Контраапология на „организираната посредственост” *

Иван МАТЕВ

„Лесно се гняздо рути,/ ала се трудно вие…“

В днешното социално деформирано, омерзено и все по-неспасяемо в моралната си деградация време, в което безскрупулната власт на парите помита налудничаво и стихийно като вълна „цунами” една след друга крепостите на Духа, възстановеното преди две десетилетия с толкова жертви и любов към красотата казанлъшко списание „Кула”, бе един от малкото оцелели духовни бастиони на Истината за изкуството и творчеството в България.

Подчертано обществените утилитарни функции на вече профилиралото се културологично издание, въплътени в стриктната му несекваща периодика, даваха реална надежда на хората на Духа, че не всичко е загубено и си струват лишенията в името на благодатното Слово.

Спомням си, сякаш бе вчера, когато през декември 1990 година в старозагорското ателие на фотографа Кольо Пейчев, етнографката от Казанлъшкия исторически музей Стефка Дончева ми подари една книжка на списание „Кула” – първото ми съприкосновение с наскоро възстановеното литературно издание на град Казанлък. И ето, в уханната пролет на 1992 година аз почти ритуално – като при свещен литературен обет, доброволно зазидах сърцето си в списание „Кула”. Двадесет години – комай едно поколение, цял един творчески и житейски етап бях отдал на скъпото ми списание, което в съзнанието си дори персонифицирах. За мен „Кула” бе осезаемо, живо същество, а в тежките дни на агресия и злоупотреба с личността ми – бе мой духовен събрат и водач!

За двадесет години казанлъшкото списание „Кула” бе завършило окончателно процеса в изграждането на своя сложен идейно-естетически и тематично-съдържателен, а и жанрово твърде многообразен модел. В „Кула” има почти всичко от „кошницата” на съвременната хуманитаристика. Ако си послужим с понятията на днешните авангардни технологии, то можем категорично да заключим, че „софтуерът” на списание „Кула” го определя като наистина разнолико, но модерно и монолитно издание, чийто авторитет и обективна тежест в българското интелектуално и общокултурно битие, са не само респектиращи, но и осъзнат обект за подражание.

А сега въпросният базисен „софтуер” на „Кула” – именно неговото безценно интелектуално ядро, е заплашено от прагматична, но късогледа и късопаметна, от административно-бездуховна, силова ликвидация – за която явления като художествен континуитет, духовна зрелост, естетическа памет, социално-надстроечна вградимост и прочие, са не повече от неразгадаемо-безсмислени фрази… Гротеската е незапомнена, случаят е парадоксален – и покъртителен! Налице е абсурден, но резултатен опит списанието „Кула” да бъде откраднато – да бъде ограбен Духа му от храма на неговите автентични съзидатели. Нанесен е иззасада добре пресметнат яростен удар, разтърсил цялото, формирало се в течение на две десетилетия интелектуално общество около списание „Кула”! Редколегията на „Кула” – тази доблестна кохорта на Духа, от половин година вече жертвено се сражава с демона на разрушението – за съжаление, без изгледи за успех.

“Animus meminisse horret” /”Настръхвам, като си припомням/! С тези думи, според Вергилий, Еней започва трагичния си разказ за опожаряването и фаталния край на Троя. Така ли трябва да си припомняме и ние злокобната пролет на 2012 година, фиксирала хладно в духовните анали на Казанлъшкия край погрома над „Кула”?!

Обаче, ако подходим логично и безпристрастно към случая, би трябвало да установим неопровержимия факт, че всяко посегателство и покушение, особено над духовното поприще, носят и ярък морален признак – предизвикват се преди всичко от завистта, инспирират се директно от вътрешната интуитивна автопреценка на агресора за собствената му анемична духовна и интелектуална същност. Оттук, от плацдарма на духовната немощ, вторично изригва и феноменът на отмъщението! И автоматично се прибягва към осъзнато радикално унищожаване на по-беззащитната част!

Очаквал ли е удивителният страдален художник Иван Милев, чиято мистична картина с римската кула в Куленската махала – артистична метафора за духовна извисеност, е емблемата на изданието или чистият стар поет Христо Славейков, съхранил реално вековния дух на „Кула”, че в двете десетилетия между 1990 и 2012  година „Кула” благородно ще овладее духовните предели не само на родния им Казанлък? Но от своя страна, като съвременници, ние пък бихме ли допуснали дори и в скептичните си представи, че ще бъдат двамата видни казанлъчани посмъртно така унизени от днешните си овластени съграждани, чрез поредното скверно и особено коварно посегателство над „Кула”! Кому е нужно това?

Тук би трябвало да кажем още нещо и за екзекуторите на „Кула”. Това, което правят с „Кула”, е показно духовно убийство! Все едно да умъртвиш човек публично, да погубиш съдбата на невинен 20-годишен младеж – да отнемеш коравосърдечно духа и интелекта му, когато той е вече пристъпил в зрелия си и плодоносен живот… Да припомним в този порядък, че през 30-те години на 19. век великият европейски поет Хайнрих Хайне смразяващо е пророкувал: „Ако някой унищожава книги – той може да унищожава и хора”!

Непрестанно ни се втълпява от властниците, че „всичко се купува с пари, а това, което не може да се купи с пари, се купува с много пари”… Ама че софистична логика! Явно у нас избуява исторически, но се и субсидира практически „надграждането” на едно регламентирано богоборческо общество, в което „Аз”-ът, като последна финансова, знаково-репресивна инстанция, фактически изтласква и принизява всички други колективни – традиционно онаследени и социално вдъхновени, хуманитарни практики.

Уви! „Какво ще кажем ние на младите сърца?” – е простенал горестно в началото на 20 век поетът-символист и човеколюбец Лилиев… Къде да потърсим днес и ние благородната спасителна опора на битието си в това все по-дехуманизиращо се общество? А и какво бихме препоръчали на обезверените свои съвременници? Въпроси смутни, набъбващи…

Днес божествените вестители и естетическите стражници на духовните светли селения като списание „Кула” са ненужни, те са опасни, те са пределно неразбираеми и органически неприемливи за „деятелното невежество”, за което геният на Гьоте бдително ни предупреждава през 18-ото столетие. В този смисъл, нека поставим пред мислещата част на „гражданското /ни/ общество” една странна, но закономерна задача-ребус: За колко сребърника, все пак, се опитват да погубят Духа на списание „Кула”?

Отговорът е съкрушителен, но предвидливо мъгляв засега. Ала, безспорно, той съществува, той припламва в бъдещето – ще лумне очистително вероятно в четвъртото, очаквано прераждане на списанието!

Стара Загора, 29 март 2012 г.

---------------------------------------

* “Организираната посредственост” е определението, което дълбоко покрусената оперна актриса Христина Морфова дава още в далечната 1912 година за аномалиите в българската обществено-психологическа, морална и духовна действителност.