Съветският писател Алексей Толстой изопачи вълшебната история и осакати поколения социалистически деца чрез синдрома „Буратино“

НАШИЯТ КРЪСТ

Както ни учи българското национално битие, масоните обичат да си „присвояват“ успешните, знаменитите личности. Ако се доверим на масонските сайтове, „свободни зидари“ са били почти всички български национални герои от калибъра на Раковски, Левски, Захари Стоянов. Симеон Радев, Константин Величков, Николай Райнов – също. Е, понякога лъсват и откровени фалшификации, като „откритото“ преди десетина

години „масонско съчинение“, което бе приписано на Г. С. Раковски.

В този дух, не остават назад и световните „свободни зидари“. Английският писател Филип Баглини Оланд разказва за пътешествието си до Тоскана и историята, която започва от гробището Delle Porte Sante във Флоренция. Гробището се намира в един ъгъл на абатството Сан Миниато а Монте, кацнало върху живописните флорентински хълмове. От белокаменната манастирска базилика се открива спираща дъха гледка към прекрасната Флоренция.

В старинния гробищен парк англичанинът открива гроба на знаменития мореплавател Америго Веспучи, дал името си на Новия свят. Но крайната цел на неговия писателски интерес е гробницата на флорентинеца Карло Лоренцини, станал световно известен като Карло Колоди - „бащата“ на Боровата шишарка /какъвто е буквалният превод на името Пинокио/ и автор на най-обнадеждаващата притча за изключителната ценност на възпитанието.

Ето и подтекста на специалния интерес на Филип Оланд към този бележит флорентинец. „От известно време знаех, че Колоди принадлежи към флорентинското масонство и подозирах, че в текста за Пинокио този „зидар“ е кодирал ясни знаци и послания, свързани с масонството“, признава лондончанинът.

Историята на дървената кукла Пинокио е известна на всички, но тя звучи вдъхновяващо за много поети, режисьори, певци и художници с идеята си, че безжизнената материя, парчето дърво, са способни да се трансформират в нещо вълшебно като Живота. Но езотеричният и масонският прочит е по-различен. Всеки, който е чел поне малко за масонството, може да разпознае в процеса на превръщане на дървото в живо човешко същество едно олицетворение на посвещаването на „профана“, който иска да стане масон, който иска да бъде оживотворен чрез светлината на знанието.

Точно както се случва с нашия Пинокио ​​в приказката. Друг масонски символ, който открива в детския роман английският писател, е небесният свод, който Джепето и малкият Пинокио ​​виждат в небето като последното видение на мъдростта от устата на акулата. Във всички масонски храмове таванът наистина наподобява небесен свод.

„Кога Пинокио ​ от едно безжизнено парче борово дърво заживява свой живот? Когато се среща с Феята, която мнозина идентифицират с масонството“, твърди Филип Оланд, който очевидно е пристрастен към франк-масонството. Според писателя, това не бива да ни изненадва, защото Колоди е масон и е типично за хората от братството да оставят знаци за посветеността си в своите творби, както са правели Леонардо да Винчи или Микеланджело. Можем ли да се доверим изцяло на твърденията на този английски автор? Съдете сами - официална рождена дата на масонството е 24 юни 1717 г., когато в лондонската кръчма „Гъската и скарата“, вследствие на обединяването на четири ложи, е основана Великата ложа на Англия. А Леонардо е живял цели три века по-рано. Толкова за масоните, които обичат да са загадъчни, но приемат за „светлина“ и „мъдрост“ недоказани басни с окултен произход.

Но преди „свободните зидари“ към шедьовъра на Колоди протягат своите пролетарски ръце и съветските болшевики. Защо? Ами защото историята за приключенията на дървената кукла е наистина омагьосваща, но тя определено е буржоазна приказка. Какво е това „който не работи, не трябва да яде“?! Напротив, при комунизма всички са длъжни да бъдат щастливи – и работещите, и мързеливите. От всеки според възможностите, всекиму според потребностите! И тогава съветският автор Алексей Толстой запретва ръкави и сяда зад пишещата си машинка. Така през 1935 година излиза от печат книжката „Златното ключе или приключенията на Буратино“, адаптация по мотиви от „Пинокио“ на Карло Колоди. До днес съветската книжка е претърпяла над 100 издания и все още може да се намери в личните библиотеки на хората от путинова Русия.

По принцип, адаптацията е нещо добро. Културните различия в страните по света са огромни. Но в случая с адаптацията на Пинокио, който се превърна в съветския Буратино, съществува огромен проблем. За който е виновна болшевишката идеология.

Да, оригиналният „Пинокио“ в очите на съветския човек /и по-точно на комунистическите гаулайтери/ е изключително буржоазна приказка. Представяте ли си какво твърди оня италиански бюргер Колоди – „ако сте мързеливи - никой дори няма да съжалява за вас“?! Безобразие! Е, подходяща ли е такава книга за децата на революционерите?! Всяко съветско дете знае, че бедният селянин няма какво да яде не защото е мързелив, а защото неговият съсед-кулак експлоатира бедняците.

И така, съветският Пинокио – Буратино се превръща определено в революционер. Той се бори със злите капиталисти: продавача на пиявици от Дурамар и злия и алчен собственик на кукления театър Карабас-Барабас. Как завършва съветската приказка? След като в крайна сметка Буратино е разкрил тайната на Златното ключе, той води приятелите си - куклите и баща си Карло към Приказния театър, очевидно алегория на комунизма, където нито царят на Тарабар, нито Карабас-Барабас могат да влязат. И там, в Театъра на победилия куклен комунизъм нашите герои, след като са победили капиталистическите злодеи, ще се радват на един чудесен живот, без притеснения и кавги...

В крайна сметка, комунистите и в СССР, и в НРБ разчитаха най-вече на необразованите хора, защото образованите умници са склонни да имат собствено мнение. Което е вредно за обществото. Поради тази причина инакомислещите бяха избивани, затваряни в лагери и затвори или прогонвани в чужбина. Италианският Пинокио си има мечта - той иска да стане човек, и то истински, а не дървен. А съветският Буратино постоянно мисли за това, че не е човек, а просто кукла. И няма нищо изненадващо в това. За социализма бяха необходими не хора, а кукли, винтове, послушни и мислещи само в съответствие с учението на примитивния марксизъм, основан върху насилието.

Въобще, целият набор от поучения на Карло Колоди противоречи на Моралния кодекс на строителите на комунизма. Да се подчиняваш на родителите си? За какво?! Истинските герои (като Павлик Морозов) се подчиняват само на Партията и нейните лидери. Необразованият работник в Страната на победилия комунизъм получаваше повече от инженера. Ето защо Алексей Толстой, който знае добре повелята на епохата, не просто превежда на руски „Приключенията на Пинокио“, а пренаписва тази приказка по нов, съветски начин. И така се получава пак една история за печално известния от руския фолклор Иванушка Глупакът, който не прави нищо, лежи си по гръб върху печката, но веднъж хваща една вълшебна щука от реката, която изпълнява всичките му желания.

Ето ги отровните последици за всички някогашни социалистически деца, които са имали нещастието да прочетат именно „Буратино“, а не оригиналния „Пинокио“. Тези някогашни деца вече са пораснали, някои даже са остаряли, но продължават да лежат – не върху зиданата печка, а върху дивана с дистанционно в ръка – и продължават да чакат говорещата щука, златната рибка или златното ключе. Ето, това е синдромът „Буратино“, поразил социалистическите и пост-социалистическите хора. Именно поради тази причина българските буратиновци продължават да търкат талончета, да пускат фишове и да купуват лотарийни билети. С надеждата Фортуна да ги погали със златното си крило, докато те сърбат кафенца и водят умопомрачително дълги ориенталски разговори с дружки по кафенетата, оплаквайки се от немотията и неуредиците…

И да завършим с един съвет, макар че никой нормален човек не обича да го съветват: Дръжте далеч децата си от книжката за Буратино. Сто пъти по-добре е да им прочетете оригиналната приказка за Пинокио - дървената кукла, направена с любов, която много искаше да си намери душа и да стане истинско момче. Вашите деца със сигурност ще срещнат в живота си и мошеници, като Лисицата и уж слепия Котарак; няма как те да се разминат и с настойчивите, натрапчивите изкушения от виртуалния и реалния свят, които ще ги канят неустоимо в Страната на забавленията, където можеш единствено да оглупееш до степен да се превърнеш в двуного магаре. И именно в такива моменти примерът на Пинокио ще помогне на подрастващите да направят правилния избор и да спасят човека в себе си…