Дело за оперативна проверка „Негодяй”

Момчил МЕТОДИЕВ

/продължение/

През 1973 г. светът следи с нарастваща тревога съдбата на Александър Солженицин. Удостоен с Нобелова награда за литература през 1970 г., през 1973 г. конфликтът му с властите

в Москва ескалира, близките му хора са малтретирани, а сътрудничката му Елисавета Воронянска е доведена до самоубийство. Изправен пред опасността всички екземпляри от неговия "Архипелаг ГУЛаг" да бъдат унищожени, в края на 1973 г. Солженицин разрешава вече изнесеното копие в Париж да бъде отпечатано. Първият том излиза в края на 1973 г., което и става причина за острата реакция на Политбюро на съветската Комунистическа партия. В началото на 70-те години дисидентите вече са основна грижа на началника на съветското КГБ - Юрий Андропов. Още през 1967 г. той създава специална структура, натоварена с борбата срещу „идеологическата диверсия”. По аналогия с Пето управление на КГБ, през същата 1967 г. и в българската ДС е създадено Шесто управление, натоварено със същите задачи. Освен интелектуалците, специален отдел в него наблюдава и процесите в Българската православна църква. За заместник-началник на това управление е назначен полк. Иван Димитров.

Изгонването на Солженицин става причина кампанията за неговото очерняне да се разпростре в цяла Източна Европа. Част от тази кампания е и спирането на всички канали за разпространение на неговите съчинения. През 1973 г. българската Държавна сигурност разкрива нелегална мрежа за разпространение на антисъветска литература в България, като най-голям интерес службите проявяват към книгите на Солженицин и Бердяев. На езика на службите разкриването на тази мрежа се означава като „реализация” на груповата разработка „Комари”. Покрай тази разработка във фокуса на службите отново влиза и свещ. Петър Василковски.

Това се случва на 20 януари 1973 г., когато началникът на отдел 03 в Шесто управление изпраща на ДС - Стара Загора справка за „лицето Петър Василковски, свещеник в Казанлък”, с указание за завеждане на ДОП (Дело за оперативна проверка). Искането е в изпълнение на „резолюция на др. Димитров”, заместник-началник на Шесто управление, като в писмото се нарежда „да се набележат и проведат срочно АОМ (Агентурно-оперативни мероприятия)” с цел проверка на посочените данни. В приложената справка се посочва, че свещ. Петър Василковски е засечен в „близка връзка” с обектите, протичащи по разработка „Комари”. Подозиран е, че „чете и разпространява инкриминираната литература с антисъветско съдържание”, като конкретно е засечен да изпраща на друг човек книга на Николай Бердяев. Допълва се, че на „12 юли 1972 г. непознато лице е съобщило на обект „Фанатичка” – Катрин Лвов, че е предало книги на отец Петър”. Според други данни, обектите на разработка „Комари” с кодови имена „Стареца” и „Химика” признават, че са получили от Петър Василковски книгата на Солженицин Август 1914 и Великопостното писмо на Солженицин до Московския патр. Пимен, преведено на български. В този разговор „Старец” определя Василковски като „надежден човек”, който сам може да прецени дали и как да разпространява писмото на Солженицин. И допълва: „Да, отец Петър е голям умник, голям умник, той знае и във всеки случай хората познава по-добре от мене”. Справката завършва със сведението, че когато отецът пътувал до Съветския съюз, взел със себе си един екземпляр от книга на Николай Бердяев, но при преминаването на съветската граница се уплашил да не бъде заловен и изхвърлил книгата. Подписът под тази справка, данните за която явно са събрани с оперативни средства, е на началника на отдел 05 в Шесто управление, а върху нея действително стои резолюцията на заместник-началника на Шесто управление Иван Димитров, която гласи: „Др. Дамянов, Василковски да се вземе на ДОП”.

Заповедта на Центъра е изпълнена на 7 март 1973 г., когато е одобрено предложение на Петър Василковски да бъде заведено дело под псевдоним „Негодяй”. В аргументацията се казва за получени данни, че „лицето Петър Василковски, свещеник в Девическия манастир в Казанлък, сега пенсионер, разпространява инкриминирана литература”. Посочва се, че е пренасял такава литература в СССР и е близък с обектите на разработка „Комари”. В Русия има един жив брат, а в България на гости му е идвала братовата му дъщеря. Допълва се, че в миналото е бил съден в СССР, а от 1948 г. до сега служи в манастира в Казанлък. Като негативна характеристика е допълнено, че „минава за много издигната личност. Чете много и е ревностен защитник на религията”.

Предложението е придружено от проучване от 6 февруари 1973 г., в което се повтарят известните до момента данни. Допълва се, че освен че е вдовец, майка му Евгения също е починала и се уточнява, че е български поданик от 1 януари 1941 г., а като „свещеник в Левскиград не е имал никакви политически прояви”. Справката явно е изготвена по повод желание на Василковски да пътува на екскурзия, тъй като завършва със становището „на същия ДА СЕ ОТКАЖЕ да отиде на екскурзия в Италия”.

На пръв поглед това е всичко. Делото е прекратено на 22 февруари 1974 г., когато заместник-окръжният началник на МВР в Стара Загора одобрява предложението за снемане на ДОП „Негодяй” в архив. Аргументацията е кратка: „През месец ноември централизираната разработка в София беше реализирана и свещ. Петър Василковски беше задържан и разпитан с цел ползване за свидетел, тъй като е много възрастен. На 12.1.1974 г. същия получи удар и почина”.

Какво се случва между 7 март 1973 г, когато разработката е открита, и 22 февруари 1974 г., когато делото е закрито поради смъртта на свещ. Петър Василковски? Отговорът на тези въпроси не се съдържа в делото на самия свещеник, но наличните данни позволяват частичното възстановяване на събитията по други досиета и разработки.

Кратка преписка в неговото дело посочва, че отецът е бил задържан на 6 септември 1973 г. и освободен на 14 септември същата година. При задържането му е съставен протокол за лично претърсване, според който в него са намерени пари в брой (135 лева), ръчен часовник, както и лични вещи, сред които „медальон, кръстче, химикалки, подрасник зелен, расо черно, жилетка вълнена”, както и малко лекарства. На свещеника е наложена мярка „задържане под стража”. На 14 септември 1973 г., при напускането на ареста, той се подписва, че е получил обратно личните си вещи.

„Писмото на Солженицин ми направи

много голямо впечатление със своята смелост”

Както беше посочено, причина за задържането на свещ. Василковски е „реализацията” на делото на Групова разработка „Комари”, по която основни обвиняеми са Владимир Макаров, Теодосий Беляковски и Катрин Лвов. Присъдите срещу т. нар. група „Макаров-Лвов-Беляковски” са произнесени на 13 февруари 1974 г. Тримата са обвинени в разпространение на литература и клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй в НРБ и СССР и са осъдени съответно на пет, четири и три години затвор. Най-възрастният от тях, Теодосий Беляковски, оцелял в сталински лагер, умира в затворническата болница в Ловеч през 1975 г. Владимир Макаров излежава присъдата си, а след това му е разрешено да замине за Франция, където остава до смъртта си през 2007 г. Днес за този процес свидетелства Катрин Лвов-Макаров, която тогава е 33-годишна. Родена във Франция, потомка на руски емигранти и православна по изповедание, тя започва редовно да посещава България като студентка по българска филология и се сближава с част от руските емигранти в страната. Малко след като е осъдена по това дело, през март 1974 г. тя е помилвана и се завръща във Франция, а след излизането от затвора на Владимир Макаров се омъжва за него.

В следственото дело срещу тази „група” са съхранени материалите, които показват какво се случва с о. Василковски през седмицата, когато е в ареста. Той е привлечен по делото като свидетел, а не като обвиняем – както беше посочено, защото бил твърде възрастен. Запазени са шест протокола за разпит – по един от 12 и 17 септември, два от 19 септември, протокол от очна ставка от същия ден и още един последен разпит от 23 октомври 1973 г.

В свидетелските си показания о. Петър Василковски като цяло потвърждава подозренията, че е бил част от мрежа за разпространение на „инкриминирана” литература, което означава, че членовете на групата са съзнавали, че разменяните от тях книги са смятани от държавата за опасни. Свещеникът признава, че познава обвиняемите Теодосий Александрович Беляковски, Владимир Юриевич Макаров и Катрин Лвов. Посочва, че се е запознал с някои от тях още по време на пребиваването си в София за операцията през 1946 г. Тогава чрез Анна Макарова, медицинска сестра в болницата, той се запознава с брат ѝ Владимир Макаров. При по-късни идвания в София той отново гостува в дома им на ул. „Венелин” № 11, където се запознава и с Теодосий Беляковски. В показанията си той уточнява, че Беляковски е белоемигрант, който по време на Втората световна война се включва в т. нар. Руски военен корпус на Балканите, военна част от руски емигранти, която действа срещу югославските партизани, заради което след войната е осъден на 10 години затвор, които излежава в Сибир, преди да се завърне в България през 1955 или 1956 г., когато и о. Василковски се запознава с него.

Двамата се сближават поради общите си духовни интереси. Според показанията, Беляковски е почитател на философията на Николай Бердяев, „който вярваше, че болшевизмът не може да се свали с кавалерийски дивизии, а само по пътя на еволюцията, чрез духовно възраждане”. Тъкмо от разговорите с Беляковски о. Василковски научава за съществуването в Съветския съюз на кръгове, които не са съгласни с „официалната държавна политика”, и чрез него той чува имената на Александър Солженицин, Пастернак, акад. Сахаров и др.

По-късно Беляковски му споделя, че разполага с книги от тези автори, носени му от западни туристи, и така отецът прочита "Раковата болница" на Солженицин. След като връща книгата, получава и чете "В първия кръг". По същия път до него стига и известното „Великопостно писмо” на Солженицин. За него отецът свидетелства:

„Беляковски ми е давал освен споменатите две книги от Солженицин и неговото писмо до Московския и на цяла Русия патриарх Пимен. Доколкото си спомням това писмо ми даде преди половин година. Писмото беше написано ръкописно. Аз го преписах на пишещата машина на манастира и даже го преведох на български език. Имах намерение да го дам на митрополита Панкратий, но след като се запознах със съдържанието, се отказах. В писмото си Солженицин, според мен неоснователно, обвинява патриарх Пимен, че не се грижел за Църквата и се поддавал на „атеистическата диктатура”. Върнах на Беляковски ръкописния текст на писмото на Солженицин, а също и един екземпляр от същото писмо, което преписах на пишещата машина. Писмото преписах в три екземпляра”.

По-нататък отецът обяснява, че по същия път е получил и книгите на Николай Бердяев – "Мирогледът на Достоевски", "Достоевски и Толстой", "Духът на руската революция". Наред с това е чел и 20 писма до приятели на Светлана Алилуева, както и книгите на Милован Джилас "Разговори със Сталин" и "Новата класа". До него достигат и други издания на руския самиздат, сред които "Декларацията за правата на човека" на акад. Сахаров. В отговор на въпрос на следователя отецът пояснява, че книгите получавал лично, „на ръка”, в редки случаи по пощата, а понякога те били носени от монахини, пътували от София до манастира, но които „не знаеха какви книги носят, а само им казвах, че са руски книги”.

Другото сериозно подозрение към него е, че сам е разпространявал получените книги по време на пътуванията си в Съветския съюз. В отговор на такъв въпрос той уточнява, че е посещавал Съветския съюз четири пъти – през 1957 г., през 1961 и 1962 г. и през 1965 г. Пътуването през 1962 г. предприема с влак по маршрута Одеса-Крим-Батуми-Тбилиси-Ереван-Москва. Тогава има уговорка по време на престоя на една от гарите да се срещне с брат си Алексей, който също е завършил семинария. Затова иска да му подари фотокопирана една от книгите на Бердяев, която получава от Беляковски. Както уточнява свещеникът, „знаех предварително, че Бердяев не е желан автор в Съветския съюз”. Затова след една от проверките на границата, когато книгата не била открита, „се изплаших и унищожих фотокопието на книгата на Бердяев, която ми беше дал Беляковски”.

Разпитът продължава с въпроси за книгите, открити по време на обиска в килията, в която живеел в Казанлъшкия манастир. Тогава там са намерени "Царството на духа и царството на кесаря" и "Духът на руската революция" на Бердяев, за които свещеникът посочва, че ги е получил от Беляковски или от (проф.) Радко Поптодоров от Духовната академия.

На специален въпрос какво знае за „престъпната дейност на обвиняемия Владимир Макаров и каква инкриминирана литература сте получавали от него”, свещ. Василковски посочва, че от Макаров е получил "Август 1914" на Солженицин и спомените на бащата на Макаров, озаглавени "Моята служба в старата гвардия". Тогава следователят му показва писма, разменени между него и Макаров, от които става ясно, че от Макаров е получавал и други „инкриминирани” книги, като по-конкретно е поискал книгата "Месия" на руския философ Мережковски. Под натиска на фактите свещеникът признава, че тъкмо от Макаров е получил Великопостното писмо на Александър Солженицин. За посланието отецът казва:

„Писмото на Солженицин до патриарх Пимен ми направи много голямо впечатление със своята смелост и решимост да се противопостави на атеистичното влияние. За да споделя това свое впечатление, аз реших да разпространя писмото на Солженицин, защото за мене като вярващ действително се изисква много голяма смелост, за да възразиш на един патриарх и даже да го обвиниш, че не се грижи за църквата”.

После пояснява, че понеже не можел да направи „добър превод на български език”, преписал писмото на два пъти по три екземпляра, които изпратил на шестима души, най-известен от които е еп. Николай, ректор на Духовната академия, на когото обаче го изпратил анонимно, защото не го познавал добре.

На въпрос дали познава Катрин Лвов и дали е получавал книги от нея, Василковски отговаря, че я е виждал общо три пъти, но я познава бегло, поради което и не може да каже какви са били отношенията между „Беляковски, Макаров и Катрин Лвов”. В края на разпита е запитан защо негови ръкописни бележки се откриват в полето на статията на Александър Шмеман, публикувана в брошурата "Вестник на руското студентско християнско движение". В отговор свещеникът обяснява: „Посочените ръкописни текстове написах по повод на това, че някой, което е чел брошурите преди мене, е написал несправедливи придирчиви критически бележки. С написаното от мене аз му опонирах, макар че не знаех кой е той”.

Това е първият и основен разпит на свещеника. Както на този, така и на следващите разпити той следва тактиката да не отрича очевидното, но и да се опитва да премълчи това, което допуска, че следователите не знаят. Конфронтиран с други показания или събрани доказателства, той не отрича факта, че групата си е разменяла литература, за която всички са били наясно, че е нежелана от режима. Необходимо е да се подчертае, че както от следственото дело, така и от спомените на съвременници може да се заключи, че конспирация наистина е съществувала. Нейната цел е била разпространяването в България на руска литература, забранена в Съветския съюз, предимно от руски емигрантски автори, станали известни и на Запад. От тази гледна точка не може да се твърди, че обвиненията срещу „групата” са изфабрикувани. Както обаче посочва проф. Климентина Иванова, която също е получавала такава литература, заради което е и интернирана, никой от тази т. нар. „група” не е могъл да допусне до каква степен държавата ще се почувства застрашена от тяхната дейност.

Наличието на конспирация се доказва и от втория разпит на о. Василковски, проведен от ст. лейт. Георги Христов Петков на 17 септември 1973 г. При него въпросите са насочени тъкмо към механизма на размножаване и разпространение на получената литература. В отговор на един от въпросите свещеникът потвърждава, че някои от книгите са били фотокопирани, но отрича да знае как точно е ставало това. Потвърждава, че опасните книги са били подвързвани с подвързия на други книги – така например книгата на Солженицин "Август 1914" е била замаскирана с подвързия на книгата "Половин път до луната".

Последният разпит, от 23 октомври 1973 г., е посветен конкретно на превода на писмото на Александър Солженицин до Московския патр. Пимен. От този разпит става ясно, че писмото е било преведено на български от Наталия, дъщерята на Теодосий Беляковски, докато тя е била на гости на свещеника в манастира. Василковски подчертава, че това става по негова молба и без съгласието на нейния баща, който не искал да замесва дъщеря си в тази дейност.

Делото на „групата Макаров-Лвов-Беляковски” е гледано през февруари 1974 г. Катрин Лвов-Макаров си спомня, че малко преди началото на процеса ѝ казват, че свещ. Василковски е починал. Не ѝ дават никакви други подробности, освен че по тази причина той няма да свидетелства на делото. По същата причина копие от смъртния акт се съхранява в следственото дело. В него се посочва, че Петър Захариев Василковски е починал на 12 януари 1974 г., а като причина за смъртта се изтъква „кардиогенен шок”.

/следва/