ОБСТАНОВКАТА

В сърцето на Балканския полуостров, от Охридското езеро, което достига до албанската граница, до Драма на Егейско море, от Солун до Шар планина и на север от Скопие, има една страна с 64 000 км. повърхнина, т.е. два пъти по-голяма от Белгия, обита­вана от 2 500 000 души, говорещи един език, с еднаква култура, почти всички с еднаква религия. От този народ 70 % са чисти българи. 

Дивна природа – грамадни планински масиви Пинд, Олимп, Родопа, Рила; непроходими гори; една голяма река Вардар, безброй рекички; езера измежду най-живописни­те в Европа, несравнимо богатство и изблик на живот; полета, където никнат всички плодове; хиляди села, сто пъти горени, сто пъти построявани отново; градове, през които в течение на години е минала цялата интелектуална и икономическа дейност на полуострова, някои измежду които до вчера бяха търговски центрове на Ориента: Солун, Скопие, Велес, Битоля.

Двадесет века бурна и трагична история: Рим, варварите. кръстоносците, Венеция, турците. Незатихваща слава от легенди: Александър и царството на древността. Един от най-мощните на днешно време стремеж за свобода: тридесет години въстания против турците, непрестанно потушавани, непрестанно зараждащи се, до победата на балканските съюзници в 1912 г. Първа подялба на македонските земи между Белград и Атина след първото българско поражение в 1913 г. Втора подялба след Световната война и второто българско поражение. Днес: робство, по-тежко от старото, защото новите господари са по-силни от турците, по-жестоки и защото този път Европа ги поддържа и оправдава.

НАСЕЛЕНИЕТО

500 - 600 000 македонци, цял един народ, след заграбването на тяхната родина от Гърция и Сърбия, са потърсили прибежище в България. Всички, които са могли, са се изселили веднага след юлския мир в 1913 г., веднага след примирието в 1918 г., предпочитайки да се изселят, отколкото да понасят робството.

Хиляди други, цялата интелигенция, всички учите­ли, всички свещеници, всички, които са били нежелани и подозрителни за властта поради своето минало или своите връзки, са били изгонени след настаняването на победителите. Хиляди и хиляди, докато границите не се затвориха херметически, са избягали, изоставяйки целия си имот, често даже оставяйки там част от семействата си, за да се изтръгнат от преследванията и жестокостите на победителите. От една и съща кръв, с еднакъв език и традиции като тези на бълга­рите, те бяха посрещнати като братя в България.

Докато овчарите, селяните, занаятчиите се натрупаха в граничните области към Петрич, Тополника, Мелник, Кюстендил, Горна Джумая, работниците, тър­говците, интелигенцията нахлуха към София и към другите важни центрове.

Най-сетне, след като гръцките власти, подир поражението при Смирна, изгониха наведнъж хиляди македонски семейства, за да настанят на тяхно място, в техните земи и в конфискуваните им къщи гърците от Мала Азия, македонските бежанци бяха отправени от българското правителство с помощта на ОН към Бургас, към брега на Черно море и към Добруджа.Те са превърнали в цветуща градина това, което преди тях беше само камънаци и блата.

Тези македонски българи не се различават вече никак по външност от българите в царството, между които живеят. Те са техни съседи в села и градове, част от тях са заели високо обществено положение, някои са станали министри, министър-председатели даже. Тяхната дейност, техният ум,  тяхната морална стойност, тяхната работоспособност са им осигурили място между елита на народа. Всички обаче непрестан­но отправят поглед към любимите полета. Към замъг­лените хълмове, към малките селища от другата стра­на на границата. Където те са родени, където повечето от тях са живели толкова дълго време и закъдето достъпът им е забранен.

Земеделци, търговци, работници, интелигенция – всички в един порив утре, ако преградите, които ги отделят, се събореха, ако им бъде върната възмож­ността да живеят мирно, биха се завърнали...

Милион и половина македонци в анексираните земи, техни другари от детинство, техни роднини. които годините, задълженията, материалната и морална невъзможност да избягат са принудили да живеят под гръцко или сръбско робство, живеят и карат децата си да живеят в очакване и с надежда. Те не могат да направят нищо друго.

След анексията, когато започваха да ги погърчват н посърбват и когато те се опитаха за първи път да се възбунтуват или защитят, те онемяха пред смазващата жестокост на новите господари – като  не­послушно дете, стреснато от безмилостните камшични удари, които една силна ръка му нанася... Аз ги видях – и споменът за окаяното положение, в което е изпаднал този по-рано горд народ, още бунтува кръвта ми.

Те чакат.

Приютените в България македонци също чакат. Но понеже са свободни, понеже нищо не им се проти­вопоставя, те са се отдали от 15 г. пламенно, упорито на освободителното дело. Всички сили и средства, с които разполагат, са пожертвани. Всеки един от тях, където и да го е поставила случайността, се числи към някое дружество, дружба, група, определени да поддържат в членовете си, специално в младежта, чувството на солидарност и култа към временно изгубената ро­дина. Дружба на жените македонки, студентска дружба, дружба за подпомагане на старците, сираците, болните, външна пропаганда, сказки, ревюта, ежедневни вестници – всичко е ангажирано – всеки македонец в България, всеки македонец в странство. Начело на тази органи­зация, заповядвайки, централизирайки средствата, насочвайки тази дейност с легални начини и методи, стои Македонският национален комитет. В мрака, до Националния комитет, но съвършено различна от него, съвършено чужда на неговите дела, групирайки други хора, управлявани от други вождове, има една органи­зация, на която неизброимите разклонения се прости­рат отвъд България, до дъното на най-отдалечените македонски земи — ВМРО...

/следва/