Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Свещеник Кирил Синев е познат на много казанлъчани и русенци. Ето неговата лична история за пътя му към Бога

kirilКирил СИНЕВ

Роден съм в семейство с осем деца на счетоводителката Янка и военния лекар Радослав от Казанлък. Аз съм второто дете в семейството по реда на раждането. На 37 години съм. Израсъл съм в родния ми град Казанлък. Летните ваканции прекарвах на с. Голямо Дряново сред природата, пасейки животни и четейки с интерес книги от местното читалище. Благодарен съм на моите родители, за това че са ме записали да

уча пиано в Школа по изкуствата „Емануил Манолов”, където се обучавах 7 години. Днес музикалната грамотност много ми помага в свещеническото служение и духовно-просветната дейност. Преди да стана свещеник съм бил ученик и студент, като успоредно работех през студентските години в една пловдивска фирма за мотокари.

Слава на Бога, подготовката и израстването ми за свещеническо служение стана постепенно и съвсем естествено. Затова не си спомням точен момент, в който съм взел това важно решение. А и при вземането на подобно решение голямо значение има съгласието на бъдещата презвитера - без нейното писмено съгласие наборът от документи, формиращи кандидатска преписка за ръкоположение остава непълна, а оттам дипломираният богослов остава на полето на „светските“ занимания.

Още веднъж въздавам слава и благодарение на човеколюбивия и благ Господ за неговата грижа към поемането по пътя на духовното поприще! Благодарен съм Му, че благодарение на свещ. Петър Цанков нашето многодетно семейство, в което израснах,

намери пътя към Вярата

- първоначално черкуващи се, впоследствие пеейки в църковния хор „Св. Йоан Дамаскин“ към храм „Св. Богородица“ в Казанлък.

Бидейки въцърковени с моите братя и сестри, бе нещо нормално след завършването на Техникума по транспорт (днес Професионална гимназия), специалност „Електротехника на автомобилния транспорт“ в родния ми град да кандидатствам за продължаване на обучението в Богословския факултет в София. Гостуването на църковния ни хор за храмовия празник на тогавашния български храм „Св. пророк Илия“ в Букурещ и особено запознанството и всеотдайната грижа на прот. Петър Тотев оформи желанието ми да изучавам богословие в Румъния. Така стана, че движението на кандидатската ми преписка бе блокирано и документите ми не се внасяха на синодно заседание за благословение. По Божи промисъл синодният архивар, мой съгражданин, а днес духовник на о. Крит, ходатайства за писмена препоръка от бившия Нюйоркски митрополит Геласий, което доведе до положителна развръзка на моето кандидатстване и обучение в Богословския факултет „Патриарх Юстиниан“ към Букурещкия университет. В Букурещ ръководих хорчето при българския ни храм. Същевременно пеех в професионалния свещенически хор „Te Deum laudamus“, дирижиран от г-н Дан Михай Гоя, диригент на Румънското национално радио.

Запознанството с тогавашния Русенски митрополит Неофит

(днес Патриарх Български), както и неговото духовното обаяние и лична приветливост ме отведоха в Русе. В продължение на 6 години бях негов дякон. На 8. ноември 2011 г. получих офикията протодякон. А на 6. май 2014 г. бях ръкоположен за свещеник от нинездравстващия Русенски митрополит Наум (първото му свещеническо ръкоположение след избирането му за русенски архипастир).

Сега служа в русенския храм „Св. Възнесение“, както и в храм „Св. Параскева“ в с. Просена и в храм „Св. арх. Михаил“ в с. Долно Абланово. Животът ми пряко е свързан с призванието на свещеническото служение и на родител. Важно е да се знае, че съпружеският живот променя един млад човек: той става по-отговорен, воден от любовта към своята съпруга и деца. Следователно, днес животът ми е упътен от служението на свещенослужителя и грижата на родителя.

Обикновено един мой ден протича в следния ред: водене на децата на училище и градина, отслужване на утреня в храма, енорийска дейност – според потребностите на хората (понякога натоварването е по-голямо, но друг път имам малко повече време). Когато имам повече време го „уплътнявам“ с четене, подготовка на неделната проповед, превод на църковна литература, посещение на библиотека или държавен архив, научно-изследователска дейност (написване на статия или студия), запис на църковни песнопения на говорим език, сканиране на богослужебни книги, монтирането им във видеоклип, физическа дейност в големия църковен двор. Същевременно при необходимост съм на разположение на митрополитската канцелария, улеснявайки кореспонденцията с Румънската православна църква, чести архиерейски богослужения в северната ни съседка, налага се да участвам като преводач в официални срещи на високо църковно и държавническо ниво.

Следобед – отслужване на вечерня, прибиране на децата, проверка на написаната домашна работа, други семейни ангажименти.

През седмичното богослужение се опитвам да „мобилизирам“ вярващите, призовавайки ги да участват активно посредством четене и пеене.

Най-много в служението ми помага четенето на Св. Писание,

любовта и мъдростта на презвитерата, богослужението на разбираем език, общуването с вярващите (обратната връзка от тях), музикалното образование, владеенето на чужди езици, подкрепата на събратя духовници и на митрополит Наум, редовната молитва.

Най-много ми пречи в служението упорстването в духовната слепота, приемащо различни форми:

  • Суеверия, безбожие, национална тютюнева порочност, отчаяние, окултизъм, сляпа ритуалност;
  • Наглост, превъзнасяне, прекалена суета;
  • Примитивна демонстративност (на татуировки, силна музика, крясъци при абитуриентски балове);
  • Предразсъдъци спрямо вяра и Църква;
  • Невежество, придружено от нежелание за просвета (дошли „попа“ да им отчете курбана, а се цупят, ако си решил да ги ограмотиш);
  • Сляпо настояване на неколцина за богослужение на неразбираем език (Дошли стотици хора по Пасхалните празници в храма, ти обаче съзнателно си загърбил преводите на разбираем език. Нито ти разбираш, нито те.);
  • Суетене по време на богослужение, вместо да се внимава върху него (като противоотрова имаме прекрасния Господен призив: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно.“ (Лука 10:41);
  • Незачитане авторитета на духовника, а информиране от посредствени интернет страници;
  • Отношението към Църквата, като към кафемашина (да търсиш моментален ефект и ако не го получиш да си обърнеш гърба от Нея).

Но хората трябва да чуят думите на Христос: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Мат. 11:28-30).

И приоритетно да имат пред очи Христос за наш модел,

а не всевъзможни съвременни идоли, прихождащи у нас гурута и всевъзможни „слепи водачи“ (Мат. 15:14).

Бих искал хората да не възприемат подигравателно образа на духовника. Който почита Бога проявява уважение и към Неговите служители. Св. Йоан Златоуст и други св. отци пишат толкова възвишено за свещеническото служение, а днес често отношението на народа към духовника е погрешно и примитивно, напр. духовникът е потребен при кръщение, при опело, на Цветница и при курбан.

Бих искал хората да бъдат грамотни християни: да знаят да се прекръстят, молитвата „Отче наш“, Символа на вярата, да четат Св. Писание, в храма да се молят с разбиране, да не са ритуални и номинални християни. „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Мат. 7:21). Който люби Бога – спазва Неговите повели, които по същество са спасителни за нас самите. След като Господ пожертва Себе Си за нас, то ние трябва ли да бъдем равнодушни към Него?! Съвсем не, напротив – непрестанно ще Му благодарим!

Господ ни казва, че веднъж щом сме просветени с Неговата блага вест, повече нямаме оправдание, че не сме я чули. Ако животът ни продължи „по старому“ ще бъдем съдени за нашето коравосърдечие. Да помним думите на Спасителя: „Идете, научете всички народи…“. Всеки християнин е призван да благовести за Христос, било със слово, с дело, с изкуство, с начин на живот. Проповядването на Христос не е само резервирано за духовниците, които и без това са толкова малко у нас, в сравнение с реалните нужди на народа.

Да не се поддаваме на натиска на секуларизацията*.

За християните няма случайни неща. Съвременната пандемия е повод да отворим духовните очи на сърцето си. Дали пък като народ твърде не се отдалечихме от Създателя, от Неговата воля и неизказано човеколюбие. Като че ли днес с лека ръка загърбваме приноса и значението на християнската вяра за основаването, развитието и съхраняването през вековете на нашия народ. Редно е да си направим градивни заключения и се вразумим, изправяйки живота си.

Да възпитаваме децата си в Христовата вяра, като им бъдем за личен пример и да не се ограничаваме само до практикуване на вярата, сведено до запалване на свещ или идване за върба.

Бих искал хората съзнателно да възлагат надеждата и упованието си единствено на Бога, а не да чуваме „вярвай в себе си“, или вяра в празния „късмет“, „съдба“, „природата“. Обаче масовото носене на червен конец у нас или вяра в „четно или нечетно число“ и зодии са белег на празно амулетопоклонничество, сигнализиращо за отдалеченост от Бога, която Го огорчава и е в наша вреда.

Да молим Бог да изпрати духовни работници на Своята жетва, защото тя е голяма (Мат. 9:37).

Ролята на духовника е да просвещава.

Аз самият съм раздавал много молитвеници (детски и обикновени), Евангелия за деца, образователни брошури за св. тайнства. Но ако децата не получат подкрепа и насърчение от своите родители, то просветното дело бива блокирано, а резултатът е поредното атеистично поколение.

Да търсим царството на Бога и Неговата правда, да виждаме Божия образ у ближния и знаем, че сме призвани да бъдем синове Божии по благодат, бидейки изкупени от нашия Спасител Господ Иисус Христос, да не се поддаваме на натиска на „модерни“ еднополови взаимоотношения, рекламирани в някои европейски страни. Да стоим твърдо върху основата на християнските непреходни ценности, без които всеки народ е обречен на духовна и физическа погибел. Да помним, че сме храм на Св. Дух!

„Щом любов нямам, нищо не съм“ (1 Кор. 13:2).

„И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му“ (Мат. 6:34). Бог промисля за всички нас. Цялото си упование да възлагаме на Него! Нали така многократно чуваме в края на ектениите, изричани от енорийския ни духовник: „нека сами себе си и един други, и целия си живот на Христа Бога да отдадем“!

kdor 

------------------------------------

Бел. ред. Горният текст е част от книгата „Как станах свещеник“ от Димитър Митев“.

Секуларизацията е процес, в резултат на който различни области на социалния живот (като образование, култура, възпитание, икономика, политика) постепенно се отдалечават от Божията благодат и стават като дърво без корен - диворастящи.

 

 

  

 

   

   

 

 

 

   Fluida

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

12659614 1036633103064017 1199327596 n