Преводачът на литературни нобелисти Ангелина Александрова с казанлъшка премиера

ГЛАСЪТ НА КАЗАНЛЪК

Снощи, 24. април, мина казанлъшката премиера на първата стихосбирка „15 ангела на върха на пръста ми“ на Ангелина Александрова.

Тя е родена в София, баща ѝ е от Видин, майка ѝ – от Габровско, а тя е отвсякъде. Работи като преводач на свободна практика от няколко години, а трудовият ѝ стаж започва в казанлъшкия „Арсенал“ преди 23 лета. Преводач е, редактор на няколко книги и изобщо човек, който обича и работи с думите.

Приятно ли е, славно ли е да си автор, да си поет, Ангелина?

- Странно е. Приятно е, когато хората, дори абсолютно непознати, намират себе си в мои текстове. Приятно е когато седнеш с приятел в кафене, той носи твоята книжка, собственичката на кафенето се зачете в нея и следващото нещо, което правиш, е да ѝ даваш автограф върху същата тази книжка. Приятно е, когато ти пише приятел да ти каже, че е видял това, за което си писал и се е разплакал. А славата е мимолетна, всяко чудо е за три дни и аз само чакам да минат те. Всъщност след прословутите три дни става ясно колко добре си се справил като поет и автор…

Как се чувстваш в компанията на своите Ангели?

- Човек се събира със себеподобни, а с кого да се събира една Ангелина? Книгата ми ненапразно е кръстена в паралел със схоластичния средновековен спор за броя на ангелите на върха на иглата, но и в нейното създаване участва истинско небесно воинство – като почна от госпожа Божана Апостолова, собственичката на издателство „Жанет 45“, мина през Иво Рафаилов, авторът на корицата, съпругата му Дани Белева, която ми помага и напътства през цялото време, Станислава Чуринскйене, верен приятел, на когото винаги можеш да разчиташ да ти каже: “Моля ти се, можеш повече“ и която, заедно с още един ангел, Азиз Таш, подреди стихосбирката и я кръсти. Имам синовете си, в които ангелското е винаги спорно, но това са хора, от които научавам толкова много! Имам над едното си рамо всички велики български и световни поети, от които се уча, а над другото - всички преводачи, чиито преводи чета като учебници. Ангели са всички мои приятели от университета, без които нямаше да съм това, което съм. Цялата сила на кръвта ми ме пренася през местата, на които съм била и дава сила на думите ми.
Някой нарече стихосбирката ми „градска поезия“ и аз не мога да не се съглася с това. Гледам на нея като на сноп светлина, проникнал през витраж в храм – можеш да видиш петното на пода, можеш да видиш и картината във витража, а можеш да го приемеш и като знамение.

Кога и как стана срещата ти с "Време секънд хенд"?

- Преводът на „Време секънд хенд“ ми беше предложен от Райчо Ангелов, главен редактор на издателство „Парадокс“ и не беше планиран по никакъв начин. Няколко месеца, след като започнах да работя по книгата, попаднах в Литва и първото място, което посетих в столицата ѝ Вилнюс, беше Музея на геноцида. За това посещение и тази сграда мога много да говоря, но то всъщност „отключи“ истински отношението ми към текста. През същата година Светлана Алексиевич спечели Нобеловата награда за литература.

За редовия читател текстовете на Алексиевич имат смазващо, травмиращо въздействие; не мога да си представя как се е отразила тази книга върху преводача, който не само я е чел, но е живял с нея и героите ѝ месеци, дори години?

- Много пъти съм казвала по този повод – за мен е лесно, аз само превеждам. Хората това го живеят. Не мога да си представя как от 500 интервюта Светлана Александрован е избрала петдесетте, които да вкючи в книгата. Не мога да си представя тя как е преработила всичко, което е чула. Преди повече от три десетилетия с пет хиляди рубли, взети назаем, Светлана Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва из Съветския съюз. Записва разкази на жени фронтовачки, на деца на Великата Отечествена, на жертви от Чернобил, на момчета от Афганистан, на хора, преживели разпада на СССР и сътворява нов литературен жанр – „жанра на човешките гласове“. В пет книги, последната от които е „Време секънд хенд“ тя разказва за великата и провалена утопия и за родения от нея homo soviеticus. Той съдържа изповеди на (пост)съветски хора. Окончателното прощаване с една епоха се превръща в горчива равносметка – войната е лоша, диктатурата е лоша, комунизмът е лош, марксизмът/ленинизмът/сталинизмът е лош, 70 години живяхме лошо, дойдоха Горбачов, Елцин и демокрацията и заживяхме още по-лошо, а „бъдещето отново не е на своето място“.
Всяка дума от тази книга е минала през сърцето ми. Достатъчно е да спомена за главата, в която майка разказва за самоубийството на четиринадесетгодишния си син. Малкият ми син тогава беше на 14. Главата е дълга седем страници. Аз ги превеждах една седмица. Все едно ставаше въпрос за моето дете, неописуемо е. Но не мога да подмина другите свидетелства – тези на таджикските гастарбайтери, на жената, напуснала семейството си, защото Бог я призовава при затворник на другия край на Русия, за демонстрантка от протест срещу фалшифициране на изборите в Беларус, за пенсионирания кагебеец, който преди смъртта си се опитва да се помири с Бог, за хората, които са били на ПУЧ-а през 1990 година, за...
Светлана Алексиевич казва, че Флобер е наричал себе си „човешка писалка“, а тя нарича себе си „ човешко ухо“. В нобеловата си реч споменава, че докато ходи по улиците и дочува откъслечни фрази, думи, си мисли „колко много романи ще изчезнат безследно“…

Едва ли е възможна по-болезнена, по-шизофренична моментна снимка на "руската вселена" от книгите на Алексиевич. Какво е отношението към авторката в самата Русия - не е ли нарочена тя за враг?

- Когато спечели Нобеловата награда, имаше няколко теории – че Путин я е лансирал, че Западът ѝ е платил да очерни Русия, че Лукашенко лично ѝ се е обадил да я поздрави (Светлана Алексиевич е гражданин на Беларус). Гледала съм няколко предавания с нейно участие – отношението към нея не е положително. Но това отношение започва още след събирането на интервюта – както при нея са ходили хора да я молят да запише разказите им, така след това почват да я заплашват да не ги публикува, защото дегероизира живота им. Самата тя казва, че руският човек умее да умира, но не знае как да живее.

Вижте, аз съм израстнала в семейство на хора, които обичаха и се интересуваха от руската литература. Всъщност се научих да чета първо на руски. Познавам руската култура и се интересувам какво се случва в Русия. Имам приятелка, с която се запознахме, когато бяхме в седми клас и все още подържае връзка, през всичките тези години, тя е архитект, живее в Москва. С всичко това искам да кажа, че имам представа за руската действителност. Виждам целия абсурд на постсъветското съвремие и смятам, че този абсурд ражда великолепни автори.

За какво разказва Мая Анджелоу в книгата, която ти преведе?

- „Мама и аз и мама“ е последната книга на великата Мая Анджелоу, преди тя да почине. Тя е написала седем автобиографични книги, четиринадесет стихосбирки, три сценария; призната до степен да бъде вторият поет в американската история, прочел свое стихотворение на президентска инаугурация, тази на Бил Клинтън през 1993 година. Една от най – почитаните поети и притежателка на невероятната дарба да разказва истории както никой друг, Мая Анджелоу е блестящ пример как потенциалът на човек може да го извлече от неособено добрия му старт в живота и произход. Нейни са думите: „Човек е продукт на мечтите си. Мечтайте за велики неща. И после се опитайте да ги осъществите“.

Мая Анджелоу е оставила отпечатък в толкова много области, че може да се определи като нищо по-малко от ренесансов човек. Поетеса, писателка, активистка за човешки права, университетски преподавател, сценаристка, актриса, танцьорка, мадам, феноменална жена, която става рупор на онеправданите и страдащите. Ментор на Опра Уинфри, учител по църковно пеене на Алиша Кийс, съратничка на Мартин Лутър Кинг – това само три от връзките ѝ със стотиците значими личности, свързали съдбата си с нейната. Трудно е да си представим пътя, по който момиченцето, изнасилено на седем години от приятел на майка си се превръща в най-награждаваната американска авторка и една от най-цитираните жени на съвремието.

В последната си книга Мая Анджелоу търси помирение с майка си, но и показва как любовта може да лекува. Именно любовта я измъква от ужасите на ранното ѝ детство, превежда я през трудностите на сегрегираните Щати от средата на ХХ век, помагат ѝ да отгледа и възпита сина си и най- вече – да разбере и обикне хората. Това е книга за любовта и за отношенията между хората, за смисъла на съществуването и смисъла на думите, за борбата с живота и за себе си. Важна книга, която бих препоръчала на всяка майка, независимо дали има дъщери или синове, и на всяка дъщеря.

Какъв човек си ти?

- Неспокоен. Непрекъснато търсещ и учещ се, наблюдател и наивник. Много внимателен към думите, защото познавам силата им. Човек, който пише по-лесно, отколкото говори.

Върху какво работиш сега - и като превод, и като свой ръкопис?
- В момента превеждам биографията на Джейн Остин, от чиято смърт миналата година се навършиха двеста години. Книгата е написана от Луси Уорсли, историчка, главен куратор на Историческите кралски дворци във Великобритания, много интересен разказвач. Джейн Остин в масовото съзнание е “дамска“ писателка, но мога да уверя всички, че въпросната биография ще разкрие много нейни неподозирани черти.
А мой ръкопис... имам един файл, наречен „маЯ за следващата стихосбирка“. Като шупне маята и текстът е готов, ще го поднеса. Кога ще стане това – времето ще покаже.