Аз бях всякакъв, дори сатанист… Но Христос ми се откри чрез чистотата на едно дете

Ангел ВЕЛИЧКОВ

„Отче, изминах много дълъг път. Традиционно съм кръстен лутеран. По религиозни убеждения родителите ми са агностици. Като тийнейджър бях анархист. Към 18-годишен се върнах към християнството, но лутеранството не беше в Христос. Христос, мислех си, беше в лутеранството, но лутеранството, което познавах, не беше в Христос. Затова след 18 станах католик. Римокатолицизмът, мислех, е оригиналът,

първоизворът на моето традиционно лутеранство. Но и в католическата енория не намерих християнството, в което бях започнал да вярвам. Нямаше достатъчно въздух, задушавах се. Нямаше достатъчно автентичност. Напуснах.

Станах будист, пантеист, увличах се в езотерически практики. Преминах през няколко различни секти. Опитах и като атеист. Накрая станах сатанист – повече като интелектуално търсене, но участвах и в практики, които ми даваха усещането за сила и власт над другите.

Веднъж в метрото видях едно малко момиченце, на около 5-6 годинки. То излъчваше такава чистота, че внезапно капитулирах. Бях победен и засрамен. Почувствах се омърсен, погубен, грозен и отвратителен пред изключителната сила на това момиченце, която то самото разбира се не осъзнаваше. Бях осъден на смърт и на ужасни мъки пред тази невинност. Но същевременно в това момиченце изведнъж ми се откри не християнството, а Самият Христос. Вече нямах избор.

Изтощен духовно и емоционално, ангажирах ума си. Пресищането от философия, религии, интелектуални и спиритуални концепции ме настрои по-прагматично. Обърнах се към историята. История на Църквата. Залових се сериозно, търсех обективната истина. И тогава Христос ми се яви още веднъж – този път историческият Христос. Този, Когото открих първо в детската чистота не от този свят, открих сега и във времето и пространството на този свят.

Бях окрилен от първите хиляда години на неразделената Църква. Тази, която няма нужда да се подразделя на деноминации и течения; която не е нито лутеранска, нито католическа, нито дори православна, но християнска. Напълно самодостатъчно, всеизчерпващо име: християнска. И в това първично, ненаименувано с други имена християнство, открих онова, което днес наричаме Православие.

Дойдох на една от вашите литургии. За първи път. Пеехте и четяхте на непознат, неразбираем език. Никой не ме забеляза, всички гледаха напред и леко надолу, някои – леко нагоре. Свещеникът (Вие, отче) беше с гръб, така че и Вас не видях в лице, но от гърба на Вашите одежди, от една бродирана икона ме гледаше Христос. Гледаше ме и от иконостаса, и от други икони. После Го разпознах и в погледа на светците, а накрая – и в погледите на някои от присъстващите, когато погледите ни накрая се срещнаха. И онова момиченце със страшната сила на детската си чистота също беше там. Не същото, но други дечица, които като съдии с чистия си поглед изобличаваха собствената ми мерзост.

Благодаря, че ме приехте, изслушахте, насърчихте да не се отчайвам, докато разбера, че всичко това е за мене, че Христос ме е очаквал такъв, какъвто съм, че и други са били такива, но са се преобразили някак. Разбрах, че и аз мога да се преобразя. Затова помолих да ме кръстите, да ме погребете за предишния ми живот и да ме възродите за новия живот в Христос.

Но имам един въпрос към Вас, отче, преди да пристъпя към кръщелния купел. Набавих си дългата бяла риза, както ми поръчахте. И съм готов да смъкна от себе си старите дрехи, за да бъда като новороден пред Бога. Но ето, че разсъблеченото ми тяло ще открие пред Вас нещо нелицеприятно, нещо, което може силно да Ви смути: татуировките.

Вие не знаете, че съм татуиран на много места по цялото си тяло, но тогава непременно ще го видите и аз се боя това да не Ви разочарова и отврати от мене.

Не, това не са само невинни, декоративни изображения. Тялото ми носи следите на субкултурата от тийнейджърските години. После се прибавиха и сатанински символи, образи от окултни видения,

естетика на тлението и смъртта,

цветя на злото, черепи, змии и пентаграми.

Ако кажете, готов съм да ги премахна, но за съжаление това е почти невъзможно. Мастилото е пропило дълбоко в кожата, сраснало се е с епитела. Предлагат различни манипулации за частично заличаване на татуировки, но резултатът е слаб, освен че са непосилно скъпи. Така че, какво да правя?“.

Помислих… Какво да кажа на този човек? И неволно си спомних един образ, който някога ме беше поразил, когато за първи път прочетох историята на Първия вселенски събор. Това е било в Никея през 325 г. Константинопол още не е издигнат в славата си, а гоненията срещу християните току-що са спрели. Ариевата ерес настъпва с много аргументи, а богословието още не е намерило всички нюанси на догматиката, за да даде отпор. И в някакъв момент в залата идват най-страшните свидетели на православната истина: пострадалите от гоненията, недоубитите мъченици и изповедници на вярата. Те не богословстват, но идват с вътрешния си личен опит от тайната на Въплъщението, двете природи на Христовата личност, неразделни една от друга, но и несмесени една с друга. Тези хора, казват, са имали страшен вид. Някои са били осакатени, други – обезобразени. Белези от ужасни рани, липсващи крайници. Но всички са благоговеели пред живите светци, защото са виждали в тях живата сила на вярата. Всички са разбирали, че ако Христос в Своята Личност не беше Бог и Човек, то подвигът на мъчениците би бил колкото безсмислен, толкова и невъзможен.

Ще каже някой, какво общо между белезите на изповедниците и татуировките на някакъв заблуден „ъндърграунд“, та дори и да е решил да се кръсти?!

Общо има обаче. Общото е както в срещата с Христос, така и с дявола, който и на едните, и на другите е нанесъл незаличими белези. Само че в различно време и по твърде различни начини. Светците първо са повярвали и са се кръстили, и после са търпели гонения за тази си вяра и са понесли телесни насилия от външните, от езичниците-гонители. Татуираният пък първо е претърпял мъченията от демоните, които отвътре са терзаели душата му и са помрачавали мислите му. Внушавали са му злоба и безнадеждност, карали са го да търси утехи в безсмислени неща и да се кланя на зли кумири. Бдели са всячески да не се обърне към Истината. И белезите на тези страшни мъчения са се появили като от рани, вътрешният му ад е бил изписан в незаличими татуировки по кожата му.

Подобно на мъчениците обаче, и него Христос не го е оставил в ада, но е чул воплите на търсещия му дух. И го е привел на същото място, където са светците и изповедниците: Църквата, Православието. Отговорих му следното:

„Не, нищо не заличавай,

просто ела с тези белези, както си.

И без това никой не може да премахне напълно татуировките, следите винаги ще са на тялото ти, до гроб. Но и Христос вижда повече, отколкото хората виждаме. Той вижда мислите ти, намеренията, желанието, надеждата, вярата ти. Вижда и причинените ти вътрешни мъчения, защото Самият Той те е спасявал от козните на дявола, за да си днес тук, пред светия купел. Смятай тези татуировки като кожените одежди на вехтия Адам, умрял в греха, и наложи отгоре ризата от светлина, в която ще те облече Христос.

Бог не гледа на лице – помни това и ти. Но ако на себе си имаш татуирани символи и знаци, чрез които си обвързал душата си със заклинания и си подчинявал волята си на чужди господари, смятай това за мерзост пред Бога. Намрази суеверието и имай вярата, че светото Кръщение ще развърже съвестта ти и ще те освободи от всяка греховна обвързаност.

Не се грижи прекалено за мнението на хората, имайки чиста съвест пред Бога. Но и гледай да не ги скандализираш. Бъди готов, че някои ще те посрещат с предразсъдъци, някои може и да те осъдят, явно или тайно, особено от църковните. Не се настройвай против тях, но нека това да ти послужи като средство за смирение, а сам се стреми към святост. Впрочем, други ще проявят разбиране и толерантност за татуировките, понеже днес мнозина и масово се татуират, но може да те осъдят за това, че си приел Православието. Това може да са приятелите от предишния ти живот. И срещу тях не се настройвай, но помни от какво те е избавил Христос и се помоли, ако е възможно, и тях да избави.

Някога, когато се засрами от чистотата на онова момиченце в метрото, понесе може би най-тежкото си наказание и най-силното мъчение на съвестта, но татуировките ти не изчезнаха. Стани сега чист като него и силата на светостта, която ще получиш свише, ще покрие всичко“.

-----------------------

Авторът на горния текст е свещеник Ангел Величков, предстоятел на православната енория „Преображение Господне“ в Стокхолм. Владее руски, френски, гръцки, шведски и английски. Предишната публикация на "Изповедта на татуирания" е в "Двери.бг"