Петър МАРЧЕВ

Нещо необичайно се случи в началото на тази година в Украйна - с благословението на Киевския митрополит Владимир, предстоятел на каноничната Украинска православна църква /Московска патриаршия/, който наскоро почина, на 28 януари бе предприето уникално въздушно литийно шествие с няколко от най-прочутите чудотворни икони. Целта - да се изпроси от Бога мир за народа на размирната страна. Няколко от най-почитаните чудотворни икони на св. Богородица и рака /ракла/ със светите мощи на прославени светии са били качени на специален самолет, който първо обиколил над Киев, а след това в продължение на 7 часа е облетял цяла Украйна.

Благочестивата практика за литийни шествия с икони, качени на самолети, датира още от годините на Великата отечествена война. Тогава със силата на чудотворната икона на Казанската света Богородица са били спасени от превземане от хитлеристите Москва, Ленинград и Сталинград. Скептиците могат да разчетат в тези действия нездрава мистика, но долният текст повдига завесата пред една от най-загадъчните тайни на Историята...

Септември е, а аз се намирам при бесарабските българи, записвам техните покъртителни истории за Гладомора. Изтича първата седмица от престоя ми в Молдова, когато отварям в електронната си поща едно писмо. Оказва се, че това е покана за Международния кинофестивал “Покров” в Киев, където съм изпратил мой сценарий. Това променя плановете ми. На следващото утро вече пътувам към България, за да успея с украинската виза. Но не по най-прекия път, а по най-заобиколния: от град Тараклия на север, към Кишинев; а от там – към Румъния. На границата молдовските митничари започват да ровят микробуса като за световно. “Оружие, наркотики?” “Нет!” Да, обаче румънците са още по-строги. Очевидно не им е харесал българският ми паспорт и затова ме свалят от буса за справка. Високомерно ми говорят на румънски. Започвам да се притеснявам. Но пускам в употреба две-три от малкото румънски думи, които знам: “Яш, Яш, домнуле! Сфинтеа Параскева, Параскева...”

И за мое изумление, чудото се случва.

Първото чудо, което света Петка прави за мене. Митничарите проточват едно разбиращо “Аааааа”, физиономиите им се очовечават и ме пускат да си вървя... След около час навлизаме в Яш, който е един чист и красив град. Но моята цел е величествената катедрала “Свети Три светители”; тук, в тържествения сумрак в посребрена рака се покоят нетленните мощи на най-прославената българска светица – света Петка Търновска. Изчаквам да свърши дългата опашка, за да се поклоня и аз пред нея... После, в таксито се оказва, че влакът за Букурещ тръгва буквално след седем минути; и тогава шофьорът прави изпълнения, достойни за холивудски екшън: натиска газта и клаксона, сече пътя на коли и трамваи, но ме хвърля за отрицателно време на гарата; билетът, спринтът с двата сака по перона и най-после се мятам в последния вагон. Слава Богу!..

След 20-дневна трескава подготовка в България, пътешествието ми на Изток продължава. Този път с поезда София-Москва. Сам съм в купето на спалния вагон и до украинската граница си пътувам като руски цар – по гръб, с книга в ръка и с неограничено количество ароматен чай, който кипи в разпаления в края на вагона истински руски самовар. Навлизайки в украинска Буковина, влакът се препълва. Освен това, температурите падат с 10-15 градуса. На сутринта слизам на Киевската гара накокошинен от студ. Слава Богу, организаторите на кинофестивала са точни – лъчезарната Алина Кокорина ни настанява в микробуса и след двайсетина минути влизаме през старинната порта в светата Киево-печорска лавра. Въпреки мрачния есенен ден, ни заслепяват златните куполи на множество храмове и параклиси. Оставяме багажа в корпуса за гости и бързаме навън, за да се ориентираме в близката околност. Ето и табела: “Вход в Дальнiх печерах”. Еврика! Ето какво било – значи името на обителта няма нищо общо с река Печора, както съм си мислел досега. Просто на украински “печера” означава “пещера”!

Слизам под земята.

Над дверите ме посреща изографисаният лик на свети Антоний, който през 1051 год. бил изпратен по чудесен начин от Пресвета Богородица от Атон в своята родна Киевска Рус, за да създаде тази света обител. С идването си преподобният се заселва в една пещера. Влизам и аз вътре – усещането е уникално: под мъждукащата светлина на свещите крача по няколкостотинметровите галерии, изсечени от древните иноци в скалата. Отляво и отдясно, в специални ракли се покоят нетленните свети мощи на стотици монаси; стигам и до малък подземен храм, в който се служи литургия. По-късно научавам, че през 1453-та година някой си иеромонах Дионисий служил тук на Великден. И когато изрекъл от царските двери празничния възглас “Христос воскресе!”, всички тези светии отговорили от своите ракли: “Воистину воскресе!!!”

Излизам навън. Микробусът с Алина вече ни очаква за няколкочасова обиколка из Киев. Но първо прекосяваме надлъж Лаврата, която със своята зеленина, величествената камбанария и възстановения съвсем наскоро Успенски събор се е разпростряла на площ колкото цяло село, върху десния бряг на Днепър. Скоро се убеждавам с очите си, че Киев е красив, зелен, европейски град. А всички храмове, край които минаваме, блестят със златото на своите куполи! Привечер стигаме и до крайната ни цел – Дома на киното, където предстоятелят на Украинската православна църква, митрополит Владимир открива Международния фестивал за православно кино “Покров”. Зрителната зала е претъпкана. След 2-3 песни на рок-групата “Братя Карамазови” тръгва и филмовата програма, която се открива с нашумелия “Остров” на режисьора Павел Лунгин. А във фоайето изпълнителят на главната роля – неподражаемият Петър Мамонов обяснява на журналистите и почитателите си как е възможно да се живее по християнски днес.

“Ако си пил досега по три чаши водка, от утре пий по две”

– казва съвсем сериозно артистът на хората, които са насядали буквално в краката му... Малко по-късно се хващаме за чашите и ние, по време на коктейла. Именно там се запознавам с игумен Спиридон от Святоионинския манастир, чието братство всъщност организира кинофестивала. След наздравицата му разказвам една приказка, която витае из Интернет. За това, че не Сталин, а всъщност Православната църква била истинският победител над Хитлер. После го подпитвам – каква е вероятността това да е истина? Игумен Спиридон кима многозначително с глава и просто ме кани утре да му гостувам в неговата обител...

На другия ден е празникът Покров Богородичен. Прекосявам с такси половин Киев и се озовавам в Ботаническата градина. С изумление забелязвам сред пищната растителност купол на храм. Това е манастирът, основан от живелия през ХIХ век свети Иона Киевски, който ни е завещал забележително описание на Рая, посетен от него приживе. А недалеч от манастирския храм се извисява близо триметров метален кръст, който указва мястото, на което Пресвета Богородица се е явила наяве на св. Иона... Но ето го и игуменът; въвежда ме в своята възтясна килия, която е претъпкана с икони, книги и компютърна техника! Вади от етажерката една книга и ми копира на ксерокса двайсетина страници. Историята на спасяването на Русия през Отечествената война, описана от иеромонах Филаделф. Веднага след нападението на Хитлер, православните по целия свят започнали да се молят за спасението на Русия. Един от най-равностните бил

Илия, митрополитът на Ливанските планини.

Три денонощия той непрестанно се молил пред иконата на Божията майка. И накрая Тя се явила в огнен стълп и му съобщила как може да се спаси руската земя. Първо – да се отворят всички затворени от комунистите храмове и манастири и в тях да започнат богослужения. Второ – с Казанската икона на Богородица да се извършат литийни шествия около Ленинград, Москва и Сталинград – за да не стъпи в тях вражески крак. И трето – след победата Сталин да покани митрополит Илия, който да разкаже пред народа как е била спасена Русия...

От учебниците по история всички знаем хода на Отечествената война. Но аз продължавам да питам за доказателства, че се е случило точно това. Тогава игумен Спиридон взема една кутия от обувки; преравя съдържанието и ми показва с благоговение една малка хартиена икона на Пресвета Богородица с надписи на руски, арабски и френски. В долния десен ъгъл с усилие разчитам изписаното с микроскопични букви: MetropoliteduLiban, EliaKaram. “Това е архивът на една моя позната, вече покойница... – изрича бавно отец Спиридон. – А тази иконка и е подарена лично от митрополит Илия през 1947-ма, когато посетил и нашия Киев.”