Лекият планински танк, невидим за радарите, трябвало да бъде с казанлъшко шаси и картечница

ГЛАСЪТ НА КАЗАНЛЪК

Знаете ли, че в края на 80-те години българската военна индустрия е била на крачка от създаването на първия роден танк? Той трябвало да бъде нова дума в областта на военната техника с непробиваема броня на база зеолити, които трябвало да го направят и невидим за радарите на противника. От разработката днес е останал само един впечатляващ макет със солидни размери. Понастоящем

споменът за този български иновативен проект е спасен благодарение на 28-годишния колекционер на стара българска техника Антон Оруш, който описва и събира всички постижения на българската научно-технологическа индустрия.

Но да си дойдем на думата - военно-промишленият комплекс на Н Р България се заема с това танково предизвикателство, тъй като по-голямата част от южната и западната ни граница минава през силно пресечените ландшафти на българските планини. Този терен е труднодостъпен за стандартните танкове. Ето защо военните ни специалисти започват работа по създаването на лек планински танк – силно повратлив, с голяма огнева мощ и трудно забележим от радиолокаторите. По това време в Казанлък работи НИТИ /научноизследователски институт в сферата на военните технологии/, а в София е Военният научно-технически институт. Именно към последния се обръща Министерството на народната отбрана със задачата да разработи лек плаващ танк.

Като потенциален боен опонент е разглеждан югославският танк М-84 - на средна дистанция оръдието на българския трябвало да го поразява. М-84 представлява разработка на базата на съветския Т-72. Българският танк трябвало да бъде силно подвижен и трудно забележим. По това време нашите натовски противници Гърция и Турция започват да приемат на въоръжение германския танк Leopard-2, затова целта била нашата нова машина да има адекватно противодействие и срещу „леопардите“ сред специфичния балкански релеф.

Междувременно в Казанлък вече се произвежда бойната машина за пехотата БМП-23 и за база е взета именно тя. За да повишат маневреността на танка, проектантите скъсяват корпуса на шасито, усилват бронята, повдигат борда (за по-добра плавучест) и увеличават просвета. Решават да използват „гумени“ вериги; всъщност, става дума за вече усвоените като производство от завод „Зебра“ в Курило гъсеници с гумени тампони за танка Т-72.

Световна иновация е била проектираната за танка многослойна броня от плочи зеолит - минерал, добиван в Източните Родопи, изключително устойчив срещу противотанкови боеприпаси. Такава броня преди това е монтирана на куполите на приетите на въоръжение в България съветски танкове Т-55. Тя има и антирадарни качества заради специфичния материал. Теглото на българския танк било проектирано на 18 тона, с тричленен екипаж. За бойната машина трябвало да се използва 100 мм оръдие МТ-12 ,,Рапира“, по лицензна японска и немска технология. Отделно се предвиждал специален боекомплект от 40 бронебойни снаряда, които трябвало да се произвеждат във ВМЗ Сопот. За поразяването на бронирана техника от далечна дистанция бил разработен и специален боеприпас с ядро от високотвърд материал. Допълнителното въоръжение – една 7,62 мм сдвоена ПКТ картечница, производство на казанлъшкия МК „Фридрих Енгелс“ по съветски лиценз; плюс още една голямокалибрена картечница 12,7 мм НСВТ (или 14,5 мм КПВТ).

Конструкторите първоначално възнамеряват да използват двигател от Т-55 или Т-72, но впоследствие се отказват от идеята, защото те са твърде обемисти. Било решено двигателят с мощност 600 - 700 к.с. да се произведе в Завода за дизелови двигатели във Варна, успешно усвоил пет типа лицензионни мотори на Perkins Engines. Максималната скорост била предвидена за 70 км/ч на суша и 6 км/ч при преодоляването на водни препятствия.

В края на 1988 г. проектът за първия български танк минава успешно през финално одобрение от водещи специалисти и военните. Съветските другари също са принудени да признаят качествата на българската разработка, макар и със зле прикрита професионална ревност. Даже предлагат да спрем своя проект, а в замяна СССР да ни даде на символични цени своите планински танкове. Българите отказват съветските ПТ-76, тъй като са морално остарели и маломощни, в сравнение с нашата разработка.

Конструкторите пристъпват към изработка на макети и детайли. Но идва историческият 10 ноември 1989 и проектът изпада в безтегловност. Все пак, нашите конструктори влизат във връзка с израелски доставчици, в търсене на модерни системи за управление на огъня и високотехнологични наблюдателни уреди. Но в един тъжен ден Военият научно-технически институт бива закрит, конструкторите отиват на борсата за безработни, а документацията – за вторични суровини. Така от многообещаващия проект за модерен български танк остават само спомените и един макет...