Книгата със заглавие «Тайният» прави обективна оценка на личността на ген. Иван Вълков

ГЛАСЪТ НА КАЗАНЛЪК

Днес, на многозначителната дата 9. юни, излезе от печат първата книга на казанлъшкия историк д-р Чавдар Ангелов. Тя е със заглавие «Тайният», като по същността си това е неговият докторски дисертационен труд „Генерал Иван Вълков – военна, политическа и обществена дейност”. Редакцията на портал «Гласът на България» поздравява д-р Ангелов с радостното събитие и публикува мнението на един от рецензентите на

дисертационния труд - акад. Георги Марков.

«Темата и оригиналността на труда на Чавдар Ангелов са свързани с необходимостта да бъдат преодолени политическите и пропагандни наслоения при оценката на изявени личности в новата и съвременната история на България. Генерал Иван Вълков заема видно място сред тях и продължава да се числи, според преобладаващото обществено мнение, към трайната категория на „злодеите”. Това го доказаха и двата несполучливи опита да бъде наименована на него улицата „Класова борба” в София. Разбира се, в този спор съществува опасност неосведоменият човек да се плъзне в схемата „комунизъм – антикомунизъм”, която да го тласне в областта на публицистиката.

     Ето защо според мен най-ценното качество на автора е, че не се е поддал на емоционални увлечения, а като историк стъпва върху научни основи чрез анализа на фактите и тяхното оценяване с достигане до верни изводи. Той успява да преодолее така често срещаното пристрастие на автора към „своя герой” и да го разгледа обективно в бързо променящата се историческа среда, както и в разнообразните му изяви като офицер, политик, дипломат, общественик и изследовател. Впечатляваща е и богатата на сведения документална база, която позволява на Ч. Ангелов да разгледа от всички страни точно очертаните проблеми, без да пренебрегва нито един от тях и така съумява да бъде убедителен в обобщението си относно заслугите и греховете на този толкова одумван и очернен „злодей”.

     Ако трябва да бъде реабилитиран генерал Вълков, то безспорно това е в областта на неговите прояви като достоен офицер в мир и война, които са задълбочено изследвани в Първа глава на дисертационния труд. Разбира се, той не е сред известните пълководци, но е един от най-надарените техни помощници, чрез които стават възможни славните победи. С основание Ч. Ангелов осветлява важната роля на майор Вълков при пробива на Източния сектор и овладяването на Одринската крепост, с което Османската империя е принудена да се признае за победена. Обикновено в историографията се изтъкват заслужено имената на командващия генерал Никола Иванов и на началника на Сектора генерал Георги Вазов, а един от „мозъците” на успеха остава незаслужено в тяхната сянка. Авторът не пропуска и трагичното оттегляне от Източна Тракия през съдбоносното лято на 1913 г., когато българите са подложени на етническо прочистване, а главните сили на армията са заети на другите фронтове с изключения на Южния отряд.

     През Първата световна война подполковник Вълков преминава доблестно през редица щабни и строеви длъжности. Авторът разкрива неговите качества на военачалник, който е загрижен за войниците и обръща постоянно внимание не само на фронтовата линия, но на състоянието на близкия тил. Той отбелязва нагласата на талантливия военен да се образова и развива, за да стигне до умението да води позиционна война чрез изграждане на укрепени линии при Дойранското езеро и в долината на Струма, където превъзхождащият по численост и въоръжение противник не успява да пробие фронта, за разлика от злото на Добро поле.

     В края на Голямата война се поставя началото на една друга братоубийствено война, в която ще бъде намесено и името на генерал Вълков. Но преди това Ч. Ангелов прави значителен принос, изяснявайки неговата дейност като директор на Държавния географски институт, която и свързана с геодезията, топографията и картографията. Става въпрос за отговорни задачи като прокарването на границите по силата на Ньойския диктат, както и изграждането на триангулачната и нивелачната мрежа на българската територия или съставянето на кадастрални планове на селища и землища. Двете академични дипломи и привързаността на полковник Вълков към науката, включително и астрономията, го правят част от военната интелигенция.

     Най-трудна е задачата на автора да оцени дейността на генерал Вълков между държавните преврати на 9 юни 1923 г. и 9 септември 1944 г., която е отразена във Втора глава. Трябва веднага да се подчертае, че Ч. Ангелов се е справил с усложнената от политически натрупвания материя, без да изпада в известните крайности. Той приема, че водачът на Военния съюз ръководи насилственото сваляне на земеделското правителство от власт и смазването на последвалата съпротива, казано с думите на полковник Дамян Велчев за мъченическия край на Александър Стамболийски: „Като по-силни го повалихме!” Що се отнася до колективната отговорност за това политическо убийство възниква въпросът относно нейното разпределение редом с вината, която е лична. В този смисъл авторът би трябвало да изясни доколко в Централното управление на Военния съюз натежава думата на неговия водач? Все пак това не е профсъюзна, а тайна офицерска организация.

     „Червеният” или „Белият терор” в Гражданската война имат своите защитници, които оправдават единия цвят с другия. Авторът успява да пресъздаде напрегнатата атмосфера на ескалиращото насилие. Той обяснява причините, накарали генерал Вълков да хвърли армията за потушаването на Септемврийското въстане, което е заповядано от Коминтерна като част от „новата революционна вълна в Европа”. По-сложно е да се вникне в избиването по списъци след атентата в „Св. Неделя”, в които са включени и интелектуалци като Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст и др., които са имали „вината” да бъдат инакомислещи! При това неотговорният фактор, наречен „Конвента”, начело с генерал Вълков се поставя над правителството, защото то е политическата фасада на Военния съюз.

     Важен е приносът на Ч. Ангелов в параграфа за заслугите на генерал Вълков при преодоляването на ограничителните военни клаузи и възстановяването на полковата и дивизионната организация. Военното училище се развива във висше учебно заведение, а Военната академия също е възстановена. Пак при управлението на генерал Вълков е създадена Държавната военна фабрика в неговия роден град Казанлък, чийто наследник днес е „Арсенал”. Той полага началото на „тайното въоръжаване” и постепенното възстановяване на наборната армия. През 1927 г. обаче името на военния министър е забъркано в аферата по доставката на леки картечници „Мадсен” от Дания, която е спомената бегло в рецензирания труд, но нанася морална вреда на генерала и като водач на Военния съюз.

     Опитът на министъра да превърне офицерската организация в „казионна”, като се покрие с армейската структура, предизвиква съпротива сред по-младите офицери и го лишава от тяхната решаваща подкрепа. Ч. Ангелов убедително доказва кои сили изваждат генерал Вълков от редовете на армията и го изпращат на дипломатическа работа. Той разкрива и международните фактори, които не приемат силната личност на министъра в сговористкото правителство. Като пълномощен министър в Рим генерал Вълков е показан в друга светлина с оглед връзките, създадени с правителството и чуждите представители от дипломатическия корпус. Неговите доклади се ценят във Външното министерство поради умелата ориентация в бурните събития в Европа от края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век. Авторът с основание изтъква срещите със съветски дипломати и становището на генерала за възстановяването на отношенията с Москва въпреки заплахата от Коминтерна.

     Деветнадесетомайският преврат праща генерал Вълков в запаса и го връща в България. Ч. Ангелов обаче разкрива, че той се опитва да се завърне и в политиката, включително чрез участие в парламентарните избори през 1938 г. Нещо повече, генералът се обявява за авторитарно управление, но с многопартийна система. Той работи усилено за обединяването на разпокъсаните патриотични формации срещу крайностите и „отляво”, и „отдясно”. Бившият военен министър не споделя тоталитарните идеологии от всякакъв вид, което е в противоречие с дежурното обвинение срещу него във „фашизъм”.

     Трета глава е посветена на съдбата на генерал Вълков след 9 септември 1944 г., когато е вкаран в сложните взаимоотношения между управляващата Комунистическа партия и нейните съюзници от кадрите на отдавна забранения Военен съюз. Авторът проследява партизирането на Българската народна армия и масовите чистки на т. нар. „царски офицери”, за да останат на служба малцина специалисти, докато бъдат подготвени верни заместващи ги кадри. Той отбелязва и намесата на Москва при следването на модела на Червената армия.

     Показният политически съдебен процес срещу генерал Вълков и други офицери от своеобразния печален връх на Гражданската война 1923 – 1925 г. е разкрит с механизмите на неговата подготовка и провеждане. Ч. Ангелов доказва, че свързаните с „Червения терор” комунистически функционери се стремят да стоварят цялата отговорност за кръвопролитията върху „другата страна на барикадата”. Нещо повече, целенасочената пропаганда оставя трайно впечатление, че едната страна е жертвата, а другата – единствено и изцяло виновната. Генерал Вълков е сатанизиран като „събирателен образ на злото” и се превръща в „изкупителна жертва”. „Помилването” на осъдения на смърт също си има, според автора, политическите съображения.

     Страданията на обречения генерал по лагери и затвори са описани реалистично като част от репресивната система, подложила на преследване и хиляди други българи поради техните различни политически убеждения. Читателят се чуди как е издържал старият войн на толкова тежките изпитания, запазвайки своето човешко и офицерско достойнство. Заслуга на Ч. Ангелов е, че опровергава пусканите дори посмъртно слухове за отношенията между генерал Вълков и неговите потомци, които всъщност не престават да се грижат, доколкото им позволяват властта, за своя измъчен баща.

     Изводите, направени в изложението, са точно обобщени в заключението на дисертацията, при което Ч. Ангелов съпоставя и сравнява оценките за дългия и изпълнен с превратности житейски и професионален път на генерал Вълков, разкривайки неговите дела съобразно историческите обстоятелства на епохата. „Спорната личност” изисква много усилия и търпение, за да бъде поставена на заслужено полагащото ѝ се място в Историята. Авторът е приел предизвикателството на трудната тема и успява да я разработи професионално и обективно.»