Пред телените мрежи /за сръбските зверства в поробена Македония/

Анри ПОЗИ

... Пред нас, между засъхналата трева, един тесен изкоп: пограничната линия на българо-югославската гра­ница.

Зад изкопа, който има 30 см широчина и 20 дъл­бочина – телените мрежи. Нещо невъобразимо...

Представете си една стена, изплетена от тел, висока 1.75 м, дебела 2, чиито телове са толкова гъсти, усукани, толкова обтегнати от железните колове, ко­ито я поддържат от самата повърхност на земята до върха й, че едно куче не може да се провре. 

На всеки два метра по средата на тази стена кръгли ями, широки един метър, дълбоки - два, полузакрити с изсъхнали шубраци. В центъра на всяка острието на един железен кол. Нещастник ще бъде този, който се опита да се провре между тия телове! Преди шест седмици близо до Гюешево една жена, след като била бита и изнасилена и се е опитала да мине, агонизирала два дни с разкъсан корем върху един подобен кол.

Зад телените мрежи шест, седем, осем паралелни реда дупки.

Опряна на телените мрежи, една стена от кръстосани изострени железа, висока един метър, широка метър и половина.

На всеки двеста метра сламени колиби, големи колкото маса за ядене за шест лица, поставени в земята. В действителност, те са издигнати откъм страната, която гледа към Югославия (т.е. към заграбена Македония) около петдесет сантиметра, по начин да може да влезе човек. Откъм българската страна, на нивото на тревата, две тесни дупки. във всяка от тия колиби след свечеряване един войник е на пост.

Между тая редица от нощни пазачи, в храстала­ците и тръните, малка пътека. Цяла нощ едно полицейско куче кръстосва по нея, дресирано да предупреж­дава за всяко живо същество, човек или животно, което независимо от коя страна на границата, би се приближило до телените мрежи. Има по едно куче на всеки три поста.

На всеки километър един блокхауз от бетон-арме /железобетон/, прилепен до телените мрежи, със стени дебели метър и половина, издигнат на тераса, от височината на която от ранна утрин до късна вечер един часовой не престава да наблюдава хоризонта.

Отдалеч, наблюдаващи така от върха на кулата си – посред големите дървета, или на някоя височинка – тия часови, които на известни места се виждат с бинокъла по  4 – 5 наведнъж, напомнят  незабравимата страница на Уелс във "войната на световете", представляваща жителите на Марс, бдящи над развалините на Лондон.

Четири картечници на всяко укрепление, трите обърнати към българска територия тъй, че да държат всички пътища към заграбените селища; човек се пита защо е това, ако е вярно, че населението им се признава за югославяни.

По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва, слиза, следва най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях.

Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места -  в Петрич, Стрезимировци, Извор, Гюешево и прочие - по цялата дължина на българо-югославката граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни наци­оналисти, които телените мрежи се стараят да на­помнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, за да прибере посе­вите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позво­лително от властите на съседния град. Те му разреша­ват един месец след това, или никак не му отговарят. Най-често, когато го пропуснат да мине, телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят на­мира нивите си ограбени или опустошени. Понастоя­щем, впрочем, и от 6 месеца насам, никакво позволи­телно, вследствие на "старите мерки", не е разрешено от Белград.

Има работи още по-забавни !

Аз видях гробища, разделени на две... Нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мре­жи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени върху насипа костите на нещастните малки мъртви – както видях при Извор.

Какво може да се очаква от мира, когато победи­телите го разбират така!

Всеки – бил той старец, жена или дете – получава един куршум, щом се приближи до телените мрежи, за да види отдалеч, без да може да им говори, своите приятели, родители, деца, своя мъж, останал или забяг­нал в България. Куршумите не правят никаква разлика на пол, нито на възраст.

На 11 август 1931 година, някъде си между Безика и Назалопзи (безполезно е да изнасяме по-големи под­робности: авторите на тая случка ще си я припомнят достатъчно добре, без да могат да разберат, обаче, кой ме предизвести), трупът на едно дванадесетгодиш­но момиченце от анексирана Македония, на което ро­дителите – то е било тогава 6-годишно - са забягнали в България, бе оставен в продължение на 4 дни на едно възвишение, на сто метра от телените мрежи, при температура от 40° на сянка.

То е било убито с картечница в момента, когато изпращало с ръка целувки на своята майка, намираща се на съседния хълм в българска територия. Върху обгорената трева два дни по-късно се раз­личаваха още две тъмни големи петна. Само този, който ги е видял - като мене - може да знае колко кръв може да загуби едно малко 12-годишно момиченце, което с два куршума в корема е оставено да умре на слънце.

"Ние сме в положение на истинска война с Бълга­рия" ми казваше в Белград шефът на Прес-бюрото.

Действително!

Със своите вълчи ями, със своите железни изострени колове, със своите наблюдателни постове, със своите бетонирани блокхаузи, чиито картечници про­тягат запушени с кожени капаци дула към далечните хоризонти, стената от телени мрежи се простира, без никакво прекъсване, на повече от триста километра. Тая стена се засилва, усъвършенства, уголемява всеки ден.

В продължение на други двеста километра тя е почти привършена.

Още няколко месеца и ще се очертае една непре­късната верига от Дунава до Албания.

От друга страна, почти навсякъде тя е допълнена с обширни пространства с трънливи растения, под които са прикрити истински полета от ями, снабдени със стоманени остриета.

Франция е, която е произвела теловете за тия мрежи, кръстосаните железни колове, стълбовете, ко­ито ги поддържат и обтягат, изострените колове, които очакват в хилядите вълчи ями, прикрити под трънаци или високи треви, едно дете, или една жена, или добитък да се намуши. Те идат от фронта при Шампан. Вердюн. Артоа. Те запазваха героите в голя­мата война.

Днес те държат в затвор един народ.

Никакво съобщение днес не е възможно, действи­телно, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.

Всички пътища, пътеки, пътечки, които кръстос­ваха някога планината и по които идеха и отпътуваха неспирно стоки, предназначени или изхождащи от Македония или Ориента, са прекъснати. Също всички же­лезопътни линии, с изключение на три места: в Цариб­род, Топалника и Гевгели, защото бе невъзможно да се спре движението на международните влакове към Ца­риград и Гърция. Хубавите някогашни пътища около границата днес са руини от ями и трънаци и никакъв автомобил, никаква кола не може вече да мине там. където коли от всякакъв род и кервани се движеха преди войната непрекъснато.

На две-три места, близо до блокхаузите, един тесен пропуск е пригоден между телените мрежи, с врата, поддържана от два подвижни пръта, отваряща се пред колата на туристите чужденци. Тя не се отваря повече от 10 пъти годишно. При това не винаги.

"Аз бях си избрал един главен път, за да отида от Югославия в България" пишеше от 7 март 1932 година в “Indianapolis" американецът Хари Франк. "Но достигайки границата, намерих една стена от те­лени мрежи, високи десет стъпки, по протежение на цялата граница. След като чаках два дни разрешение да премина, наложи ми се да пътувам още четири дни по един невъзможен път, за да достигна единствения пропускателен пункт."

Мъртвило е обхванало затворените области,кои­то до вчера кипяха от най- интензивен  икономически живот.

Не търсете другаде причините за западането след войната на Солунското пристанище, чиято оживеност в миналото идеше почти изцяло от това, че бе търговският изход на Македония – на нейните храни, плодове, дървен материал, тютюн, добитък - и което разпръскваше по целия Балкан чак до Адриатика, чрез пътищата в Македония, произведенията на Ориента.

Нищо повече не минава...

Дело на великани - ще кажете за тази херметическа преграда, за тази огромна крепост по цялата граница на едно разстояние, по-голямо от това, което разделя Дюнкерк от Белфор.

Не! Дело на каторжници! Телените мрежи са били поставяни, вълчите ями и стаи за дебнене изкопавани, блокхаузите строени от македонското население, мо­билизирано за тази цел вкупом от всички села, колиби и чифлици, близки до границата – млади и стари, здрави и болни, мъже и жени, даже в разгара на сеитба или жътва, било в празник или навръх Великден.

Някоя хубава утрин, обикновено в неделя, когато всички жители са събрани в църквата,  стражарите пристигат, засилени от нередовни банди: "Хайде - на път!"

За тези, които протестират, на самото място: двадесет и пет "по голо" или с приклада. Или содомски мръсотии, извършени в присъствието на жените и децата от някой силен Петър Мрконич от "Бялата ръка".

"Ако имах толкова банкноти от по десет динара, колкото удари с камшик съм стоварил на тези мръс­ници", ми казваше миналата година полицейският инспектор Джаганетич във Велес, който командваше при инсталирането на първите телени мрежи пред Стрезимировци, "не бих имал нужда да чакам пенсията си!"

У инспектора Михаил Джаганетич, усмихнат, уч­тив, с неизчерпаема любезност към всичко, що е френско, няма нищо грубиянско, щом не се касае за македонец.

Групите селяни, които наблюдавах, преминавайки границата, когато забиваха коловете и ровеха земята по височините, които обграждат Цариброд – попълваха стената от телени мрежи. Те идваха – и това сведение ми бе дадено от френски консулски агент, чиито ин­формации проверих след това чрез един източник, колкото безпристрастен, толкова и искрен – от съ­седните села Драговица, Скревищица, Горна Невлия.

Някои от работниците имаха повече от шестде­сет години, мнозина нямаха осемнадесет. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от пет до десет километра сутрин и вечер, за да отидат на работа.

Тях ги третират с немилостива строгост.

Видях старец до един граничен блокхауз в околностите на Петрич, чиито ръце бяха покрити с рани от дърпане на телените мрежи.

Видях до една гора, на няколко километра от Цариброд, сръбски стражари да се забавляват да ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с главата напред сред телените мрежи; жертвите с издрани лица ставаха, без да кажат дума.

Видях при изкопаването на вълча яма до Назаловци едно момиче – почти дете! – което не работеше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запретнат до кръс­та, да получава петнадесет камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си.

Видях и чух още много неща.

На някои места скалите, от които наблюдавах с бинокъла си тези сцени, бяха отдалечени едва на сто метра от "работните места".

И нека не се лъжем.

Аз не се бях озовал там, придружен от македонци или българи, или пък да съм бил осведомен от тях. Българи и македонци ще научат, че съм ходил там, само след като прочетат тези редове, ако ги прочетат. Аз бях сам, както съм винаги, когато искам да видя, и се документирам.

И когато се види, което видях, когато се чуе, което чух, и когато се констатира, каквото констати­рах – само тогава се разбира омразата, внедрена в сърцето на един победен. И човек е готов, не казвам да извини, но да аплодира известни жестове.

Но стената от телени мрежи и колове, с тези полета от вълчи ями и блокхаузи, не е всичко...

/следва продължение/