Един цариградски българин – Христо Копанов – повдига тази тема-табу

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

След Балканските войни и 1945 година, Костурско е един забравен български край. Българските преселници от славното село Загоричани в Турция са опазили своя род, просвета и език, но България в никакъв случай не би трябвало да не помни своите сънародници, чиято кръв е проляна от гръцките андарти през ХХ век. Турската страна не ни пречи, а оказва помощ и връзките с България са

другарски и добросъседски. Това заяви в интервю за БГНЕС Христо Копанов, заместник-председател на Българските православни църковни вакъфи в Истанбул и Одрин, 7-мо поколение българин от Егейска Македония, който е роден в Цариград/Истанбул.

С него разговаряме за ориста на хилядите български преселници от земите в днешна Северна Гърция в началото на ХХ век, зверствата на гръцките андарти против българския етнос и опазването на родовата памет. В началото на 20. век българите в неосвободените земи са подложени на кланета и гонения, и не само от османските турци. Село Загоричани, Костурска област, което през днешния ден се намира в Гърция, по това време е наричано „малката София“ поради будното си българско население. Там е имало български учебни заведения, а църквите са екзархистки, чак до края на Балканската война. Дори и след края на Първата световна война, Загоричани резервира българския си темперамент, само че под огромния напън през 1922-23 година, част от българите емигрират в разнообразни райони на свободна България, а на тези които остават в селото, им било наложено да одобряват гръцката агитация и са елинизирани. През 1926 година името е заменено на Василиада след гръцката окупация и налагането на гръцкия език.

„През 1905 година гръцките андарти, които желаят да елинизират района, атакуват селото по разпореждане на местния гръцки епископ Герман Каравангелис. Самият той загатва в записките си, че желае да унищожи центъра на българщината в района. На сутринта гръцките андарти нападат селото, стреляйки и убивайки, без значение жени, мъже, възрастни или деца. Това се случва на Благовещение, 25 март 1905 година, и селото е изгорено и унищожено, оставяйки зад себе си 63 убити българи, като това постоянно би трябвало да се помни и да не бъде забравяно.

„Когато Каравангелис вижда пламъците, с огромна наслада споделя следните думи: Ето, унищожихме българското село, което пречеше на моето дело - елинизирането на района“, припомня Копанов. Той посещава района за последно преди около 10 години. Неговият род произлиза от с. Бобища, съседно до Загоричани. Бобища споделя същата тежка орис.

„Днес в селата почти всички знаят българския език, пазят българските обичаи, само че също са под тежкия натиск на гръцката агитация. Срещал съм се с хора от района, които се опасяват да приказват на своя български език. Ако го вършат, то е тайно и предупреждават останалите да не го говорят на публично място. За жалост, това преследване на българщината от „европейска“ Атина не престава и до наши дни в Северна Гърция. След Балканските войни и след 1945 година, това е един пропуснат край на българщината. Става дума освен за Костурско, но и за Леринско и Воденско. Не би трябвало да се забравя нито клането, нито пък София да изоставя всички тези македонски българи, които живеят там “, добавя Христо Копанов.

Част от тези прокудени българи бягат в Истанбул, където най-многобройните и първенците са родом от Загоричани. Те поддържат старата българска дървена църква „Св. Стефан “, включително след провъзгласяването на Турската Република. През 1932 година българите събират средства и подаряват плащеницата на новия храм „Св. Стефан“ (познат като Желязната черква – бел. ред.), а по същото време Димитър Спиров става донор и спонсорира целия градеж на различен български храм „ Св. Димитър “. Там е подложен и един доста забавен надпис, на който е написана късата история на 63-ата убити българи в Загоричани. Общността се грижи също за българското учебно заведение против Желязната черква и други парцели.

„Всяка година на Благовещение правим панихида за жертвите на гръцките андарти. Една част от техните потомци, далечни или близки, към момента са в Истанбул, като те доста добре знаят и помнят историята на техните роднини и държат това годишно възпоминание да се поддържа в памет на убитите загоричанци “, казва Копанов, като акцентира, че преди повече от 100 години преселниците от старите български земи са пристигнали по османско време в Истанбул с българско съзнание, а не с гръцко, македонско или някакво друго.

„Аз съм роден в Истанбул, както доста други хора от моя род. Българският език, който аз приказвам, не съм го научил в българско учебно заведение тук, нито пък съм живял в миналото в България, само че това е нашият език и се грижим да запазим нашата просвета жива. Искаме поддръжка от страна на България, освен финансова, и духовна. Трябва да помним, че до края на Балканската война, седалището на българската Екзархия е в Истанбул, а не в София“, уточнява Копанов.

 Той подчертава, че понастоящем България има много добри съседски връзки с Турция. Само преди няколко години Община Истанбул дава милиони евро за реставрацията на „Св. Стефан “.