Атеистът и старицата, една неизмислена история

НАШИЯТ КРЪСТ

Посред нощ някой позвъни в свещеническия дом. Минаваше 12, въпреки това отец Христо се наметна с едно палто и тръгна да види кой звъни. Беше една старица, която имаше нужда от свещеник, който да изповяда и причасти един болен на смъртния му одър. Отец Христо беше свикнал на подобни среднощни предизвикателства; той взе чантата с епитрахила и требника и

тръгна със старицата. Беше зимно време, бръскаше суграшица; скоро старицата спря пред една занемарена едноетажна къща в покрайнините на градеца. Възрастната жена отвори вратата и въведе свещеника в една стая. Отецът се озова насаме с болния. Въпреки, че бе изнемощял, брадясалият прежълтял мъж с жест му показа вратата и изхриптя:

- Махай се, попе! Кой те доведе тука? Аз съм атеист и не вярвам на вашите бабини деветини!

През дългия си живот отец Христо беше виждал всякакви, и все пак се стъписа от това „гостоприемство“:

- Но аз не дойдох сам, извика ме старицата...

- Коя старица?! Какво си измисляш, човече?!

Свещеникът вдигна поглед и видя на стената над леглото на болника една голяма семейна снимка, поставена в старомодна рамка; на нея се виждаха млад мъж в сако и с вратовръзка, жена му в светла блуза и малкото им, около 4 – 5-годишно момченце. С усилие отец Христо успя да разпознае в лицето на младата жена чертите на старицата, която го беше довела тук:

- Ето тази жена ме извика! – посочи той към старата семейна снимка.

- Какво?! Чуваш ли се ли какво говориш, отче? Това е майка ми, която почина преди години…

За миг-два и двамата се вцепениха, докато проумеят какво се беше случило. Болният започна да плаче, а след като се поуспокои, поиска да се изповяда. След това се причасти…