Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Военното свещенство – необходимост и нормативни предпоставки за неговата реализация

vodНАШИЯТ КРЪСТ

Когато фактите говорят, и боговете мълчат. А фактът е такъв: България е единствената натовска държава без капеланска институция! А нуждата от духовници в Армията е повече от въпиюща. Да си спомним само жестокият атентат в Кербала; след трагедията много от българските рейнджъри бяха принудени да подирят утеха от духовника на полския контингент. Съвсем наскоро пък, в 61. Стрямска

бригада професионален войник посегна на живота си. Ако в гарнизона имаше военен свещеник, най-вероятно тази трагедия щеше да бъде предотвратена… Предлагаме на вашето внимание разработката на отец Михаил Михайлов, която е част от докторската му дисертация…

Резюме: Военното свещенство е онова звено, което осъществява специална грижа за хората, които са решили да се отдадат на военна служба, грижа, която помага на военнослужещите по-лесно да преодоляват кризите, които съпътстват високорисковата им дейност. Нуждата от специално душегрижие за тази специфична социална и професионална категория хора е безспорна. В един широк контекст пастирското душегрижие подпомага и Държавата в нейната грижа за обезпечаване на по-добри условия на труд на своите граждани, ангажирани в сферата на отбраната и натоварени с важната задача по опазване на мира и гарантиране на суверенитета на страната ни. Ето защо, пълноценното реализиране на дейността на военното свещенство до голяма степен зависи от подходящата нормативна уредба и от взаимодействието между Църквата и Държавата в тази област. Статията прави анализ на необходимостта от съществуването и функционирането на института на военното свещенство и нуждата от нормативни предпоставки за възстановяването на дейността му в България. В тази връзка се припомня историческия опит, свързан с дейността на военното свещенство в България, и се споменава практиката по съвременната реализация на този институт в някои държави, имащи характеристики, сходни с тези на нашата страна. Статията очертава необходимостта от конкретни действия, свързани с промяна на действащото законодателство, което ще обезпечи нормативна база за ползотворната и ефективна дейност на военното свещенство в България.

 

*   *   *

 Познавайки човешката душа, не просто като средоточие на някакви жизнени функции, а като реално и самостоятелно битие, като основно начало, субект и носител на личен индивидуален живот, чиито дейности, макар и в рамките на земния живот да са външно зависими от материята, с оглед на своите проявления, то вътрешно са независими от материята[1], християнската богословска наука и в частност Пастирското богословие осъзнава равноценността на всеки човек като носител на душа и поставен над времевите и пространствени ограничения. В този смисъл християнинът определя своето отношение към човека не въз основа на неговия пол, възраст, етническа принадлежност, социално положение, професия, та дори и религиозни разбирания, а на самоценността на всеки човек, бидейки Божие творение и носител на Божия образ в себе си.

Въпреки това, предвид факта, че всеки човек е носител на конкретни качества и характеристики, които обуславят неговата индивидуалност, а също и налагат качествено различен подход при задоволяване на различните човешки потребности, пред, занимаващия се с пастирско богословие се явява необходимостта да групира и типизира в специални категории обектите на грижите на православния свещеник. По този повод св. Григорий Двоеслов разсъждава: „На всички хора не подхожда еднакво поучаване, защото те не са еднакви по нрав. Често, което е полезно за едни, е вредно за други…лекарството, което намалява една болест, друга може само да засилва; най-накрая и хлябът, който укрепва живота на възрастните, поврежда здравето на децата”[2]. Ето защо, при изложение на теорията на индивидуалното душепастирство, което неминуемо намира отражение и в практиката, се налага да се вземат под внимание такива външни и вътрешни обстоятелства като възраст и пол на личността, външното положение (семейно и социално), местоживеене и занятие, и вътрешно състояние (нормално и болезнено състояние на интелектуалния, емоционалния, волевия и телесен живот)[3].

Проф. протопр. Георги Шавелски, който е прекарал няколко години от своето пастирско служение като военен свещеник, правилно отбелязва, че макар и първостепенна, грижата на православния пастир (свещеник) за удовлетворяване на религиозно-нравствените нужди на вярващите – усъвършенстването им във вярата и добродетелния живот, привеждането им в Бога и към вечното спасение, тя съвсем не е единствена, но както родителите не могат да бъдат безразлични към различните други нужди на децата си, така и за пастира не трябва да бъдат безразлични останалите други нужди на неговите духовни деца[4]. Многоликата същност на грижата за човека предполага при нейното осъществяване прилагането на широко разнообразие от познания, разположени в различните научни дисциплини. Няма да сгрешим, ако приемем, че, ако за обгрижването на определени категории вярващи е достатъчна добрата богословска подготовка на пастира, съчетана с неговата допълнителна квалификация и специализация в областта на други хуманитарни науки, то съществуват и категории вярващи, за които реализирането на душегрижието, освен от подготовката на пастира, се нуждае и от специална нормативна регламентация и юридическо обезпечаване. Такива категории вярващи са тези, които осъществяват своята дейност или се намират в специализирани институции с ограничен достъп, каквито са местата за лишаване от свобода, както и поделенията на органите, работещи в сферата на националната сигурност и отбраната. Това налага, когато се говори за военното свещенство, то да бъде разгледано не само като необходимост, но и като нормативни предпоставки за неговото успешно прилагане и реализиране.

Необходимостта от специално душегрижие за военнослужещите не е дискусионен въпрос, защото нуждата от такава грижа е безспорна. Практиката, както и теорията ни убеждават, че онези хора, които живеят и работят в условия на голяма отговорност, непрекъснато напрежение, постоянен стрес и битови условия, контрастиращи с домашните, са изложени на риск и се нуждаят от специална грижа, която да компенсира често отсъстващото в техния делник спокойствие. Това разбиране се потвърждава от думите на румънския военен свещеник прот. Йон Илинка, който в интервю за сайта „Православие“ по повод провелата се на 11.11.2015 г. в Богословския факултет Международна конференция под надслов „Военното свещенство – минало, настояще и бъдеще“ казва: „Ние, румънците, имаме една приказка: „Войникът с проблеми може много лесно да се превърне в един голям проблем”… Разговорът с военния свещеник има за цел да разреши някои от грижите, които терзаят войника, така че той да може да взима най-разумните и добри решения, когато и както трябва“[5].

Тук е мястото да бъдат казани няколко думи за целта, която трябва да си поставя тази специфична пастирска дейност – душегрижието за военнослужещите. Наистина мнозина са онези, които възприемат военното свещенство като елемент на бойната подготовка и това мнение се споделя както от светски лица, така и от духовници. Не рядко при срещите между представителите на Българската православна църква и Българската армия се разсъждава върху изконната връзка между Църквата и Армията и важната роля, която има военното свещенство за поддържането на воинския дух, мотивацията и единството сред военнослужещите. Подобни виждания са отчасти разбираеми, но богословски аргументирано е душегрижието да се схваща като пастирска функция, насочена към спасението на човешката душа повече, отколкото към гарантиране на националната сигурност, макар и косвено. Богословски правилен и исторически обоснован е изводът, до който достига проф. акад. д-р протопрезвитер Стефан Цанков, че Църквата в очите на почти всички светски дейци (а отчасти и в умовете на някои духовници) се явява атрибут на народността и сечиво на народно-държавната политика. Затова Църквата за тях е не толкова православна или Христова, а народна, българска (в тесно-националистическия смисъл на думата)[6]. Приемането на този извод би ни предпазило от много съблазни и изкушения, пред които ни изправя съвремието.

Генерал-майор от резерва Роди Портър, главен изпълнителен директор на екипа на Military Ministries International, който запитан от Вецислав Жеков, какво е най-важното за един военен свещеник, отговаря „Много е важно за военните свещеници да могат да разбират ситуациите в обществото и духовното състояние на войниците и да могат правилно да се отнесат към това“.[7] В този смисъл звучи и мнението на прот. Йон Илинка, който, отговаряйки на въпроса, с какво духовникът е полезен на войника, казва: „Когато сме на родна земя, въпросите на един млад войник не се различават много от въпросите на всеки млад човек за Бога, вярата и т.н. Все пак специфичното е, че животът на младия човек в армията е пълен със забрани и рестрикции. Това може да генерира в него някаква фрустрация, вътрешно напрежение, което може в един момент да се прояви чрез поведение, неподобаващо на християнин. Именно в това отношение мога да кажа, че свещеникът може много да помогне. От 2002 г., когато румънската армия се намеси в конфликта в Афганистан като умиротворителна сила, с всяко военно подразделение, което тръгваше за там, с тях тръгваше и военен свещеник. Аз бях в Афганистан в периода от 2010 до 2011 г. и мога искрено да заявя, че там се чувствах свещеник повече от всеки друг път през живота си, защото почувствах, че хората там имаха много по-голяма нужда от мен, тъй като излизайки от базата знаят, че зад ъгъла ги дебне смъртта. А това чувство за постоянна опасност ги кара все повече да се доближават до Бога. Много от военните остават силно вярващи и след това – когато се завърнат у дома от мисия. А това е ценно както за армията, така и за цялото ни общество“.[8]

След подчертаването на нуждата от специална пастирска грижа за хората, упражняващи рискови професии, сред които безспорно са и военнослужещите, както и целта, стояща пред тази пастирска дейност, правилно е да се познава и законовата регламентация, която би позволла ефективното изпълнение на тази важна църковна мисия. При изпълнението на тази задача е добре да се направи исторически преглед на правните норми, регламентиращи дейността на военните свещеници в България, както и да се обърне внимание на правната регламентация и практиката на Румъния и Русия към момента. Интересът към практиката на тези две държави произтича от факта, че и двете, както България, са традиционно православни, и двете, подобно на нашата са посткомунистически с доскорошна атеистична насоченост на управляващите ги режими. Едната от тях - Румъния членува в НАТО, а другата – Руската Федерация не е член на северноатлантическия пакт. Подобен преглед ще ни даде представа за два модела на решаване на въпроса с военното свещенство. Истина е, че буквалното копиране на чужди модели не всякога е полезно и резултатно, както и реципирането на законодателни решения, които са работещи в други държави, без да бъдат съобразени с местните условия, особености и традиции и без да отговорят на конкретните нужди на обществото от регламентиране на обществените отношения в една или друга сфера, често се явява неефективно и неадекватно решение. Ето защо, трябва да се държи ясна сметка не само за обществените очаквания, но и за готовността на обществото да приеме и да допусне приложението на едно или друго законодателно решение т.е. регламентирането не трябва да бъде самоцелно, а да отговаря на нуждите и потребностите на конкретното общество в точно определения етап от неговото историческо и културно развитие.

Пристъпвайки към проследяване на историята, свързана с института на военното свещенство, заслужава да бъде споменато научното съобщение на Мариана Русева, публикувано в Православие.БГ, със заглавие „Свещеници в Българската армия“, където авторът, работейки с документи, съхранявани в Централен военен архив (ЦВА) – гр. Велико Търново, подробно показва законодателната дейност по регламентиране на военното свещенство и цитира голям брой административни актове на компетентните органи по прилагане на правните норми, свързани с института на военното свещенство.

В споменатото изследване основателно се споменава, че „след Освобождението на България (1878 г.) отношенията между двете институции църква – войска се поставят на конституционни и законови основи. Доминиращото положение на Източноправославната  вяра  в Княжеството става причина Българската православна църква (БПЦ) да изпълнява функциите на организационен център за възстановяване и укрепване на новата българска държава. Военното ведомство от своя страна провежда последователна политика за задоволяване на религиозните нужди на редовия и командния състав в армията. В резултат на това се издават много заповеди, окръжни писма и циркуляри, които регламентират дейността на военното духовенство, а именно: провеждане на празниците на войсковите части, религиозни ритуали, извършването на молебени, войнишки клетви, тържествени литургии и други. С нормативните документи се регламентира и заплащането на църковните служители.“[9] Споменатият труд, в който авторът подробно и задълбочено разглежда дейността на военното свещенство по архивните материали за Варненска и Великопреславска епархия, поставя акцент върху извода, че отношенията между Българската православна църква и Българската армия се поставят на конституционни и законови основи. Този извод е изключително важен, защото именно това е начинът за уреждане на обществените отношения в една правова държава, в която има върховенство на Закона.

С оглед добиване на по-пълна представа за нормативното регламентиране на военното свещенство, е добре да бъдат споменати някои важни текстове, имащи отношение към разглеждания въпрос.

В Търновската Конституция, приета на 16.04.1879 г., е предвидена специална глава ІХ, озаглавена „За верата“, където е записано:

Чл. 37. Господствующа въ Българското Княжество вера е Православно-Християнската отъ Источно Исповедание.

Чл. 38. Българский Князь и потомството му не могътъ да исповедватъ никоя друга вера, освенъ Православната. Само първий избранъ Българский Князь ако принадлежи къмъ друга вера, може да си остане въ нея.

Чл. 39. Българското Княжество отъ църковна страна, като съставлява една неразделна часть отъ Българската църковна область, подчинява се на Св. Синодъ - Върховната духовна власть на Българската църква, гдето и да се намира тая власть. Чрезъ последнята Княжеството съхранява единението си съ Вселенската Въсточна Църква въ всичко, що се отнася до догмите на верата.

Чл. 40. Християнете отъ неправославно исповедание и друговерците, бил природни подданници на Българското Княжество, било приети въ подданство, а така също и чужденци, които постоянно или само временно живеятъ въ България, ползуватъ се съ свобода на вероисповеданието си, стига испълнението на техните обреди да не нарушава съществующите закони.

Чл 41. Поради религиозни убеждения никой не може да отбегнува отъ испълнението на дейсвующите и задължителни за всекого закони.

Чл. 42. Църковните работи на християне отъ неправославно исповедание и на друговерци, управляватъ се отъ техните духовни власти, но подъ върховний надзоръ на надлежний министръ, споредъ законите, които ще се издадътъ за тоя предметъ.

На база споменатите разпоредби на Основния закон - Конституцията се развива и законодателната дейност, която дава възможност да бъде приет и Закон за устройството на въоръжените сили на Българското Царство[10], в чиято глава V, озаглавена „Военното духовенство“, е записано:

Чл. 114. Извършването на духовните треби във войската в мирно време се възлага на гарнизонните свещеници. За тази цел във всеки гарнизон, гдето квартируват повече войскови части, на военна служба състои гарнизонен свещеник, с установена заплата. В гарнизоните, гдето няма много войскови части, извършването на духовните треби се възлага на едного от местните свещеници, по усмотрението на командира на частта, и им се заплаща за всеки отделен случай установената от закона платка.
Чл. 115. Гарнизонните свещеници се избират и представляват за назначение на служба от началника на гарнизона. Гарнизонните свещеници се назначават на служба с Височайша заповед.
Чл. 116. Във военно време, за извършване на духовните треби, при всеки пехотен и кавалерийски полк състои полкови свещеник, който се счита за военен чиновник и получава определена заплата.
Чл. 117. Във военно време при щаба на армията състои главен свещеник, който заведва духовната част на армията и урежда службата на военните свещеници.
Чл. 118. За извършване духовните треби във военно време, всеки пехотен полк трябва да има своя походна църква и църковни принадлежности. Полковата църква се завежда от полковия свещеник.

Цитираната нормативна уредба дава възможност и на църковните нормотворци да регламентират дейността на военните свещеници и в Глава ІХ от Екзархийския Устав, приспособен за Царството от 13 януари 1895 г., озаглавена „Военни свещеници“, където е записано:

Чл. 79. За извършване духовните треби на войската, след предварителното съгласие и одобрение на надлежния епархийски архиерей, определяват се от военната власт особни свещеници, които носят името гарнизонни.

Чл. 80. На длъжността гарнизонен свещеник могат да се назначават само лица, които са свършили духовно училище или же такива, които в духовното поприще са се отличили с неукоризнено поведение и са доказали, че ще могат с достойнство да изпълняват тая длъжност.

Чл. 81. Гарнизонните свещеници имат право да извършват безпрепятствено църковните треби, било частни, било общи, само на военните, гдето те и да квартируват: требите же на техните семейства ще се изпълняват от надлежните енорийски свещеници.

Чл. 82. За отслужване Божествената литургия или друго чинодействие в църква, гарнизонните свещеници са длъжни предварително да вземат благословение от местната духовна власт.

При тази нормативна база, съвсем разбираемо е и наличието на множество административни актове, както на държавната власт, така и на духовната, с които да се обезпечи дейността на военното свещенство и да се разрешават своевременно възникналите въпроси, по повод правилното функциониране на този институт. Съществуват и немалко актовете на духовната власт (окръжни писма, протоколни решения и т.н.), посредством които се допълва регламентацията в тази междуинституционална сфера или се разрешават конкретни проблеми, свързани с дейността на военното свещенство. Тези актове са цитирани и систематично подредени в Сборника на Христо Танчев "Екзархийски устав с тълкуванията и наредбите на Св. Синод, Министерствата, Върховния касационен съд и съответните законоположения", том І, от с. 89 до с. 94. 

Интерес, от гледна точка на организацията на военното духовенство и задачите на последното, представлява решение Св. Синод по Протокол № 3, § 1 от 13.ІІІ.1917 г., с което за духовен началник-ръководител на цялото военно духовенство се определя Негово Високопреосвещенство Търновски митрополит Йосиф. Съгласно горното решение, той е натоварен с редица задължения, които до голяма степен показват разбирането на Св. Синод за целта, която стои пред духовното обгрижване на българския войн. На митрополит Йосиф е възложено да надзирава изпълнението на задълженията на военното духовенство, да съблюдава, съобразяването на богослужебните чинодействия с предписанията на църковния устав, да бди за доброто поведение на военното духовенство, да следи за редовната проповед, чието съдържание да е съобразено с целта на това отговорно служение, както и да се грижи всички военни свещеници да се намират неотклонно на местата си, да изпълняват службата си, да насърчават войниците и да дават на ранените и умиращите утешението във вярата и да ги приобщават със св. тайни[11].

Ето така, разполагайки с добре регламентирана и нормативно закрепена основа се развива и дава добри плодове институтът на военното свещенство в България до 9.ІХ.1944 г., когато настъпва коренна промяна на обществено-политическата, икономическата и духовната обстановка в страната. Промяната на Конституцията и приемането на Закона за изповеданията от 1. март 1949 г. рязко променят мястото и се обезсилва ролята на православните ценности в България. Конституциите от 1947 г. и 1971 г., макар и официално да осигуряват свободата на съвестта и вероизповеданията, не успяват да предотвратят реалното лишаване на Българската православна църква от нейните религиозно-възпитателни функции сред подрастващото поколение и младежта, включително и сред военнослужещите.

Трябва да се отбележи, че от 1944 г. до наши дни няма нормативна база за благоприятно разрешаване на въпроса за военното свещенство и неговото институционализиране. Наистина след 10.11.1989 г., когато държавната политика се преориентира и се гарантира свободата на съвестта, не само на книга, но и реално, голяма част от христолюбивото българско войнство категорично показва своята богопреданост и религиозен светоглед. Ръководството на Българската държава и на Българската армия показват своето добро отношение към Българската православна църква, не само като традиция, но и като фактор, гарантиращ и обезпечаващ необходимото душегрижие за личния армейски състав. Примерите за това са не един и два.  Ежегодно на Богоявление се извършва традиционното поръсване на българските бойни знамена и на войската с осветена богоявленска вода. За празник на Българската армия бе определен отново деня, в който се чества паметта на св. Георги Победоносец – закрилник на войнството ни. Традиция е по време на Архангелова задушница, на военните гробища да се извършва панихида за загиналите във войните български войни. Множество са мероприятията и начинанията, провеждани във военните поделения, в щабовете и учрежденията на Българската армия, които започват с водосвет. Възстановени и обновени са параклисите във военните училища в страната. В потвърждение на това идват и разписаните правила в Устав за войсковата служба на Въоръжените сили на Република България, Глава ХХ, Раздел III - Военни ритуали с участието на Българската православна църква, чл. чл. 611-621, където подробно са регламентирани ритуали по Освещаване на бойно знаме; Водосвет на бойни знамена; Провеждане на ритуал - панихида Архангелова (мъжка) задушница; Отдаване на военни почести при погребение; Откриване на ново военно съоръжение, параклис и освещаване на военна техника и Поведение на военнослужещите при посещение на религиозни обекти.

Внимание заслужава и факта, че от страна на Св. Синод - в лицето на Негово Високопреосвещенство Великотърновския митрополит Григорий - има определен архиерей, който да отговаря за духовното обгрижване на Българската армия и макар и възможностите за реализацията на тези негови функции да не са нормативно определени, той достойно представя поместната ни църква в различни форуми, посветени на военното свещенство и душегрижие.

В действащия Закон за отбраната и въоръжените сили, въпросът за религиозните потребности на военнослужещите е засегнат в чл. 182[12], който по никакъв начин не може да служи за нормативна база за възстановяване и институционализиране на военното свещенство в Българската армия. Тази нормативна празнота не може да компенсира дори взаимно разбиране по въпроса за военното свещенствно между духов­ни­ци и ко­ман­ди­ри, защото в голя­ма сте­пен сът­руд­ни­чес­т­во­то меж­ду тях, за­ви­си от лич­ни­те им кон­такти, а не от регламенти, които трайно и принципно да уреждат обществените отношения в тази сфера.

В този ред на мисли естествено стоят въпросите, които си задава Дилян Николчев, който, разсъждавайки върху Устава на Българската православна църква, пише „Не по-малко изненадващо може да изглежда и установяването на отсъствието на все по-необходимия и актуален църковен институт, както за БПЦ, така и за държавата ни, с оглед евроатлантическата ориентация на страната ни – института на военните свещеници. В този пункт искам да подчертая, че проблемът не се отнася единствено до индеферентното отношение или нежелание на БПЦ за възстановяване на една традиция; традиция – както църковна (вж. напр. ЕУ, гл. ІХ: “Военни свещеници”), така и държавна. Предвид реорганизацията на българската армия, съобразена с изискванията на евроатлантическите структури, на Р. България са поставени официални условия, според които във въоръжените ни сили е необходимо присъствието на минимум брой волнонаемни служители, в това число психолози и свещенослужители. Как БПЦ ще регулира в близкото бъдеще отношенията си напр. с Министерството на отбраната и останалите държавни институции и органи, имащи отношение към този въпрос? Как ще се урежда статутът на свещенослужители в армията ни? За съжаление отговор на тези въпроси все още няма!“[13]. Съгласявайки се с учудването, изразено от споменатия учен, ще трябва да изкажа мнение, че дори в Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия (УБПЦ-БП) да бъде предвиден такъв регламент, той не би дал желания резултат, защото, както видяхме по-горе ефективността на института на военното свещенство в родната ни история до голяма степен се предопределя от факта, че отношенията между Българската православна църква и Българската армия се поставят на конституционни и законови основи.

В тази връзка заслужава да бъде споменат опита в законодателното регламентиране на капеланството в местата за лишаване от свобода в Закона за изпълнение на наказанията и задържане под стража, където в чл. 167 е записано: „В местата за лишаване от свобода се осигурява достъп на духовни лица от религиозните общности, регистрирани в Република България. (2) Духовното лице може да се среща насаме с лишения от свобода. (3) Лишените от свобода не могат да бъдат принуждавани да участват в религиозни служби и обреди. (4) Изповядващите различни религии имат равни права. (5) (Изм. – ДВ, бр. 32 от 2016 г.) В местата за лишаване от свобода могат да се назначават на щатна длъжност духовни лица от вероизповеданието, изповядвано от преобладаващия брой лишени от свобода, изтърпяващи наказание в съответния затвор“. В чл. 155 от Правилника за приложение на споменатия закон е записано: „Достъпът на религиозни общности до местата за лишаване от свобода се осъществява след представяне на документ за регистрация. (2) Религиозните общности представят списък на духовните лица, които ги представляват в местата за лишаване от свобода. (3) Достъпът на духовните лица от религиозните общности в местата за лишаване от свобода се осъществява по утвърден график, съгласуван с ръководството на съответните места за лишаване от свобода. (4) (Изм. - ДВ, бр. 20 от 2014 г.) Духовни лица от различни вероизповедания могат да осъществяват редовни служби и обреди и религиозни посещения групово и индивидуално с лишени от свобода от своята религия в подходящо за това време, съгласувано с администрацията на затворническото заведение. (5) Задоволяването на религиозните потребности не може да противоречи на изискванията на режима и сигурността в местата за лишаване от свобода.“

Горният регламент, съчетан с възможността, която дава чл. 95, т. 10 и 11, във връзка с чл. чл. 135 и 136 от УБПЦ-БП, дава своите добри резултати и е модел, който може да бъде приложен и в законодателното регламентиране на дейността на военното свещенство.

С оглед създаването на една по-пълна картина, отразяваща повече практики, свързани с военното свещенство, нека се запознаем със статута на военните свещеници в Русия и Румъния.

В Русия, където военното свещенство се радва на широк прием сред армейските подразделения, все още не е приет специален закон. Действащият Федерален закон N 76-ФЗ от 27.05.1998 г. (ред. от 03.07.2019) "За положението на военнослужещите", където в статия 8 „Свобода на съвестта и вероизповеданието“, не може да се приеме за подходяща нормативна основа за институционализиране на военното свещенство[14].

Въпреки липсата на нормативен регламент със специални договорености между йерархията и Министерството на отбраната е уредена дейността на военното свещенство в Русия, което е многобройно и се радва на отлично взаимодействие с армейското ръководство. Първият такъв документ е Съвместно заявление за сътрудничество, подписано между Министъра на отбраната Павел Грачьов и тогавашния Московски Патриарх Алексий ІІ на 2.03.1994 г., а после и Съглашение за сътрудничество, подписано на 4.04.1997 г., между Министъра на отбраната на Руската Федерация Игор Родионов и Московския Патриарх Алексий ІІ, което разширява сферата на взаимодействие и формите на сътрудничество. Във връзка с горното на 21 април 1994 г. Синодът на РПЦ, постановява, че счита сътрудничеството с Армията за изключително важно направление на църковно служение. На Архиерейския събор на РПЦ, проведен от 29 ноември до 2 декември 1994 г. е прието решение за създаването на специален синодално учреждение, ангажирано с взаимодействието на Църквата с въоръжените сили и правоохранителните структури. На 16 юли 1995 г. с постановление на Синода на РПЦ е създаден Синодален отдел за взаимодействие с Въоръжените сили и правоохранителните органи, който понастоящем се председателства от Клинския епископ Стефан. Отделът поддържа добре организирания сайт pobeda.ru.

В Ру­мъ­ния ка­пе­лан­с­ка­та служ­ба е въз­с­та­но­ве­на през 1995 г. и е под­пи­сан про­то­кол за сът­руд­ни­чес­т­во меж­ду Ру­мън­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва и Ар­ми­я­та. Ня­кол­ко го­ди­ни по-къс­но е при­ет Закон номер 195/2000 относно учредяването и организирането на военния клир, ре­гу­ли­ращ вза­и­мот­но­ше­ни­я­та меж­ду Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва и ар­ми­я­та. В мо­мен­та ру­мън­с­ки­те во­ен­нос­лу­же­щи се об­г­риж­ват пас­тир­с­ки от 80 ду­хов­ни­ци, сред тях има един католически свещеник и един протестантски пастор, а останалите са православни духовници. Све­ще­ни­ци има и в ми­рот­вор­чес­ки­те ми­сии в Ирак и Аф­га­нис­тан. Всич­ки ка­пе­ла­ни са с вис­ше ду­хов­но об­ра­зо­ва­ние, за­вър­ши­ли са и кур­со­ве във Во­ен­но­то учи­ли­ще в Бу­ку­рещ. Рад­ват се на доб­ри от­но­ше­ния с дър­жав­на­та власт. Глав­ни­ят ка­пе­лан се наз­на­ча­ва от пра­ви­тел­с­т­во­то. Ка­пе­ла­ни­те не са офи­це­ри, но са при­рав­не­ни към тях. Като добра практика можем да посочим и провеждането на годишни срещи на военните свещеници в Румъния, на които се обсъждат актуални въпроси и различни аспекти на душегрижието и предизвикателствата , пред които се изправя военното свещенство и църковната мисия в армията. Последната такава среща е проведена в периода 17-19 септември 2019 г. За нея съобщава сайта „Добротолюбие“ (dobrotoliubie.com). Посочването и решаването на някои проблеми, както и споделянето на конкретен пастирски опит, мисионерски стратегии и статута и ролята на военния свещеник са били част от темите в дневния ред на традиционната среща, която е била уважена от митрополит Андрей, както и от викария на патриарх Даниил - епископ Варлаам. Митрополит Андрей е говорил за значението на мисията, която духовенството на Румънската православна църква развива в рамките на Румънската авиация и сухопътните войски.

След гореизложеното съвсем естествено изникват няколко въпроса. Осъзната ли е от българското общество иначе безспорната нужда от специално душегрижие за хората под пагон? Готова ли е Българската държава да предприеме нужните законодателни промени, като по този начин инвестира в своите граждани, работещи за нейната сигурност? Способна ли е Българската православна църква, наред с постоянната молитва за христолюбивото българско войнство, да реализира и пастирския си дълг, удовлетворявайки специфичните духовни потребности на българския воин? В случай, че горните въпроси получат своя положителен отговор, именно сега е времето, макар и малко позакъсняло, българската йерархия да използва доброто разположение на държавното ръководство, да впрегне своите усилия в активизиране и на ръководството на Българската армия, което не крие своето уважение към Българската православна църква и да инициира промени в българското законодателство, обезпечаващи дейността на военното свещенство. Това може да се реализира, както чрез специален договор, сключен между Министерството на отбраната и Св. Синод, каквато е руската практика, така и чрез съответното изменение на Закона за отбраната и въоръжените сили, подобно на румънската практика. Вторият модел е кореспондиращ с разбиранията на континенталната правна система, за законодателно регламентиране на обществените отношения, към която принадлежи и нашата държава[15].

Сега, когато Българската държава е насочила своите усилия към подпомагане на БПЦ, когато чрез изменението на Закона за вероизповеданията (чл. 28) е обезпечено и изплащането на заплатите на българските свещенослужители, което ще спести допълнителен финансов ресурс за материалната издръжка на военното свещенство, когато участието на БПЦ във военни мероприятия и присъствието ѝ в Армията се възприема като нещо съвсем естествено е времето, когато от една страна да се възстанови историческата правда, от друга страна да се равнопостави Българската армия с европейските армии, в които военното свещенство отдавна е факт, а най-важното да се обезпечи на христолюбивия български воин духовната подкрепа, която той не само заслужава, но от която най-паче има нужда при изпълнение на своята отговорна и трудна работа.

 

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Авторът на статията ставр. ик. Михаил Михайлов

е докторант, Устройство и управление на БПЦ,  

Богословски факултет, СУ „Св. Климент Охридски“

 

[1] Димитров, Хр. Пастирско богословие. Ч. І, София, 1955, с. 121.

[2] Св. Григорий Двоеслов, О паст. Служении. Ч. І, с. 333.

[3] Димитров, Хр. Пастирско богословие. Ч. ІІ, София, 1957, с. 17.

[4] Шавелски, Г. Православно пастирство. София, 1929, с. 147.

[5] Илинка, Й. Военното свещенство – минало, настояще и бъдеще, цит. по https://www.pravoslavie.bg/https://www.pravoslavie.bg/%D0%9D%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F/%D0%B2%D0%BE%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%89%D0%B5%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BE-%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D1%89/.

[6] Цанков, Ст. Българската Православна Църква от Освобождението до настояще време. – Във: ГСУ/БФ, т. ХVІ, 6, 1938/1939, София, 1939, с. 8.

[7] Жеков, В. цит. по https://www.bulgaria-weekly.com/the-week/persons/8286-bulgaria-se-nujdae-ot-voenni-sveshtenici.html.

[8] Илинка, Й. Цит съч. цит. по https://www.pravoslavie.bghttps://www.pravoslavie.bg/%D0%9D%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F/%D0%B2%D0%BE%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%89%D0%B5%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BE-%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D1%89//.

[9] Русева, М. Свещеници в Българската армия, цит. по https://www.pravoslavie.bg/.

[10] Утвърден с указ № 93, от 31 декември 1903 год., и обнародван в "Държавен вестник", брой 18 от 24 януари 1904 год.

[11] Танчев, Хр. Екзархийски устав с тълкуванията и наредбите на Св. Синод, Министерствата, Върховния касационен съд и съответните законоположения. Т І, София, 1932, с. 91.

[12] Закон за отбраната и въоръжените сили, Обн., ДВ, бр. 35 от 12.05.2009 г., в сила от 12.05.2009 г., чл. 182: (1) Военнослужещите нямат право да членуват в политически партии, движения или коалиции с политически цели и да предприемат действия по служба, с които да нарушават политическата си неутралност. (2) Военнослужещите не могат да извършват пропагандна и агитационна дейност в полза или във вреда на политически партии, движения или коалиции с политически цели, на синдикални организации и на кандидати за изборни длъжности. (3) (Доп. - ДВ, бр. 16 от 2010 г., в сила от 26.02.2010 г.) Военнослужещите не могат да участват в събрания, митинги и манифестации на политически партии, движения или коалиции с политически цели, когато носят военна униформа. (4) Военнослужещите не могат да бъдат задължавани да декларират своите политически, религиозни или идеологически убеждения във връзка със заемането или изпълнението на службата.

[13] Николчев, Д. Предстоящият дебат: Уставът на Българската православна църква. Културните текстове на миналото. София, 2005, с. 265.

[14] Федерален закон N 76-ФЗ от 27.05.1998 г. (ред. от 03.07.2019) "За положението на военнослужещите", Статия 8 „Свобода на съвестта и вероизповеданието“,

1. Военнослужещите в свободното от военно служба време имат право да участват в богослужения и религиозни церемонии, като частни лица.

2. Военнослужещите нямат право да отказват изпълнение на задълженията на военната служба по религиозни съображения и да използват своето служебно положение за пропагандиране на едно или друго отношение към религията.

3. Религиозната символика, религиозната литература и култови предмети се използват от военнослужещите индивидуално.

4. Държавата няма задължения по удовлетворяване на потребностите на военнослужещите, свързани с религиозните им убеждения и необходимостта от извършването на религиозни обреди.

5. Създаването на религиозни обединения във войсковите части не се допуска. Религиозните обреди на територия на войсковите части могат да се извършват по молба на военнослужещите за тяхна собствена сметка с разрешение на командира.

[15] Милкова, Д. Обща теория на правото. София, 2003, с.204.

 

Summary, Military priesthood is the unit that performs special care for people who have decided to devote themselves to military service, a care that helps servicemen more easily to overcome the crisis that accompany their high-risk activity. The need for a special soul care for this specific social and professional category is undeniable. In a broader context, the pastoral care of the soul also assist the State in its aim to ensure better working conditions for its citizens engaged in defense, and charged with the important task of protecting peace, and guaranteeing our country’s sovereignty. Therefore, the full implementation of the activities of the military priesthood depends to a large extent on the appropriate legal framework and on interaction between the Church and the State in this area. The article analyzes the need for the existence and functioning of the military priesthood institute, and the need for regulatory prerequisites for the resumption of this activities in Bulgaria. In this regard, the historical experience related to the activity of the military priesthood in Bulgaria is recalled and the practice of the modern realization of this institute in some countries having characteristics similar to those of our country is mentioned. There is a need for specific actions related to the change of the existing legislation, which will provide a legal basis for the fruitful and effective activity of the military clergy in Bulgaria.

Key words: military priesthood, special spiritual care, serviceman, normative regulation, indisputable necessity, public relations

 

   

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

12659614 1036633103064017 1199327596 n