях, точно както бях направил с православните монаси.

За да избегна всякакво външно влияние и да запазя еднаква дистанция между тези религии, символично свалих от врата си кръста, който отец Паисий беше направил и ми подари, и пътувах до Индия, изпълнен с най-добри и искрени намерения. Всъщност мислех, че йогата е по-подходяща за мен. Вярвах, че и тя е път към Бога. Така че живях в Индия няколко месеца в различни ашрами със свами и гурута…

Молитвата, която старецът ми каза, ме предпази от това да го забравя. В Индия често мислех за него, но мислите ми за него не бяха обикновените спомени за любим човек.

Със светкавична скорост усещах как любовта изпълва сърцето и цялото ми същество. Усещах нежност, която ме обгръщаше, мир, който ме поддържаше…Телата ни бяха разделени от огромни разстояния, но душите ни бяха обединени от безкрайна любов. Любовта на стареца… Често плачех, когато усещах любовта му. Сърцето ми омекваше, обляно от нежност. Обичах го, но знаех, че моята любов е само бледо отражение на неговата любов. Като слънцето, отразено върху мръсен диск. Той беше този, който ме обичаше, а аз отвръщах твърде малко на тази любов, жалко, крехко, егоистично. И все пак, той ме обичаше изключително много, както никой никога не ме беше обичал. Нямаше сравнение с тази любов. В сравнение с любовта на стареца Паисий, любовта на майка ми бе като свещ до слънцето. Наистина, това е разликата!

Изпращах му писма, пишех му стихове, целувах го, прегръщах го и в същото време го уважавах безкрайно. Чувствах се недостоен за такъв дар, бях изпълнен с благодарност, исках да се скрия от срама на собствената си недостойност, но никога не исках да го загубя. Исках да бъда с него завинаги, въпреки че това ми се струваше невъзможно поради ужасната ми вътрешна грозота.

Любовта му беше всепоглъщаща. Тя надхвърляше духовните закони, изкупвайки всичките ми недостатъци с широтата на душата си, поемайки всичките ми недъзи. Той винаги беше готов да страда за мен, без ни най-малко да намалява пламенността си. Той демонстрираше пламенна, импулсивна, несравнима любов, която изцяло се посвещаваше на моето духовно развитие и напредък.

Въпреки всичко това, проблемът ми все още оставаше:

Къде беше истината?

Йогата ме привличаше силно със своята философия, практика и свръхестествени, мистериозни явления. Абсолютно всичко: миражът на непознатото, вкусът на приключението, нейната „екзотика“, огромните обещания, с които бях съблазнен - ​​всичко това силно ме привличаше. Бях на около 25 години, смел мъж, любител на рисковите действия, лишен от проницателност и мъдрост.

Днес съм изумен от лекотата, с която бях съблазнен от тези лъжливи теории. Позволих си да бъда объркан от техните „техники“, демонстрирайки по този начин своята неблагодарност, съмнение и липса на вяра, дори след като бях усетил с всичките си сетива великите духовни дарове, които Бог ми беше дал чрез молитвите на стареца! Тогава не разбирах това. Моята духовна нечувствителност ми попречи да осъзная непростимото си поведение.

Реших, че трябва наистина да преживея Индия, а не просто да я наблюдавам отстрани като турист. Затова участвах с цялото си сърце в живота ѝ. Доброволно се отворих за всичките ѝ влияния. Исках да открия какво от всички тези преживявания би се съхранило във филтъра на сърцето ми.

Опитвах се да живея в ашрама по същия начин. Правех всичко с тях: събуждах се сутрин, хранех се, работех, общувах и практикувах йога. За да разбереш нещо, трябва да го преживееш, а не само да го анализираш теоретично. Така че, живеех там като член на ашрама. Но вътре в себе си носех и отпечатъка на християнския опит. Ето защо се опитвах да съчетая някои йогийски практики с християнството. Например, събуждах се сутрин и започвах да медитирам. Веднага щом достигнах по-дълбоко умствено ниво на медитация, започвах да казвам молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“, както се бях научил на Света гора…

И така, озовах се между две много силни духовни влияния.

В ашрама се пееха определени киртани - религиозни химни, използвани в чест на индуистки богове* и гурута. Смята се, че тези химни излъчват серия от звукови вълни, които имат положителен ефект върху човешкия ум чрез резонанс. Те са открити от някои високо духовно напреднали личности. Затова всички йоги са били насърчавани да пеят киртани, за да постигнат този благотворен ефект. Макар че като цяло се е смятало, че всички религиозни химни произвеждат този вид резонанс, киртаните са се считали за най-ефективните.

Подобно обяснение се предлагаше и за мантрите - тези кратки молитвени фрази, повтаряни непрекъснато. Те обикновено съдържаха имена на индуистки божества като Шива или Кришна, или магическата сричка ОМ. На практика това бяха молитви - призовавания на Шива или Кришна. Въпреки това, за да заблудят и съжалят онези, които не вярваха в Шива и Кришна - тъй като това движение имаше много западни последователи - те твърдяха, че силата на мантрите не се крие в призоваването на имената на божествата, а в специфичен вълнов резонанс, присъщ на всяка мантра. По този начин те предлагаха привидно „научно“ обяснение, по-лесно прието от западняците, призовавайки ги да повтарят имената на Шива, Кришна или сричката ОМ стотици пъти дневно. …

Изпитвам дълбоко съчувствие към индийския народ. Нещо повече, много бих искал по някакъв начин да им помогна в голямата им бедност и нещастие. Отец Паисий каза, че индийците са народ с ясно изразена духовна дълбочина, че проявяват окуражаващо духовно безпокойство и търсене. Той говореше за тях с възхищение: „Те имат силен копнеж по Бога, но са заблудени. Дяволът ги мами и ги осакатява духовно. Ако тези хора познаеха Христос със сърцата, които имат, те щяха да напреднат много в духовния си живот“.

Срещал съм много индийци, вдъхновени от най-алтруистични и благородни намерения. Съпротивлявам се изключително и само на тяхната „духовна“ традиция. Съпротивлявам се на дявола, който се крие зад свръхестествените сили на гуруто, но не и на самите хора. Напротив, моля се Христос да ги освободи от робството на техния хитър господар и да ги засели в рая. Моето най-дълбоко желание и най-подходяща молитва е индийският народ да приеме Православието, да намери Христос и същевременно да спаси обществото си от репресивната кастова система, наложена от брахманската традиция.

Привличането на западняците към индуистката духовност е реалност днес - в контекст, в който католицизмът и протестантството, тези разрушителни ереси, успяха да унищожат истинската християнска духовна традиция на Запад. Жадни за нещо по-дълбоко, хората първо откриват йога и в крайна сметка стават индуисти…

Не беше минал и месец, откакто се върнах от Индия

и отново бях на Света гора…

Старецът ме покани вътре в килията, въпреки че обикновено приемаше хора навън, на двора… След това се впуснахме в дълъг разговор на някаква тема…

Малко по-късно звънецът иззвъня и старецът ме остави в стаята, докато отиде да поздрави госта си…

- Отче мой, скъпи мой, отче! - чух силен глас, изпълнен с емоции, съпроводен от шума, идващ от госта, който беше паднал на колене и се опитваше да целуне краката на стареца.

- „Не, хей… не!“, извика смутеният и объркан старец, умолявайки молитвено и едновременно с това фамилиарно, опитвайки се със собствените си ръце да попречи на госта да го направи.

Бях изумен от благоговението, което този посетител показа към стареца, от начина, по който се смири в нозете му, и от дълбокото уважение, изразено от цялата сцена. „Това сигурно е някой млад монах, на когото старецът много е помогнал“, помислих си.

В момента, в който в стаята влезе 50-годишен мъж, един от онези уравновесени и консервативни типове – както подсказваха големите му мустаци – моето недоумение и изненада станаха още по-големи. Какво би могло да накара този мъж да се държи като ентусиазиран студент? Подобно поведение от такъв човек би било трудно предвидимо.

Той ме поздрави леко смутено и тримата седнахме…

В един момент старецът започна да говори за някого:

- Един човек отиде чак до... (той потърси точната дума)... да речем, Пакистан! Там се обърка малко и му намазаха лицето с пепел...

Веднага си спомних жертвоприношението в Индия и точката от загоряла мазнина, която йогинът, ученик на Бабаджи, беше нарисувал между веждите ми; усетих, че става въпрос именно за мен.

Въпреки че прекарваше по-голямата част от времето си в говорене с посетителя, старецът от време на време ме поглеждаше с многозначителен поглед. Така разбрах, че говори за мен и пътуването ми до Индия. Правеше го обаче по такъв начин, че другият посетител да не се досети, че говори за мен.

Изведнъж започнах да усещам много странно безпокойство. Сякаш нещо вътре в мен се съпротивляваше.

- И така, дяволът го изкушавал там далече. Но той от своя страна се молел и не давал мира на дявола.

Тогава старецът насочи поглед към мен. Разбрах и започнах мислено да казвам молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“ Сега вече не слушах историята, а молитвата.

Докато говореше, сякаш повтаряше реплика от приказка, той се обърна към мен и каза:

- Нечист дух, излез от това същество!

И той веднага продължи разказа си, държейки ръката на посетителя. Скоро ме погледна отново и, сякаш си представяше фраза от историята, каза:

- Нечист дух, излез от това същество!

Лицето му беше озарено от тайнствено, скрито сияние, което въпреки това долавях; той беше сериозен, а очите му придобиха изражение, което рядко срещах у него. Изражение, което разкриваше скритата слава на душата му. Изражение, което разкриваше човек качествено различен от това, което сме свикнали да наричаме „обикновен човек“, толкова различен, че неволно започваше да се чудиш дали е наистина човек…

Продължих да се моля пламенно, въпреки че в този момент не можех да проумея пълната важност на случващото се.

След това се обърна към мен за трети път и каза:

- Нечист дух, излез от това същество!

В този момент усетих как нещо нематериално ме напуска, откъсва се и се отделя от мен. На практика усетих как умът и душата ми се освобождават от интензивното влияние на друг дух. В същото време придобих интензивно възприятие, осъзнаване и познание за душата си като нещо напълно конкретно и осезаемо. Почувствах облекчение, сякаш бях освободен от огромно бреме. Едва тогава осъзнах под какъв натиск бях живял. Почувствах как това „нещо“ остана зад мен отляво; беше присъствие, чиято сила просто ме блокираше. То тежеше на душата ми, дори от това разстояние. Изправих се с намерението да се отдалеча по-далеч от това присъствие и потърсих убежище в краката на стареца. Седнах на пода до коленете му.

В този момент, почти едновременно с думите на стареца и моето освобождаване, посетителят ме изненада отново.

Той внезапно скочи на крака и извика изненадано:

– Богородица, Богородица, какво е това благоухание? Отче, отче, Пресвета Богородица е тук!

Голяма радост го обзе, карайки го да забрави всичко останало. Това беше радостта, която душата по чудотворен и свръхестествен начин изпитва, когато среща светци „в Светия Дух“. В изблик на радост този човек непрестанно викаше, молейки ни да влезем в параклиса. Вече не усещах в стаята ужасяващото и потискащо присъствие на онова „нещо“, което носех в душата си преди думите на стареца.

Може би това сияние на славата на Пресвета Богородица е прогонило „нечистия дух“ – както го нарече старецът – от душата ми и от стаята? Какво друго би могла да усети възторжената душа на посетителя, ако не духовния аромат на Пресвета Богородица?!

И така, преживях истинско тържество. Удивлявахме се на мистичните дарове и вече пренебрегвахме всички земни неща. Чувствахме се едновременно малки и щастливи. Молитвата на стареца, извираща от непорочното му сърце, беше първопричината за тези божествени събития.

След известно време се отправихме към параклиса. Исках да благодаря на стареца и отидох да му се „поклоня“ (тоест, да се поклоня до земята веднъж). Донякъде смутен, той ме спря да го направя.

-Тук се поклони!“ – каза той и посочи иконата на Божията майка на иконостаса, към която той гледаше толкова преобразен, че в мен се породи чувството, че в този момент явно е видял Пресвета Богородица.

- Отче, аз вече се поклоних.

- Сега се поклони, дете мое, когато ти казвам! - настоя той решително и същевременно деликатно, като ми направи знак да побързам.

Затова се поклоних отново за голямо задоволство на стареца, който потрепна от вълнение, като баща, който вижда сина си да бъде удостояван с кралски почести.

Признавам, че едва днес съм способен истински да оценя мащаба

и значението на тези духовни събития,

които преживях тогава в главозамайваща последователност. Напълно осъзнавам както собствената си недостойност, така и светостта на стареца, който, дълбоко опечален, виждайки ме в такова състояние на срив, се помоли на Бог да ме изцели с най-мощните лекарства, подходящи за болестта, от която страдах. И Господ, Който слуша смирените, изпълни неговата настоятелна молба… Получихме благословията му и си тръгнахме…След като изминахме сто-двеста метра от килията, гостът на стареца ми каза ентусиазирано:

- Слушай, той е светец, той е светец, разбираш ли?

-Да, да. - отговорих аз.

Той хвана ръката ми и ме спря. Погледна ме право в очите.

– Разбираш ли какво ти казвам? Той е светец! Разбираш ли?

Той си помисли, че му отговарям утвърдително само от учтивост.

- Да, да, твърдо вярвам в същото! – уверих го аз. - Познавам стареца от известно време и знам, че това е истина.

Носеше на гърба си голям, стар куфар, преметнат през раменете му. …Откакто започнахме изкачването, моят спътник спираше на всеки пет крачки. Той се задъхваше, а лицето и мустаците му блестяха от пот. Движехме се много бавно, докато аз настоях да му помогна, като вдигна куфара на раменете си. Той обаче решително отказа, продължавайки изкачването си и разговора ни.

Бях любопитен да узная какво е накарало този човек да падне на колене, без колебание и пламенно, и с благодарност да помоли стареца за разрешение да целуне краката му…

В крайна сметка моят спътник ми призна, че куфарът му е бил напълно празен и че го е носил като „камуфлаж“, за да не забележи никой инвалидността му.

-Бях старши авиационен офицер. Не вярвах в Бог повече от... повечето хора. Рядко ходех на църква, само на някой голям празник или на специална церемония. Пушех много, по три кутии на ден. Разболях се много. Бях принуден да отида в Лондон, където ми отстраниха три четвърти от белите дробове. Оставиха ми само една четвърт, за да мога да дишам през двете седмици, които според тях ми оставаха да живея - в най-добрия случай. Казах им, че се прибирам в Гърция, за да умра. Върнах се в много тежко състояние на духа. Тогава ми хрумна да посетя Света гора, на която никога не бях ходил. Когато пристигнах, чух за стареца Паисий и започнах да го търся.

Най-накрая намерих килията му. Той сам ми отвори вратата, преди дори да успея да почукам.

- Добре дошъл, Димитри!- каза ми той. - Чаках те.

И наистина, той беше приготвил лакомство. Извика ме по име, въпреки, че ме виждаше за първи път! Бях изумен. Покани ме да седна и да си почина.

- Не се тревожи, не се тревожи, всичко ще бъде наред... - каза ми той, а аз още не бях казал нито дума!

- Всичко ще бъде наред!,- каза ми той и ме прекръсти три пъти над гърдите ми.

Две години и половина минаха оттогава. Чувствам се чудесно. Не починах две седмици по-късно, както се очакваше. Ракът ми не метастазира и не приемах никакви лекарства. Чувствам се чудесно. Просто ми е трудно да се движа, защото нямам бели дробове, за да дишам по-лесно...

След като разказа за това, той с радост обсъди и много други неща и така стигнахме до манастира…

Така разреших мистерията около поведението му. В същото време получих свидетелство за друг от многото духовни дарове на стареца, а именно - дара на изцелението: той можеше да лекува хора от всякакви болести. Изтръгна много хора, включително и този офицер, от лапите на смъртта в последния момент.

-----------------------

Из книгата ,,Гуруто, младежът и старецът Паисий “ от Дионисиос Фарасиотис

Индуизмът, подобно на останалите източни учения, е езическа религия; под думата „богове“ се разбират различни демонични същества.