Колко живота би спасила Църквата, ако се беше обявила срещу войната?

НАШИЯТ КРЪСТ

Насилието над съвестта предизвиква различни реакции, някои от които болезнени и крайни. Ето един пример как не бива да се говори на хората, как пропагандата убива не само силата на църковната проповед, но и душата на човека. За християните, и особено за църковните пастири, е важно да наричат нещата с истинските им имена, за да могат да направят нравствен избор. Един обикновен руснак,

Иля Решетников, споделя своите тревожни размисли…

„Ето, войната достигна и до нас. Когато казвам това, нямам предвид картина от телевизора, а истинската болка и трагедия. Наскоро отец А. разказа публично историята на една жена, която загубила вярата си, след като получила писмо за смъртта на сина си, участвал в „специалната операция“ в Украйна. Тя изпаднала в нервен срив, загубила вярата си и помолила един познат младеж да върне нейните домашни икони в църквата.

„Защо Бог не ми помогна, след като се молех?“ – такъв е въпросът на нещастната жена към Бога. Може би това е бил единственият ѝ син, надежда и подкрепа в този свят на майка си, която вече била в напреднала възраст.

Защо се получи така? От Русия беше отнет „свещеническият жезъл“, като нямам предвид само тези, които отслужват тайнствата, а и онези, които със своето мъдро слово и съвет участват в живота на обществото и на конкретните хора.

Гласът на Църквата, който предупреждава за стъпки и решения, които не са угодни на Бога, не се чува. Нейният глас съвсем се слива с гласа на официалната държавна пропаганда, която предава волята на светската власт.

Старци няма, има имитация от типа на полувменяемото старче И., когото всички използват, както си искат. Манипулаторите му задават насочващи въпроси и получават общи, неясни отговори, които могат да се тълкуват както си поискате.

Но и официалните говорители на Руската православна църква също отговарят с общи думи като „ние сме за всичко добро и против всичко лошо“. Например, говорителят на патриарха Легойда нарече трагедията със смъртта на малкото момиченце в Одеса акт на „врага на човешкия род“. А човешка отговорност няма ли? Добра конформистка логика.

Сред алтернативните гласове може да се отбележи гласът на Кураев, който обяснява защо според него говорителите на Църквата не могат да кажат „не на войната“, не могат да осъдят истинския ѝ виновник. Аз не споделям неговата фаталистка позиция. В неговата парадигма човекът и свещенството като корпорация не могат да излязат извън кръга на своето предопределение.

Защо църковните власти – патриарх, митрополити, свещеници – не предупреждават и не дават духовна оценка на това, което днес наричаме „специална операция“?

Виновникът не е абстрактно зло, а зло, което действа чрез конкретна страна в конфликта. Тази страна е Руската федерация, нейното правителство и ръководителят ѝ Владимир Путин. Злото се извършва чрез подмяна на понятията: войната не е война, а специална операция, убийството е освобождение, жертвите на войната не са от нас и всеки, който не е съгласен с нашето „освобождение“, е нацист. Вече се говори и за врагове на народа, за тези, които са против. Остава още малко и ние реално ще се върнем в 1937 г. с лагерите на Сталин. Войната вече е стигнала до Белгород и Брянск, какво следва? Калуга и Саратов? Нижни и Москва?

Да не бъде това.

На първо място, злото трябва да бъде наречено зло, войната трябва да бъде наречена война, обстрелването на мирни градове с крилати ракети – престъпление, избиването на цивилни в Буча и на други места в Украйна – геноцид. А после нека всеки каже поне пред себе си: съгласен ли е с това зло?

Аз не. Аз съм против продължаването на войната в Украйна. Русия и нейното правителство трябва да спрат войната и да седнат на масата за преговори. Основното е да се спре кръвопролитието на мирни и военни украинци и руснаци. Колкото по-скоро го направят, толкова повече кръв ще бъде избегната и толкова по-малко разрушения на нашия живот и този на Украйна ще трябва да възстановяват нашите деца.

Нека се върнем към тъжния и трагичен случай с жената и нейния мъртъв син. Свещеник А. обясни духовното значение на смъртта на този млад мъж, като каза, че това е бил най-хубавият момент в живота му. Оказва се, че да се включиш в агресивна авантюра е може би най-хубавият момент в живота на човека…

Ако в храма имаше някой, който да предупреди тази жена за тази фатална грешка, може би синът ѝ нямаше да участва във войната и щеше да остане жив.

Колко живота можеше да спаси Църквата, ако беше предупредила всеки отделен човек и цялото ни общество за тази греховна стъпка на руските власти?“