Казанлъчани ще си спомнят отново за жертвите на „Народния“ съд

ГЛАСЪТ НА КАЗАНЛЪК

На 1. март от 12 часа в залата на литературно-художествения музей „Чудомир“ казанлъшката демократична общественост ще си спомни отново за жертвите на комунистическия

трибунал, станал печално известен като „Народен съд“. Възпоминанието е организирано от националните комитети „Ген. Вълков“ и „Никола Гешев“, както и от сдружение „Демократичен Казанлък“. В Града на розите болшевишкият трибунал заседава на 2 март 1945 година в читалище „Искра“. Произнесени са 22 смъртни присъди на индустриалци, държавни чиновници, здравни работници и служители на реда. Сред „смъртниците“ е филантропът и благодетел на Казанлък, фабрикантът Теню Караилиев – общински съветник, спонсор на градското колоездене, създател на летовището за бедни деца край с. Горно Изворово. Вината му – не одобрявал новата „народна“ власт…

В 15 часа осъдените на смърт са натоварени като добитък в каросерията на един камион марка „Опел“. Зад волана е Сл. Маналов, впоследствие дългогодишен шеф на ДАП-Казанлък. Съобщават на близките им, че ще ги карат в Старозагорския затвор. Камионът потегля, а след него се затичва съпругата на държавния чиновник Атанас Чешмеджиев, бременна в осмия месец. Но плановете на убийците били други. Камионът спира в местността Каракос, близо до сегашното сметище. Налага се да изчакат, защото двамата криминални, които милиционерите са накарали да изкопаят дълбока яма в единия край на еврейските гробища, още не са готови. Чак към 22 часа ямата за масовия гроб е готова и камионът тръгва от Каракос към личната Голгота на обречените на смърт.

Сред зверски избитите е и началникът на Обществена безопасност в Казанлък – Стоян Куртчиев. Неговата дъщеря Татяна си спомня как като 3-годишно момиченце е идвала на свиждане на арестувания от милицията неин баща, затворен в мазетата на Вила Роз. 30-годишният тогава Ст. Куртчиев е осъден на смърт заради това, че е изпълнявал съвестно служебните си задължения – да защитава легитимната тогавашна българска власт от действията на въоръжените комунистически групировки. Днес потомците на някогашните „шумкари“ имат претенциите, че техните дядовци са били част от антифашистката съпротива. Но дали наистина е така?! Първо, нека направим уточнението, че тогавашна България не е била фашистка държава, поради простата причина, че не е била управлявана от фашистка партия, а от цар. Нещо повече – българските комунисти са били едни от най-запалените фенове на Хитлер и са демонстрирали публично подкрепата си за пакта Молотов – Рибентроп, възхвалявайки хитлеристко-съветската дружба. До 22 юни 1941 година, когато сменят плочата. Тоест – някогашните български „антифашисти“ не са нещо различно от просталинистка въоръжена групировка, чиято цел е била насилствената смяна на легитимната власт в Царство България, в съответствие с тяхната насилническа комунистическа идеология. А понастоящем, както е добре известно, Европа е обявила за престъпни както нацизма, така и тоталитарния комунизъм.

Питаме Татяна Куртчиева – дали е намерила морални сили, за да прости на убийците на нейния баща? „Не, не мога да им простя! Просто не виждам някакво покаяние от тяхна страна, те продължават да ни ръфат… Макар че навремето, след като майка ми е била въдворявана от един концлагер в друг, накрая един бивш партизанин от Габровско-севлиевския отряд се застъпил за нея и я назначил на работа“, отговаря тя.

А промени ли се България към по-добро през тези 30 години на прехода? Някои неща се промениха, признава Т. Куртчиева, но други се замазаха умишлено. Най-важното – не можахме да започнем на чисто, просто комунистите овладяха новите лостове на властта – икономическите. И пак управляват те. Един показателен пример – Казанлък, където бяха ексхумирани и погребани по християнски тленните останки на избитите от т. нар. „Народен съд“, е едно изключение. Иначе, в почти цялата страна децата и внуците на жертвите така и не откриха къде са погребани техните предци, избити от комунистите…