Предизборните монолози на един казанлъчанин

Стефан ТОТЕВ

Ясно е, че в едно общество всеки човек е различен от останалите. Изобщо, хората са толкова различни едни от други, че е невъзможно да открием двама напълно

еднакви човеци. Дори близнаците се различават по характер.

Човекът (говоря за масата хора) иска просто да бъде оставен на мира, да си живее живота. Да си върши работата, да си получава заплатата и да се забавлява. Това се отнася до болшинството хора.

В една нормална държава, където материалните нужди на хората са осигурени, те, хората, се отнасят с толерантност и либерализъм един към друг. Дори са склонни да дадат някой долар на нуждаещите се.

Как е положението в България, обаче? За да отговорим на този въпрос трябва да засегнем исторически, властови и следващите от това междуличностни отношения.

Българинът винаги е гледал на властта с недоверие, омраза и завист. А това е така понеже властта се е отнасяла към него като стадо, което чисто и просто трябва да се стриже и нищо повече. У българина липсва всякаква политическа култура, да не говорим за убеждение към политиката.

Българинът е абсолютен нихилист по отношение на политиката.

В същото време, обаче, понеже от тези, които заемат някакъв пост, зависят доста неща, българинът се отнася към тях с открито подмазвачество, кокетничество и сервилност. Осъзнаването на факта, че да бъдеш на власт означава много, води до това, че българинът гледа да има добри, даже приятелски отношения с „тези горе”. А върхът в удоволствието на българина идва тогава, когато този горе е свой човек. Независимо какъв – роднина, приятел, комшия, съгражданин или какъвто и там да е. Оттук идва и маниакалната надпревара - да „вкараш” свой човек във властта.

О-о-о тогава всички проблеми са ти решени!

За каква политическа култура говорим тук? Дори самото задаване на този въпрос е абсурдно.

Че те хората в провинцията, да не говорим за селата, не знаят какво значи ляво и дясно в политиката. Много бързо обаче намират „връзка” с тези „горе”, когато трябва да си решат даден проблем.

В такъв случай ситуациите са абсурдни и направо комични.

Ако нямат директна „връзка” с „тези горе”, българите намират приятели, които пък имат приятели, които са близки с „тези горе”.

Смешно, абсурдно и нелепо!

И забележете, че в България това е се приема в реда на нещата. То е нормално. Защо?

Защото от турското робство насам плюс 130 години от тъй наречената свобода, всички политически режими, всички партии са си играли на партизанщина в политиката и никой реално не се е интересувал от проблемите в обществото като цяло, да не говорим за уважение към личността и зачитане правата на човека.

Каква личност?!

Какви права?!

Отношенията между българина и властта дават своето отражение върху отношенията между самите хора вътре в обществото.

Аз не мога да забравя един случай, когато собственикът на едно малко магазинче се отнасяше с такава надменност, с такова пренебрежение и арогантност към своите клиенти, че просто нямам думи.

Значи тук става дума, за психология на цял един народ, който достатъчно дълго е „трениран” в завист, подлост, лицемерие и отмъстителност един към друг. Спомням си и за едни други думи, казани от човек, който кандидатстваше за работа в някакво предприятие. Проблемът беше в това, че мястото бе едно, а имаше няколко кандидати за него и тогава той каза:

„Зад него стоят хора, ама и зад мене стоят хора!” Просто и ясно!

Аз си мисля, че в края на краищата икономиката може да се оправи. И селското стопанство може да се оправи. Обаче характерът, манталитетът на българина не знам как ще се оправи. Особено този арогантен просташки манталитет в провинцията. Не знам!.. Ами обърнете внимание как хората общуват един с друг. Първо внимателно се подпитват, изпитват се значи един друг – кой какъв е, кого познават, къде работи и в същото време двамата се гледат с толкова хитри и лукави погледи, че чак очите им светят.

Откъде идва това?

Първо от това, дали от човека срещу теб ще има някаква полза за теб самия. И ако има, ти гледаш да му се харесаш, да му угодиш и т.н. Ако пък не – прав му път!

И накрая ще завърша с думите на един друг познат, който сподели, по-точно се похвали. Той каза: „Аз съм възпитавал сина си да бъде нахален, така че нищо да не го спре!”

Значи, всичко опира до възпитанието и аз съм сигурен, че повечето българи така възпитават децата си, че да бъдат точно такива - нахални до арогантни, и в същото време да умеят да „четкат” тези отгоре. Така че в крайна сметка „нищо да не им се опре”…