Гласът на България

Национален новинарски портал

   ГЛАСЪТ НА ДИАСПОРАТА

Споделете ме

Сръбският национализъм е злокачествен феномен, който неведнъж е изправял света на нокти

buwИван НИКОЛОВ

Темата за Западните покрайнини като че ли попадна в черната дупка на пандемията с COVID-19 и напрежението между България и Северна Македония. В предизборната кампания за парламентарните избори всички кандидат-депутати, ТВ водещи и коментатори се упражняваха по темата Македония и отдалече заобикаляха „горещия картоф” – Западните покрайнини. Повечето политици в България нямат

никаква позиция по този въпрос. Най-много да зазубрят мантрата за правата на човека и правата на малцинствата и че проблемите ще отпаднат от само себе си когато Сърбия влезе в ЕС! Непрекъснато се подчертава, че България има интерес страните от Западните Балкани час по-скоро да влязат в ЕС. Само че това не зависи от желанието и от бекористната подкрепа на България, а от политическата воля на управляващите в Сърбия и РС Македония да приемат европейската ценностна система и европейската форма на демократично държавно устройство.

Желаното се различава от реалното, и точно затова е нужно отварянето на дебат по българската външна политика. Това като че ли е извън полето на демокрацията, а това върви по линията на по-малката съпротива.

Зариването на главата в пясъка

не отменя проблемите.

Проблеми има, текат цивилизационни процеси, независимо дали ние ги виждаме или не.

Случаят с РС Македония за пореден път показа, че забатачените проблеми от миналото рано или късно се завръщат с двойна сила. Пропуснатите шансове за решаване на проблемите в изтеклите три десетилетия, днес не само застрашават членството на РС Македония в ЕС и българо-македонските отношения, но и разклащат из основи всички балкански проблеми останали след разпадането на Титова Югославия.

За разлика от 2016, 2017 и 2019 г. когато сред някои български организации в Западните покрайнини и сред българската общественост в България имаше остри реакции по повод „научните конференции” за „Българските зверства в Сърбия 1915-1918 г.”, канонизирането на т. нар. „Сурдулишки мъченици”, скандалите с отнемането и връщането на паметните плочи с имената на невинните жертви от погрома в Босилеградско на 15. – 16. май 1917 г., българската „фашистка” окупация по време на Втората световна война, отбелязването на 100 години от подписването на Ньойския диктат и прочие, през 2020, с изключение на Меморандума на ГК „Западни покрайнини” и няколко медийни изяви, почти изостана отбелязването на 100 годишнината от окупацията на Босилеградско и Царибродско от страна на Сърбо-хърватско-словенското кралство на 6. – 7. ноември 1920 г.

Настъпилото затишие от българска страна по време на „най-добрите отношения между България и Сърбия”, както често се чува на официалните срещи на високо равнище, увеличи отчаянието и усещането за обреченост и изоставеност сред национално осъзнатите българи в Западните покрайнини.

Другите, гравитиращи около общинските бюджети в Босилеград и Цариброд и Националния съвет на БНМ, още по-плътно се притиснаха в прегръдките на Вучич и неговата управляваща партия в ролята на „лоялни българи” – точно по мярката и целите на сръбските интереси. Всъщност, те са в позицията на македонстващите юго-възпитаници в РС Македония и използват приблизително същият вокабулар в официалните си изказвания.

От друга страна, шикалкавенето на официална България по Западнопокрайнинския въпрос, като че ли още повече насърчи сръбските управници, политици, журналисти и учени с повод и без повод да правят провокативни и унизителни антибългарски изказвания които официална София обикновено премълчава или презрително подминава. Нещо, което никоя друга европейска държава не би допуснала.

Анализът на антибългарските

изказвания в Сърбия,

и преди, и особено след ветото на България за преговорната рамка за членството на РС Македония в ЕС, показва, че те по същество с нищо не се различават от езика на омразата, с който се говори в Северна Македония. Няма и как да е другояче, защото тази антибългарска пропаганда се ръководи от един и същ център. Което се вижда и от почти идентичните опорни точки на антибългарската риторика в Македония и Сърбия – българите са „фашистки окупатори”, „зверове”, престъпници, убийци, коварни врагове, които винаги удрят в гръб, „татаро-монголски пришълци”, които застрашават териториалната цялост на Сърбия. Така България се вкарва в един оправдателен режим, в който трябва да се защитава от сръбските обвинения, вместо да премине в настъпление и остро да ги атакува от позициите на европейска страна. Това особено се засилва когато България на двустранните срещи или в европейските институции реагира за положението и правата на българите в РС Македония или Западните покрайнини.

Президентът Вучич, премиерката Бърнабич, външния министър Селакович, председателят на Народната скупщина Дачич, сегашният посланик в Москва Лазански, Милован Дрецун, Драган Стеванович, скандалният проф. Симеунович и др., вече от няколко години все гледат да се отъркат за нещо от България. Особено много обичат да се сравняват по стандарт, заплати и качество на живот с България която, според тях, била най-бедната страна в ЕС и че именно затова не си струвало Сърбия да се натиска за членство в ЕС! Вместо това, тя трябвало „мъдро” да изчака разпадането на ЕС и някакъв нов предполагаем „Берлински конгрес”, на който отново да се прекроят границите на Балканите и с помощта на Русия и Китай окончателно да се реши сръбският национален въпрос. Говорителите засега са църковните великодостойници и дежурните политически коментатори и анализатори, които често обсъждат тази стратегия по сутрешните програми на националните телевизии. Официалните държавни ръководители, къде гласно, къде мълчаливо, пригласят.

На този сюрреалистичен фон съдбата на българите в Западните покрайнини е отчайваща. През изтеклите 100 години българското малцинство изчерпа всички възможни начини и средства за решаване на проблемите, които касаят българската идентичност и оцеляването им в рамките на политическата система на Югославия/Сърбия. Това се оказа невъзможно,

както се оказа невъзможна и самата Югославия.

Каквото и да се говори на официалните българо-сръбски срещи, Сърбия на практика провежда старата политика на обезбългаряване и обезлюдяване на този район и това се вижда с просто око. Историческият и съвременен анализ на положението в Западните покрайнини в Югославия/Сърбия не оставя никакво съмнение относно целите на тази политика. Тя успешно е приложена в миналото в Поморавието и безотказно продължава да работи и днес. Напук на всички международни стандарти за правата на човека и на съвременните европейски принципи и ценности.

Не работят само механизмите за защита на правата и интересите на българите в Западните покрайнини. Както видяхме, Югославия/Сърбия не можаха да се демократизират и проблемите на малцинствата демократично да се поставят и решават в рамките на политическата система. Демократизацията ни отведе до разпадането на юго-федерацията, а опитите тя да се запази със сила, доведе до гражданска война. След като Югославия/Сърбия не можаха да отговорят на легитимните искания на югославските народи и малцинства, те легитимно поискаха развод от нея. Центробежните процеси продължават и днес.

В изтеклите три десетилетия българите в Западните покрайнини един след друг изиграха козовете си в желанието да решават проблемите, касаещи националната им идентичност и икономическите основи за оцеляването и развитието си в рамките на политическата система, защото самата система е така настроена.

Създаването и програмата на Демократичния съюз на българите беше един ранен опит за демократично и цивилизовано решаване на проблемите на българското малцинство в рамките на системата. Тя бе посрещната на нож, не защото застрашаваше националните интереси на Сърбия, напротив, а защото Сърбия има друга концепция за решаване на проблемите на малцинствата – тяхната асимилация. Защото ги разглеждаше като дезинтегриращ фактор на сръбската държавност. След три десетилетия жестока компроматна война и подривни действия, оставен сам на себе си и без подръжка от България, Демократичния съюз на българите бе разцепен на три фракции и практически слезе от политическата сцена на Сърбия. Както впрочем и повечето други демократични и проевропейски партии в Сърбия.

Вторият опит бе подписването на „Платформата за защита на правата и интересите на българското малцинство в Р Сърбия” на 15. юли 2013 г. в Ниш. Под тази платформа се подписаха всички релевантни български партии и сдружения, включително и тогавашния Национален съвет на българското национално малцинство в Сърбия. Тя тогава бе оценена като конструктивен и изключително балансиран европейски документ и, въпреки че бе представен и обсъждан на най-високо ниво между България и Сърбия – нищо от него не се случи на практика! Всичките искания от тази платформа, изцяло базирани на сръбското законодателство и позитивната европейска практика, просто бяха премълчани и малцинството бе оставено на стопяващите го асимилационни и емиграционни процеси.

Това българските управници и дипломати или не го виждат, или не го разбират. Често ги чуваме да се възхищават на модерното сръбско законодателство, а през това време Сърбия продължава да провежда политика на обезбългаряване и обезлюдяване на Западните покрайнини. Каквито и да са законите, те сами по себе си не решават нищо. Те са само средство за провеждане на политическата воля на управляващите. И в СССР по времето на Сталин е имало модерни за времето си закони, но те не са попречили на най-големите в историята престъпления.

Какъв е изводът!? В Сърбия няма политическа воля да се преодолее двувековния стремеж за създаване на Велика Сърбия от чужди територии и асимилация на чужди народи и малцинства, в това число и от българи в Поморавието, Македония и Западните покрайнини. Тази политика се оказа фатална за всички югославски народи и малцинства, включително и за самите сърби. И, въпреки това, три десетилетия след разпадането на Югославия и две десетилетия след падането на Милошевич, не се очертава никаква промяна. Това може да е въпрос на „дълбоката държава” или на геополитика. Но по-големият проблем на Сърбия, както и на Македония е доминатният тоталитарен културен модел, който не допуска критично преосмисляне на миналото, настоящето и бъдещето.

Сърбия е застинала във времето

и няма сили да се освободи от остарялата си културна матрица и да си намери място в новите европейски дадености.

Сръбската намеса във вътрешните работи на Черна гора, Босна и Херцеговина, Косово и РС Македония, подгряването на митовете за т. нар. Топлишко въстание и Сурдулица, злословенето срещу България, залагането на „сръбски малцинства” в България в сръбските учебни програми, в историята и географията – не вещае нищо добро за мира и сигурността на Балканите. И това не е нещо, за което България и Европа могат пренебрежително да махнат с ръка. Сръбският национализъм е феномен, който неведнъж е изправял света на нокти. А България и българите са сред най-потърпевшите от него.

Ето защо темата за Западните покрайнини не бива да се премълчава в политическите среди независимо от това тя дали носи или не носи гласове на изборите. България е затънала във вътрешнополитическите си битовизми, но и те не могат да се разглеждат извън външнополитическите проблеми. Не само защото те са взаимно обвързани, а защото тяхното осветляване и демократизиране действа превантивно и оздравително на възможните конфликти. И ако социалните и политически процеси в Македония се развиват по собствената си логика, независимо от желанията на политиците, същото важи и за Западните покрайнини. Занемаряването на проблемите, както видяхме, не води до тяхното изчезване, а напротив, до тяхното усложняване и ескалация.

Крайно време е, освен лековатите политически изказвания в стил „братския сръбски народ” и „безрезервна и безусловна подкрепа за членство в ЕС” да се чуят и гласовете на експертите по национална сигурност. Ключовият въпрос е - дали Западните покрайнини трябва да се жертват в името на националните интереси, или именно заради националните интереси на България трябва да се защитават на всяка цена? Защото това, сегашното, е една жестока агония, в която българското малцинство умира пред очите на България.

 

------------------------------------------------

Бел. ред. Авторът е поет, публицист и борец за граждански права на българското малцинство в Западните покрайнини; живее в Босилеград.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

 

   

   

 

 

 

   Fluida

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Времето в София

София
София - Температура: <b/>27°C
Ясно
Температура: 27°C
Усеща се като: 27°C
Вятър: югоизток
Сила: лек полъх, 2.1 m/s

Времето със sinoptik.bg